Я! Пеещ вятър!
На лятното ветрило
щурче ли кацна?



Вълни проскърцват.
Под каменните мачти
се дипли есен.



Играе косът
на криеница с лиса
под храст с малини.



В червено-бяло,
пронизан от висулка,
издиша залез.



 Спешени листи.
Под слънчевите жилки
врабци се топлят.



Притичва мравка
край паякова люлка
по мостче-сламка.



"Интересно е да се отбележи, че за разлика от останалите вишневи и черешови дървета, японската вишна не дава ядливи плодове."

това е моят свят :)
Благодаря ти, но нещо не се отварят снимките след втората :(

Не знам защо е станало така.
Но нищо. Карай на въображение. :)

прелестница - мартеница

По-скоро споменица. С едно японче си писах от 1967 до 1995 /Нямаше още Интернет даже...:))/ Израстнахме заедно. Никога не съм я виждала, бяхме деца, а за последно си писахме, когато ние самите вече имахме деца. От нея научих за чудесата на японската култура - обичаше хорово пеене и поезия, беше пратила първото си писмо до хор "Бодра смяна".:)))))) Сега обещах да й посветя нещо и естествено трябва да е за Японската градина /подобно на вица за голф игрището, бонсай се отглежда много лесно - първо се сади, а след това 100 години се подрязва./ Между другото, япончето не ми се обади след земетресението в Кобе /живееше в Аичи Ичиномия сити, близо до епицентъра/. Не искам да мисля най-лошото, надявам се, че е просто късо в комуникациите. Ако чуеш нещо, обади се. Казва се Йомико Хара, по мъж Фукатцу.Може да общува на английски. :))))))))))

непременно!

и мен на спомени нещо ме изби днес

Като я видях твоята Японска градина, неусетно се върнах в детските си години. Тогава мама работеше в Японския хотел - сега Кемпински-Зографски, и имаше подобен изглед от едно от телата на хотела... Оттам се виждаха множество къщички, разположени насред вода, с много зеленина. Всичко наоколо беше много красиво украсено и поддържано, в духа на японската култура, зареждащо със спокойствие и меланхолични мечтания... После, при новия собственик, развалиха всичко - българска работа, му викам аз на туй ;((

Твоето минало е моето бъдеще. Нищо не може да остане развалено завинаги. Гърците и колумбийците имат съответно израз "гръцка работа" и "колумбийска работа".
Градините нямат собственици, посърват при лоши стопани и дори подивели, съществуват по-дълго от нас. Нямат много общо с тропическите джунгли и техните хищни растения. :) Но крият някои изненади.
Обзалагам се, че преди години ГРадината е ГРейвала повече от ГРижите на ГРадинаря, отколкото от загрижеността на собственика /освен ако не са били едно и също лице, но в случая - едва ли/.
"В японската градина няма да откриете експлозия от пищно цъфтящи растения, така типични за европейските или ориенталските градини, защото идеята при композирането й не е да “подреди” природата, а да я пресъздаде."
А изгледът си е същият. Българско-японски. Виждам го. :) Вярвай ми. Щастлива вечер.

Какви ти спомени! Става въпрос за утрешния ден! :))) Издирвам я под дърво и камък. Тия дни ще й сканирам снимката пред българския павилион в Осака. Йо-ми-ко Ха-ра. Запомни, нали? Навремето /1989/ Нери Терзиева откри в Пхенян корейския учител на вуйчо си от 1958 само по едни клечки за хранене. Та аз ли няма да успея - с цял набор снимки от 20 годишен период...:)))

Ще, разбира се!!!

Така те искам. Като класика. Не-Сиси. Не се оставяй да те подведе родната транскрибция. Може да се чете и "Юмико" /Ю-ми-ко/- малко по-затворено, а не с мелодраматичен беломорско-адриетически акцент. Важна е историята. Имам още 2 в торбичката - за дао учителя Отис Чиу от Претория и за будисткия храм Нан Хуа /Nanhua, Великолепното Южно Цвете - онзи в Bronkhorstspruit, не този в Shaoguan/, но за тях - друг път, понеже неусетно почнах да измествам центъра на тежестта от Япония към Китай, който си е друга тръпка. Няма как в един постинг да ошушкам целия Изток, та чак до източното православие. Има си време за всичко.
Даже и за трудно "преводимото" на западни езици японско чувство за хумор:
"Започваме с тануки. И Тануки. Разлика има и няма. Тануки идва на земята, ползвайки гигантския си скротум като парашут, започва да краде саке и да се сношава с жените. Много сериозно и ненаситно. Саке и жени. Просто е създаден за това.
После всичко се завърта около трима американски войници, които след войната във Виетнам остават в Лаос, някъде високо в планините, на място, което им дава всичко, от което се нуждаят. Официално са безследно изчезнали. От около 30 години.
За да стигнеш до вила 'Инкогнито', ти трябва хеликоптер или въжеиграч. Всичко останало е бездна.
И се втурваме. Покрай хиляди неща, луда мозайка, която се размазва, докато си във влакчето.
Фарс. Факт.
Секс, политика, религия, традиции, семейство, морал, наркотици, мистика, философия - има от всичко. Има и много Азия.
Имате шантава братовчедка, която мисли, че сатанинските секти са сладурски и отвлечените от тях се крият в имението на Хефнър? И тя е вътре.
Ако беше музикант, авторът щеше да е рок звезда. Да се присмива на правителството си, да проповядва идеи, които карат хората да слушат в захлас, да говори открито за секс и удоволствие, за красота и пиене до зори след нечия смърт. Около него щеше да има жени и мъже и мъжете също ще са доволни, защото той не може да има всички жени, които го желаят. Пък и сигурно е пиян.
Този абзац стана малко съмнителен. Особено в огледален вариант. Съжалявам, забравих култовите изречения."
Снимка на храма:
http://en.wikipedia.org/wiki/Image:Nan_Hua_Main_Temple.jpg


А ето и 2 есеta от възпитаник на Гергина Тончева Астарот Благотворящий :)))))))))))))):



Per Bellezza di ricordi



След пътуване



Разбира се, винаги съм мразел пътеписите и всякаквите форми на евтина белетристика, които така непоправимо опорочават аромата на едно пътуване или чувството на пареща носталгия по преживяното и видяното, които го последват. И сега намирам красотата на това занимание за хора с големокалибрен стремеж към изява и фимозен литературен маниер за прекалено сантиментално, а чара на цялото дуднене по обличането на красивия спомен в словесен кринолин – за твърде театрален. Все пак тази крехкост, по която задъхано се прехласват редакторите на туристически брошури и мечтателите, съзнали ясно, че никога не ще им се отдаде възможност да пътуват и видят подобни на описваните от писателя чудеса не е нищо повече от малко полуизмислени представи, ухаещи на недоизправена наивност, съешени с малко съмнителни знания и лоша фактология. И всичкото това - наплюнчено и лепнато върху целулозно белосаната „стена на надеждите” с формат А 4.

Признавам си честно – хич не ме бива в отзивите. Точно поради тази причина смятам настоящите редове за нищо повече от непретенциозна и колосана, но искрена еманация на една истински красива idée fixe, която се роди в ума ми в онзи момент, когато за пръв път подуших нарязаната от острия вятър пръст на Пергам или ледената роса на Хиераполис, и която тлее с болката на чакащото бъдещето си възвръщение в този горчив следобед, погребал вече пищните инициации и тържества на разкоша по завръщането в родината, в дома и дълголелеяния досег с любимите хора. Несправедливи може би звучат тези слова, най-малкото пренебрежителни към „родината, дома и дълголелеяния досег с любимите хора”, но само човек пил от чудото на другия свят, пък бил той заринат в земята, а сетне осквернен в детерминантната си дрямка от учени или имяняри, от туристи с фотоапарати или деца с криви разбирания, то този човек може да разбере защо понякога избираш и несъзнателно предпочиташ стоновете на мъртви, непознати и необятни вселени пред делничното отруждение на действителността. Не съм човек на миналото, но съм човек, способен без замисляне да хвърли жребия между лириката на незнайното и драмата на издишаното всеки ден. И от това съвсем негероично Alea iacta est е способно да се овъплъти и оживее обаянието на древността и последващата го любов към разбулването и чистото възкресение. Любов, която всичко търпи и е милостива към времето, която се радва заедно с истината и която никога не отпада . . .

Но нима думите могат просто така да бъдат разхвърлени по голия лист и в миг да зазвучат фанфарите на преочарованието и пошлото туристическо възхищение по хотелските спални, бани или сауни? Oh, so marvelous! Oh, so gorgeous! Oh, oh, oh . . . A wonder indeed! Но това ли е най-важното?

Нужно ли е да облея в еснафщина впечатленията си от докосването с руините на Античното битие, крещящи като огнени въглени и нам спомнящи за хилядите Херостратовци, чиято мегаломания и всесветовни кроежи са ги довели до печалната идея за изпепеляващ „акт на вярата”, когато новото и голямото се строи върху костите на старото и ненужното. Това!? Или пък просто нишката на Историята и непроницаемите очи на Времето?



И струва ми се ще ми се наложи да кажа нещо познато. . .



Разбира се, винаги съм бил наясно, че колкото и да обичам словото в неизчерпаемата му благодат, то толкова го и ненавиждам в неговата неспособност да изрисува нито мислите на сърцето, нито страстите на разума. Как сега да дам живот тук на слънцето на побелелия Бодрум, на тежките и навъсени облаци над останалия завинаги опожарен от времето и хората Милет, на целомъдрените гори на Приене или на въздуха на Ефес с вкус на дъжд!? Как!?



. . .



Или пък не... Не е ли по-лесно да започна да говоря за локуми и хамами и тихичко и кротко да заобиколя ОНЗИ проблем... Не. Този път наистина Не. Няма да заобикалям, няма да подминавам. Просто ще падна в нозете му, но вместо да забия тъжовно поглед в земята, ще възправя високо нагоре очи. Дирещи очи. Очи към безкрая. Защото... защото словото, бидейки в началото, бидейки в Бога, бидейки в битието, не е имало никога силата да преразкаже онова, което вече е било изживяно от ръцете на Демиурга, който и да е той...

Естествено, бездиханните описания, дори шаблоните, на които са наляти така езвкусно, са вечен спътник на пътника. „Еди кой си град... еди коя си епоха... еди кой си храм...” Без мирис на уникалност, каквото трябва да е по принцип всяко едно впечатление. Без петно на критичност, какъвто трябва да е по принцип един поглед. Без сияние на чувство, какъвто трябва да е всеки човек, тръгнал на път.



Но все пак...



Какво видях? Гледах камъни и купчини пръст, но видях един друг свят. С други хора и други съдби. Размити, различни, разломени...

Какво научих? Чух много, по-малко запомних, научих неща, които вече знаех и бях забравил...

Какво познах? Познах себе си. Поне отчасти. Целта на всяко пътуване е да познаеш и откриеш именно себе си... Всичко останало идва само...



В тези думи чувството също е трудно.

То е неизразимо и е в сърцето. Ще остане там до времето, когато някой не го изтръгне. Някой, когото религията и науката все още не са измислили.


Това е щрих, който написах след една учебна практика в Турция през май месец. Не е нищо особено, но защо пък не?



PRO HISTORIA


Етюд - картина



I`m looking for the face I had Before

the world was made.

W. Yeats

Винаги съм бил малко свит, трътлест и със седем диоптъра късогледство, що се касае до монументалните въпроси. Не че нямам лично мнение, нито пък се страхувам да го изразя, напротив – твърде прав е според мен мосю Флинт като казал благопристойно на един опулен съдия: „Г-н съдия, мненията са като задниците – всеки ги има.” Обаче, ако трябва да бъда честен, по детски плах, инфантилен, и късоумен съм щом стане дума за онтология и онтологични неща, като се тръгне от Кант и се стигне до билетчетата в градския транспорт. Не че не се имам, подобно на Паскал, но уви, не с неговия успех (все пак аз не съм се оттеглил все още в бедняшки приют за „съвместна екзистенция с Бог”) за „мислеща тръстика” способна всеки момент да бъде смазана от природата, но ако приемем, че тук природата е онтологията (нещо което няма да бъде оспорено от философите, на които по принцип се харесват такива съждения, бидейки те чувствено извисени в селенията на неразбираемото, дали поради своята интелектуална, изтънчена логорея или просто поради безсмислието си, не знам.)

Още от ученик силно се страхувах от себе си и от собствените си мнения. Например, един ден ми хрумна бляскавата и почти филантропична идея за унищожаването на пирамидите. И затова аз си имам благопристойни аргументи. Повечето хора изобщо не са чували за въпросните зле режисирани стереометрични пиеси (въпреки грижливо подострената съвест на господа с будно чувство за обществена загриженост като Филон и Херодот), а тези които знаят за тях, главно защото красят десктопите на компютрите им или стените на нужниците, не проумяват, че от тези натрупани и начумерени изстъпления определено няма никаква полза (освен в туристическия ресор на Египет, който от вълшебното време на Насър не се е радвал на такъв приток от заблудени туристи, идващи да си щракнат фото пред безносия Сфинкс). Дори влюбчивите изкуствоведи, колкото и да се мъчат, по мое мнение не могат да намерят и една трохица от все по-легендарното и основополагащо за естетиката прекрасно в тези архитектурни миазми. (Казано в скоби това сякаш е естетизираното прашно Прекрасно, утопично мелодично задушено с финес и аспержи от А.Баумгартен и Й.Винкелман, и не за жалост прекрасното, подвизаващо се в образци на модерната квази-екцентрична мъжка делнична нужда като „Playboy” и „Hustler”). Определено и сега ме е страх да не извърша някое престъпление против историята, за което, в тези смутни времена, случайно да се покрия със слава и понеже обичам сприхавата си безизвестност, а мразя законите на Мърфи, да попадна в някое историческо предаване, при водещ- позитивист, режисьор-релативист и гримьор, поради ниското положение на йерархията – новатор-нихилист, който да травеститизира с оловна бяла непоправимо фините ми скули или пък да ме изложат в музей, на рафт да ме сложат, да ме напечатат на туристически гидове или в най-лошия случай – да влезна триумфално в някое унищожено от влага хранилище.

Веднъж, помня, в училище имахме домашно да пишем за смисъла на историята. Нищо по-просто за мен. Получи се текст с определени достойнства и неопределен смисъл, обаче имах ниска оценка. Учителката ми беше преочарована, а както в последствие стана ясно, най – добрия начин несравнимо да материализираш преочарованено си от нещо е като линчуваш в дневника автора му. Тя всъщност беше доста разстроена и каза (след подходящ за случая траурен петминутен мълчалив залп), че уводът бил прекалено дълъг и че без капка жалост съм споделил собственото си мнение, като на всичкото отгоре в първата част на текста, цитирайки безброй сентенции на велики и достойни люде, съм фламбирал клетите си съученици с безоблачни, но малко разбираеми философеми. Е и!? Казах аз. А тя ми хвърли изпълнен с вяра поглед като мама Бамби на малкото Бамби (всъщност май бяха други имена) преди да го заведе на гинеколог и каза: „Историята ще запомни това” Това беше определено първият ми и съвсем единствен високонравствен урок в живота, който без да си давам труд запомних, за разлика от безчет други уроци изстъргани от душите на разни „професори”, които коравосърдечно телеграфирах в преизподнята – Историята помни всичко. Дори и най-незначителните неща. Дори и Мен.

Може би за начало, едно еретическо слово: „Историк: големокалибрен сплетник” казано от американеца Бирс в една типично американска, типично самоцелна и с типично чувство за хумор delicramentum satiricum.

Психоанализа на небляскавата история или дискурс за дълга към историята, неоренесансово училище за сплетни в бежов историчен нюанс, за чийто дълг добрият Уайлд запява: „Единственият ни дълг към историята е да я пренапишем”, що се отнася обаче до бляскавата и догматична история, появила се изнейде заедно с Великите пирамиди, то за профани като нас, добре би било едно благовестие в аматистов кринолин, откровило и разкрило се (може би без знанието на младоликата и добродушна всесправедлива Клио) на малцина, в това число и на почитаемия Самюъл Джонсън: „Бляскавата история, рядко бива правдива”. Естествено, срещу тези напредничави lucifera, кряска с нотка на зле прикрит декаданс Шарл Бодлер с любящото ноктюрно „О, детска тъпота”. Това е само за да закрепи представите ни за историята като „множества зрелища срамни за човечеството” и да ни накара поне докато стане време за вечеря да запомним името на твърде начетения и твърде неизвестен Йохан Зойме. Тук на драго сърце бих разрисувал и една умна мисъл на Бертранд Ръсел, но понеже никога не съм бил чак такъв загрижен пацифист и чак такъв прилежен математик, ми е трудно да се ориентирам в самосвала от произведенията му. Но и без добрия Ръсел, Хегел си е научил урока: „Историята ни учи само на това, че тя на нищо не е научила народите.” Добър каламбур като се има предвид, че самият Хегел, вживял се като философски Исус, се е постарал да научи народите на всичко, онова на което историята не ги е научила.

„Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.” казвал Паскал с чувство, че хората се нуждаят от философията му повече, отколкото от изследванията му върху циклоидата. Аз бих добавил (и Дизраели вероятно ще се съгласи с мен) и от това, че не чете биографии. Все пак той (имам предвид Паскал) е казал и нещо, което би се поставило редом до последната фраза така че да внушава непреходните, може би болезнени, изстрадани, самотни но в никакъв случай лъжливи фарове, греещи с патологично патетичната миризлива светлина на Кюблер-Росовите пет стадия към осъзнаването на смъртта – отричане, гняв, пазарене, депресия, примане... Особено приемането - в едно разтворено пространство с еманципирана конкретика, в общество изгнило от безсилие, сред персони в екстаз и личности в агония – „Последното действие е кърваво, колкото и добра да е пиесата”

На Хенри Форд пък принадлежат навяващите зъбобол думи „Историята е празни приказки”. Но съвсем не се чудете, защото почудата би ви обкичила единствено с черните цветя на догматиката, които от своя страна биха ви натирили в греха на гордостта, карайки ви да си мислите, че единствено вам е дадено правото за проникване в уж тъмното като шоколад хиперпространство на утопичната, препарирана и дисектирана човешка оригиналност, бидейки тя исторична, философска или метафизико-безполезна.(Тук бих приложил кратък коментар от Шостакович, но боя се, нито той, нито произведенията му са склонни да дават изявления за пред медиите точно в този момент). Та, този лингвистичен гранулом (някои биха го изтълкували в момент слабоволева завист като съзнателно crimen laesae maietatis divinae) е лесно обясним с факта, че Хенри, създал огромна индустриална империя и произвел милиони коли е бил подчертано сърдит на Клио, задето му е отредила нефлуоресциращото място на финансов лентяй.

Конрад Аденауер, най-известният германец в една от многото илюзонистични митологеми на музата на историята, датираща от 2003г. от своя страна заявява с тон, твърде напомнящ бухналата и титанична увертюра на „Тоска”: „Историята е сбор от нещата, които биха могли да бъдат избегнати.” Слава богу обаче, че един век преди политикът Аденауер да каже тези любвеобилни християн-демократични слова и Дмитрий Шостакович (най-дългоочакваният триумфален марш на сцената на историята) виртуозно да солира смуглото фортепиано „Пучини е написал прекрасни опери, но ужасна музика”, историкът от викторианската епоха Фрийман се е провикнал с блясък в очите: „Историята е минала политика”

В своята кратка апология досега, аз съзнателно или не отбягвах името на любимия си философ, който в меланхолична (или по скоро сифилистична) amor fati е подарил на света такива fructifera като злия атеизъм, расизма, нихилизма, благородния Übermensch и свенливо обруганата в съвременността приказна фиаба за вечно философствуващия и философски изстрадващия вечността Заратустра с душа окаяно нашаерна от хаоса на своенравната стихийна мъдрост, или просто буреносен хаос... а в него – танцуваща звезда и гневливо самовластно достойнство... защото „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда” – такава, която да го възвиси и обезсмърти. Такава която да му залиже неглижираната простосмъртна физиономия с глаголията, че Бог не съществува и че е импозантна шизофренична панацея съшита в словесен костюм на най-проста басня за овчедушни профани.

Човекът, който в делириум оставил в завещание на Клио скромната самопреценка: „Ich bin kein Mensch, sonder Dynamit!” – Фридрих Ницше. В „Ползата и вредата от историята за живота” непреклонният волунтарист пише: „Ние се нуждаем от история, но се нуждаем от нея по друг начин, отколкото разглезения безделник в градината на знанието”.

Зад всички тези гланцирани фрази, които бяхте принудително принудени да изслушате, не се помещава само евтината (а защо не и евина) самоцел, дотолкова, доколкото още от времето на избелелия „L’art pour l’art” то е било винаги и само самоцел (и тя е също тъй крещящо исторически продуктивна, че е същинско престъпление да я отречем, блещейки очички в ужким помпозните селения на просто „метросексуалната” и естетика (която си е и учудващо либерална). Те са плод на самотно пицикато върху една сама, звънтяща в мъглата струна. Обругано и пресъхнало recitativo secco с пареща мелодия и горчиви мелизми. Без звук, без светлина. С тържествения тон на смъртен акт и с рутината на самата смърт.

Разглезен безделник в градината на знанието, нуждаещ се от Историята. (угнетената и онеправдана душа на грешника, прегрешил срещу самия Грях.) Не я мисли просто като „извор на познание и вдъхновение” (Като на всеки грешник и нему е чужда простотата), а я смята за самия непознаваем γνώσις (Семето на всеки грях), за гордия и обезобразен от превратностите на щението и крамолите на ламтежа Λόγος (Шесткрил небесен Аббадон горящ в кататония), който не само, че възпитава (приласкава), облагородява (изкушава) и учи (тласка) човека, но и го превръща във висша метаморфоза на съвършенството (Висша идея на пламенна похот), възнесено в една универсална, символна вселена, чиито размиващи се магистрали ни водят постепенно отвъд пределите на имагинерното (Зад „Вратите на ада”). За Него, Историята – наранена от перипетии, погълната от конфликти, разлюляна от метежи, но човешка (И всеки грях от грях се изковава, у който вечна светлина е скрита). Очовечена от нас самите, отдавна излезли от безцветните си рамки, отдавна свалили комичните персони, отдавна изоставили ролята си на марионетки в дидактично моралите (През мене в град печален се отива. . .) Защото не ние правим Историята, а Историята прави нас...Или времето и Хронос с топлата си като на Чешърския котарак усмивка, кротко наблюдаващ с благолюбив и снизходителен поглед. В небитието е мрачното верую на средновековието –„Memento mori”, което сега – във века, когато Човекът разцепил атома, покорил Луната и разгадал генома, противно на средностатистическите песимисти, игриво махащи за сбогом от колонката с некролози в сутрешния вестник, е еволюирало до жизне и себеутвърждаващото „Меmеnto vivere”, за което обаче Ние все пак си оставаме астигматици, влюбени във fast food и като слепци безстидно се лутаме из объркания си делничен универсум. То не е просто тривиално заглавие на статия за алтернативите на бъдещето, поместена в дамско списание. То е вик, дълбоко сраснал с времето ни и с щастливите миазми на модерното – противоречието, загадката, трудността... И ако всеблагата Клио гледа сега нейде из върховете на Парнас, то за нея би било истинско щастие да ни види такива, каквито сме... благодарение на Нея. Защото няма на света нещо по-нужно и по-драгоценно от историята. И защото гледайки се любовно в суетата си всяка сутрин пред огледалото, предоволни от уиндзорския възел на връзката си, всъщност несъзнателно съзерцаваме същата онази история, която така и не се опитахме да прозрем. Защото неприемливият математически интервал [–∞+∞] ни изглежда толкова противно неразбираем и сбъркан, че просто го пренебрегваме, преиначаваме и предпочитаме пред него добродушното имбецилно „Сканди” което колкото и да се опитва не може да ни каже колко сме „бедни духом” затова че по детски уверени крещим с пълно гърло в тоалетната, че водоравно жаргонното назание на мъжкия полов член с три букви е „Мек”. Ето затова не е наше небесното царство!

От този вечен и живопреносен водопад, без чиито тайнствено сребрист порив, нашата орисия, семената на която са хвърлени нейде в безкрая, би била също така самотна и безцелна, както когато стоящи на прага на бездната, разорени и самотни си спомняме с меланхолична усмивка пророческия съвет на Ницше: „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.” и изведнъж, осъзнали липсата си на желание за живот и вяра в стабилността на инвестициите си за бъдещето се хвърляме в същата тази бездна, която ни полъща и смила... А зад нас остава единствено успоконието, успокоението с което ни дари 21-я век…

От цялата шармантна, разноезична възклицателност със залепени шаблони и двулични стереотипи, разписукана в малкия ни, подреден, английско говорящ свят лъха преизподният дискант на префиненото обладаване на случващото се битийстващо абсурдно, дето въпросите, подобно на Бекетов текст, се разпадат на хиляди блестящи късчета нараняващи претенциите ни за Аз-възвишеност и Аз- идея; дето буквите и препинателните знаци в лудешки галоп обемат реалността и поругават делата, възподобявайки, възнасяйки, възвеличавайки ефимерното случващо се фикционно настояще с бълбукащи от самотна страст очи и изпразнена архаична усмивка; дето Подлози и Сказуеми са главоноги примадони с чисто сърце, с разменена театралност и фарсова размененост на станала комедия от грешки, сами и боси в душите си и в „Пълна промяна” за себе си чрез другите и азовото надмогване над останалите... строй и дълга редица от петата колона вътре в нас – нашите чувства, нашите възможности, нашата потентност, претържествуващи над нас и пак над нас възлитайки и чрез нас предаващи нас и злобно надничайки нас из прага на вечността пак по Бекетовски на самотно бдение в общение с виденията на бъдещността и захлъхващия залп на изкривената в гримаса действена същност – „Няма Аз, няма Имам, няма Съм”. Един свойствен комплекс за душевна малоценност, прогизващ от меките ни като восък същности и пронизващ самите ни души, който ни прави в очите на Другостта, систематизирано преекспонирана картинка на Едността и Единосъщието, защото в нашата идейна идеологична единност прозира единения описателен завет на Съдбата към простите и смъртните и бедните духом за път все натам и все нататък отвъд „натам”-ът и „нататък”-кът”, които съзнанието ни в своята пълнокръвна потенция може да съзре и достигне, или самотния полет към, през, чрез, над, звездите и зад тяхното злокобно зарево, между „Осанна” и „Разпни го”, между Мрака и Светлината, между Фобос и Деймос, между Видимото и това, което се усеща, между „лице” и „природа”, между Аз, Ти, Той, Тя, То, Ние, Вие, Те и Всесъщината, зад всичкия смисъл и пред самата тайна. Когато скъсаме с чувствата, когато погребем идеите, когато останем голи и страдащи, когато се огледаме и видим себе си в безкрайния космос и безкрайни в космическия хаос, едва тогава ще родим танцуваща звезда. Тогава ще намерим значението на извървяния дотук път. Тогава ще съзрем този, който тепърва ни предстои да извървим. Тогава ще разгадаем загадката Клио. Или оракулският взор отвъд Аз, надвластващ неизмеримата „отвъдност” на Ние или неведомият път към Бога и зад Бога, защото из беловласата Вечност и крепкия Архе разум благоволи пред-началното и без-крайно битие из всяко битие, бидейки край на вси краища и начало на вси начала... И, да – устойчива теологическа формула, не по-малко клише от всяка теологическа формула, но нейната надсъществуваща еманация е друга и извън всяко знание. Ако просто го наречем „Бог”, то ще сбъркаме, колкото и сложно да е това понятие за възприятие във всичките си философски тоалети. То не е Бог и никога не е било. То е повече от Бог и същевременно по–малко дори и от зрънце истина. То е Самото То. Недостижимо нито катафатически, нито апофатически, нито символно. То не е в „божествен мрак” а напълно разкрито и разкриващо се. То не е умонедостижимо, защото вече е умопостигнато. То не е облечено в небесен екстаз, а в тишина.

То е далеч от всякакви самоцелни теософеми и мистически литературни „теофании” дишащи от 2000 години от страниците на разни ангелски доктори или прочие научени учени. За него не са се избивали и не са хвърляли на клада, защото то е скрито за всякакви ереси, примати, свещенства, тайнства, защото то е толкова далеч от нас, колкото е вътре в нас.

И все пак, ако можеше, ако беше възможно само, да скочим и избягаме от интелектуалната празнота, която владее дори и в този момент – с тези неясни, мъгливи размишления за гилотината, това изцеждане на ръждив неоплатонизъм, това философско центрофугиране на мисълта. Защо, кому е нужно то? Кому ще донесе живот, то? „То”, „То”, „То” – едното, едното за което и аз писах, за което и аз мъдрувах, за което и аз се борих. А колко по-лесно е да видиш човека, да срещнеш историята и да ридаеш, спомняйки си какво бе казал духът-отрицател в една велика човешка, ненаучна трагедия – „Теорията драги мой е сива, зелено е дървото на живота”. Колко по-лесно, по-красиво, по-човешко. . .

И защо сме такива? Ще даде ли отговор всеблагата Клио или като Поета да викнем с патос, но в примирение „Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници”?

Защо вярваме, че винаги сме били такива и трябва да бъдем такива?

Едно кахексично „Защо”, изгубено в океана от въпроси без отговор и сам трагичен отговор простъпващ от океана на отговорите, дирещи своя въпрос...

Нe всеки може да оживее в историята и нейния завет към народите. Той е разкрит само за малцина избрани, дръзнали да премерят сили с времето и да се вмъкнат между кулисите на минало, настояще, бъдеще, сякаш забравили мрачната преценка на Оруел „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, той владее миналото” и смело да закрачат към ядката, към всичкия събран накуп разум на този свят, към тайната свръхсветовна, където в исихия или в досег с Таворския плам оживява съдбата, животът, миналото, бъдещето. . .

Твърде прав е бил авторът на „1984”, градейки своята антиутопия, че същността на историята е неизменно свързана с физиологичния нагон от владеенето на миналото, чрез което се владее и бъдещето. Лелеяното тоталитарно Auto de fé. Самоцелното достигане на заветните 451 по Фаренхайт, където Всичко Просто Изгаря в катранено разединена шизофрения и маршируващ реквием за живите.

Идея за продуциране на универсалната власт и режисиране на миналото в полза на бъдещето. За натискане и изтискване. За борба pro и contra. За изпосталяла антиморова утопия, която подчинява и доминира. За Левиатан, който надига пълния с блещукаща световна кръв бокал и в чиито очи блестят плутониеви корали. . .

Историята след Световните войни, Студените войни, Войните за космическо господство, Религиозните войни, Сексуалните войни... след всички главозаваймащо пробивни абревиатури, зад които прозира и презира апетитното човешко, неутолимо желание за власт и свръхсветовно господство.

Джордж Оруел правилно забеляза в 1948 какво да очакваме от 1984 и годините след нея. Замислената като протест срещу тоталитаризма литературна реалия постепенно се напълни с кръв и плът и придоби студения облик на върховна, житейска реалност, обграждаща ни и изолираща ни от самите нас и ни разкри, че действително с изчезването (стремглаво и необратимо, заразено с някаква „човешка” виталност) на имената и способите за глобално изразяване изчезват цели концепции и идеи, и че ако все пак някои остават – под зорък поглед, то целта на прогресивно роящите се „новговори” е да ги ликвидират и да утвърдят Едната, Единствената. Комично ще е ако просто замълчим, обожествявайки онази прочута семиотична „неизреченост” на всеки текст и ако не посочим (Защото няма нужда. Защото няма да бъдем чути. Защото не е редно) отдавна осъзнатият-несъзнат извод, че обществото на Оруел е точно такова (със същите дълбоки ями под очите и жабешка физиономия без грим) каквото е и днешното общество – дистопично и объркано. Самодостатъчно, но все пак самотно... Защото и на нашите чела се фукат с вид на диктатори от папие-маше лозунги като „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила”

Оруел за щастие умря. Умря и не видя. . .

С. Кубрик също влезе в ролята на оракул, съзерцаващ летящата в делата си и едва крачеща в мислите и чувствата си бъдещност и сътвори синестезичната си и искрящо вълшебна картина на „модерната” вселена през „далечната” 2001. И вместо просто да ахнем пред истински божествените цветомузики и фантастични сияния и феерии, същински неукротим и в ослепително сияние визуален оргазъм, ние просто празно гледаме и не проумяваме, вътрешно в себе си тръпнещи не от радост от развитието на цивилизацията си, а от намирисващото чувство, че гнием и се разпадаме, задушени от купищата специални ефекти, които сами създадохме за да просперираме и покоряваме. Страшното visio, през 1968г, в разгара на Студената война, просто фикция, надрасна самия живот, а посланията му отекват в ушите и сърцата ни досущ като прословутия и трагичен „Вик” на Мунк.

За съжаление Кубрик умря твърде късно и вече след като бе видял развитото ни като портокал с часовников механизъм общество, пълното бойно снаряжение на войната във Виетнам, съвременното семейство с широко затворени очи. Не видя по -нататък, в по-страшното, но може би не му и трябваше. Ето защо историята му за изкуствения интелект, за малкия робот и големия робот-жиголо може би трябваше да остане недовършена. . .

Защото сме просто кукли на конци, владяни от импулси, които не само че не можем да овладеем, но и все още не проумяваме.

Защото видяхме отвъд генома, но не и в душите си.

Защото сред разкоша на технологиите ние продължихме да се люшкаме в надеждите. . .

Защото вперили поглед в звездното небе над нас, изоставихме моралния закон в нас. . .

Защото във време на еднократни връзки за по нощ и еднократни приятелства ние си останахме еднократни хора. . .

Защото насред „Танца на смъртта” или пък в болерото на изгнанието сами станахме жертва на „икономическото напрежение – законите на търсенето и предлагането”

Защото над главите ни също виси неумолимо и като бръснач един циничен параграф, една злокобна буква от незнаен закон, една бюрократична обсесия, която карайки ни да живеем ни убива. . .

Защото все така така изморено и тъпо и с неразбиране гледаме нашия „Черен монолит” и със същите молещи очи, с които са го гледали прадедите ни преди хиляди години...

Защото прогресът на технологията често е регрес на Духовността...

Защото още от праисторията до ерата на космонавтиката сме се водили единствено и само от идеята да завладеем и да властваме."

Имаш отвчера музикален поздрав при мен, ако не си погледнала случайно...
Хубави събота и неделя! :)))

Ах, тази атлантическа култура, таяща неудобни само за нея тайни :))) http://www.programata.bg/?p=30&l=1&c=1&id=18464 Спокойно, момчета, светът е голям и спасение дебне от всякъде. :))) Гиче, трогната съм. Ето малко алтернативни хоризонти /в името на разликата между напрежението в Кашмир и кашмира при евентуално настъпил непринадлежен апокалипсис/:
http://ru.youtube.com/watch?v=ltNycZX6r70
Помниш, нали? Бяло - цвят на траура при източните народи. Признак на лош вкус, пак там - да се появиш в "малка черна рокля" пред императора. Че и в голяма такава. И в рокля. :)