Преди Маркес и Кастанедаи преди Марио да стане ноообелов лауреат :)))))))

„Първото, което съзря Нароуе, като се отдели от нищото, беше Каамеца; тя беше всичко, слънцето, което го гледаше. Но това стана вътре в душата му, зад първото му чувство, зад първото му познание, под сърцето. Защото навън, наоколо по пепелния мрак, където се намираха двамата, над пепелните гори и небе, целият свят тънеше в  непрогледна тъма. Пачакамаите, Пауа, бащата бог на кампите, вече беше създал луната и звездите, но още не бе им отредил умението да светят. Всичко беше с цвят на мъртва нощ, кожа на затворена нощ. А времето, порой без русло, ни посока, бе абсолютно и вечно.

Нароуе все пак съзря Каамеца, можа да я различи съвсем ясно, чисто и тогава се надигна към нея, а тя го прие, знаеща всичко...Така, както река Инуя нахлува в река Урубамба, така навлезе Нароуе със силен шум, всички стихии на тялото му слети в едно устремно течение, измамно-отстъпващо, настойчиво-връщащо се. Също като Инуя, ако Инуя беше с твърдината на пирога. И Каамеца беше небе, стана небе, за да може слънцето, родено от тялото й, запалено и изгряло от тялото й между две пладнета, да се връща и отново да се спуска към залеза, смесвайки бялата си Светлина с кръвта на небето. Прегърнати, покорявайки се, Каамеца и Нароуе създадоха живота, слепиха съществуването със святкаща и кървяща смола и всичко бе чисто, всичко безпределно, телата им изпълнени, преливащи от един и същ дълбок, солен нектар.

Върху кръвта на черното оторонго, люлени в един и същ бавен шемет, познаха любовта. ..Откриха телата си и огъня, и тъгата на телата, и пустотата, не първата пепел, а тази другата, след пожарите, която отчайва, и тишината, и представата за неизбежното, за смъртта, която населява всичко, което живее, всичко откриха.

Така поне ми го разказа Инханитери. И каза, че Каамеца и Нароуе стигнали заедно, едновременно до наслаждението. И че когато го изпитали, точно в мига, в който и двамата изпитали наслаждението, тогава именно светът се сдобил със светлина.

-         От първото наслаждение в първата любов се роди светлината, над цялата земя стана светлина – ми казва дон Хавиер.”

Из „Трите половини на Ино Моксо – учения на магьосника от Горна Амазония”, Сесар Калво. Ино Моксо /1887 – 1978/ е бил перуанско момче от испански произход, отвлечено като дете от индианците. Усвоява техния начин на живот, попива обичаите и вярванията им. 50 години преди мистификациите на антрополозите от Ню Мексико и Баха Калифорния. Ино Моксо, дон Хавиер, Хулио Вайес итн. разказват на Сесар за птицата, поглъщаща светове, хора и време.

Следващите глави от книгата също са публикувани в списание Съвременник сравнително късно /1. 1985/: „Някаква птица поглъща цели народи” /Не е кастанедовата – Андска е, а не Мезоамериканска/. И още – за негъра Бабалу, „Най-добрата рецепта за смаляване на глави”; „Плесницата, която подпали петрола”; „Вождът Ксиму заповядва реките да се подчиняват” итн. итн.

За любознателните: Птицата уапапа има по три шипа по краищата на крилата. Тези шипове тя забива под кората на едно дърво с отровен сок, което се нарича катауа. Уапапата напоява крилата си със сока от катауа и после ги потапя във водата. Замаяни от отровата, рибите започват да изплават. А птицата ги подрежда на брега без да бърза и с наслаждение ги похапва, защото за нея отровата е безвредна.