ДАДАДЖИ, ВЕЛИКИЯТ ТВОРЕЦ. ХЕНРИ МИЛЪР

Думата, за мен, като писател, е оръдие на сътворението. Думата цъфти и избликва в радостен порой. Така се ражда цяла една плеяда от герои. Нека моралистите съдят онези мъже и жени, сътворени от мен, по свое собствено усмотрение. За мен подобно отсъждане е престъпление. Всеки герой има своя собствена роля, а от ролите се ражда пиесата. Нейният успех, когато тя е завършена, е единственото, което има значение. Защо да виним героите?

Това, със сигурност, е извечната истина и за самия Творец, Който е сътворил света и мен, така смятам, бидейки капка от Неговата Радост. И с него, в Началото, е била Думата. Доброто и злото, производни на нашата морална система, в Неговите очи, са нищо. Това е Неговата Игра. Нашата собствена литература, в най-добрия случай, е бледо копие на Неговата Космология.

Така устроен, аз винаги съм осъждал строго фетиши като греха, покаянието, чистилището, ада, опрощението и други подобни догми. Всички тези фетиши са безброй прегради, които спъват свободния ход на Живота. Мисля, че самият Месия е всеобхватен, той дава еднакво любов както на светеца, така и на грешника.

Отдавна чувствам, че Месията е само на крачка от нас. Защото нашите са най-черните дни в човешката история. И ако заради това Спасителят дойде, то тогава тези са и най-светлите дни. Какво разтърсващо душата блажено изживяване е да разбереш един ден, че си се озовал в прегръдките му. Изведнъж ме вдигна като във буря, разбивайки портите на сърцето ми и изпълни съществото ми със всепроникващ звук.

Да, Дададжи, онази загадъчна същност, която изпепелява култа към личността, онзи всемогъщ никой, ми се яви в плът и кръв - Христос, Обичащият, Буда, Мъдрият, Кришна, Господарят на Висшата Йогическа Сила, Чайтания, Най-дълбоката душевна празнота, Говинда, Безкрайно примамливата мъжественост. И той ме отведе до Маханам, вечното съществуване и вечният край на моя живот. Тъй, в недрата си, аз осъзнах Божествеността. Вътре в себе си аз открих всеобхващащата дума. И чрез тази вътрешна божественост самият Дададжи се проявява.

Кой е той, тогава? Той казва, че е просто моят по-голям Брат, Дададжи. Как пленително ми разказва той за принципите, които управляват живота ми и призванието ми!

"Не пилей времето си с добродетели и пороци. те са просто рожби на ума и нямат нищо общо с Него, Безкрайният Океан от Любов. Това са просто действия и реакции, които управляват мисловното движение. Всичко, което се случва по света, е Едно. Единствен ти го възприемаш на части.""Ти си роля, измислена от Великия Творец. Играй добре своя дял, знаейки, че ти правиш това, което Той ти е отредил. Той е Пилот на живота ти и ти си тук по негова Воля, за да вкусиш от Неговата Струяща Любов.""Слей се с потока на Живота, без да се опитваш да се бориш с прилива му. Ти си Едно с Него и все пак отделен, за да можеш да бъдеш в Любовната Игра. Можеш да пропуснеш Величествената Наслада само ако позволиш на егото да се отдаде на своята значимост. Затова се потопи в Неговата Всеобхватна Любов."

Такова е неговото успокояващо послание. Той отива дори и по-нататък, от Любовната Игра към Чистото Съзнание и оттам към Бездната на Аморфното Единно Съществуване. Но той се връща постоянно, за да прегърне пак своите събратя. И продължава с освобождаващото си послание:

"Никое човешко същество не ще може да бъде Гуру. Маханам, който е Истинското Аз, е единственият Гуру. Ти си дошъл тук в единство с този Маханам, който е Принципа на Живота и източник на твоето дихание и е основата и тъканта на сътворението.""Отдай му се в любов и доверие. Отърси се от всички окови на суеверията и забраните. Не ходи против своята природа. Остави вътрешните си желания да те отведат, където пожелаят. Бъди безучастен наблюдател в спектакъла.""Никакъв аскетизъм, никакво пуританство, никакво покаяние, никакво телесно упражнение, никакво машинално бръщолевене на тайнствени срички. Всички те са просто егоистични постъпки.""Твоята вътрешна цялост може да изгрее само когато егото бъде премахнато. Само тогава постигаш съсътоянието, в което нямаш желания."

По този начин Дададжи премахва усещането за ограниченост, от което страдат хората. Има само едно Всевишно Съществуване. Само една Истина. Защо тогава има разделения в човечеството? Във всяко сърце звъни един и същи Маханам. Оттук, цялото човечество е Едно. Всички логични действия свършват, изправени пред Истината, която е отвъд пределите на Мисълта, но винаги достижима посредством любовта и премахването на егото.

превод: Стефан Стефанов

Из „Чудните патила на Пърдоний Флат“

 

 

Едуардо Мендоса

 

Превод от испански: Десислава Антова

 

 

         Дано боговете те закрилят от тая напаст, Фабий, че сред всички начини за очистване на тялото, които провидението ни праща, диарията е най-упорита и усърдна. Неведнъж е трябвало да я изтрайвам, дорде съм скитал из най-затънтените краища на Империята, а и оттатък нейните предели, преследвайки познание и истина. Та тъй в ръцете ми попадна един папирус – намерен уж в етруска гробница, макар да произлизал по думите на оня, дето ми го продаде, от по-далечно място, в който прочетох за съществуването на поток, чиито води дарявали мъдрост на всеки, който ги опита. Упътваше и къде да диря неговото местонахождение. Тръгнах аз на път, Фабий, и вече две години как обикалям и опитвам всяка вода, що намеря, ала без особен ефект, ако не броим все по-влошеното ми здраве, поради което споменатата болежка стана по време на тая одисея моя най-вярна, а и – в името на Херкулес! – най-забележителна другарка.
         Ала не за моите злочестия съм намислил да разправям в това писмо, а за любопитното положение, в което днеска се намирам, и за людете, които срещнах.
         Диренията ми ме бяха отвели от Евксинския понт към земите, които, като се тръгне от Трапезунд, се простират в южния край на Киликия, до едно място, където тече необикновен поток с мътни дълбоки води, от които, щом добитъкът отпие, кравите стават бели, а овцете черни. След един ден път с кон стигнах на мястото, дето текат тия води, слязох от коня и побързах да изпия две чаши, понеже първата като че не произведе ефект. Не след дълго погледът ми се премрежи, сърцето ми силно заби, а тялото ми некрасиво се изду поради това, че бяха запречени вътрешните му канали. По тая причина поех по обратния път с голямо затруднение, тъй като се оказа почти невъзможно да се крепя върху коня, а още по-малко да се ориентирам по слънцето, което виждах да се рее от единия край на хоризонта до другия съвършено произволно.
         След като бях прекарал известно време тъй, дочух мощна експлозия, произлизаща от собствения ми организъм, и отхвръкнах от коня така стремително, че се стоварих на двайсет стъпки от добичето, което, обхванато от ужас, хукна в галоп и ме остави разнебитен и в несвяст.
         Не зная колко дълго съм стоял така, но накрая се събудих, наобиколен от многочислена група араби, които ме гледаха в почуда и се питаха един друг коя ли е тая особа и как се е озовала там със собствени сили. С немощен глас им съобщих, че съм римски гражданин, произлизам от патрицианско семейство, зова се Пърдоний Флат и че поради леко неразположение съм паднал от коня си.
         След като изслушаха внимателно моя разказ, поспориха известно време как да постъпят, докато един не каза:
         – Предлагам да плячкосаме каквото още има по себе си, да го уважим няколко пъти отзад и да му отсечем главата, както има обичай да постъпва със странниците нашата коварна раса.
         – Аз пък предлагам – продума друг – да му дадем храна и вода, да го качим на една камила и да го вземем с нас, дорде не намерим някой да го изцери и да се погрижи за него.
         – Бива – охотливо се разприказваха останалите.
         Сетне ме вдигнаха от земята, привързаха ме за гърбицата на една камила и продължиха по пътя си. Подир залез слънце керванът спря и се разположи на бивак в подножието на една дюна, на чийто връх стъкнаха огън и туриха човек на стража, да държи надалеч лъвовете и други нощни мародери.
         Пет дена пропътувах с тия люде със скитническо битие, които на никое място не принадлежат и на никое не спират, освен за да купуват и продават стоките, които карат. Керванът се състои единствено от мъже, ездитни животни и товарни добичета. Ако при краткотрайните им спирки някой стане близък с жена, на тръгване я оставя там, където я е срещнал, дори тя да настоява да я вземе. Въпреки това са моногамни и твърде верни на жените, които са познали, навестяват ги и ги отрупват с дарове, щом странстванията им ги отведат обратно при тях. При тия случаи, и все така за кратко, възобновяват мимолетните си връзки, макар жените да са се събрали с друг – и това го разбират и приемат. Ако от такъв съюз се появи отроче, оставят го на майка му, ала се грижат за неговата прехрана. Щом детето навърши седем години, си го вземат и го причисляват към кервана. Понеже момчетата, родени по тоя случаен начин, са малко, етносът им би загинал. За да попречат това да се случи, крадат деца, отглеждат ги и се грижат за тях като за свои собствени. Така броят им не намалява, но пък всички се боят от тях. Ако някой заболее тежко или от старост не смогва да води суровия живот на тия хора, го оставят в някой оазис с мех вода и шепа фурми с надеждата оттам да мине друг керван, който да попълни скромните запаси на техния другар. И понеже това рядко се случва, в оазисите, осеяли пътя им, често се намира по някой скелет с костилки от фурми наоколо.
         Подобно на всички набатейци почитат Хубал, когото понякога наричат Аллах, както и трите му дъщери – като считат и тях за богини, макар от по-нисък ранг. Молят се всички заедно на изгрев и заник слънце, коленичейки, според собствените им изчисления, по посока на Йерусалим.
         В ежедневието си са любезни и приказливи, обичат да се смеят и да разправят истории. Ала не помнят миналото, нито пък чертаят планове за бъдещето – и ако почнат нещо да разказват, държат да се знае, че всичко, случващо се в разказа, е плод на тяхното въображение. Понеже са принудени да живеят заедно ден и нощ, от люлка до гроб, съблюдават стриктно принципа да не допускат близост, която несъмнено би довела до неразбирателство и би се изродила във вражда. Ето защо извеждат до крайност формалностите и сдържаността и са извънредно церемониални. Ядат и спят отделно и винаги като се уважават отзад, го вършат с хиляди официалности, интересуват се от здравето на другия и как вървят делата му, като двама другари, срещнали се след дълга раздяла. Гостоприемството за тях е свещено, ала не се доверяват на непознати, независимо дали са от собствената им раса, или от друга. Ако видят насреща си керван, пътници или пастири, се съвещават помежду си как да постъпят. Понякога поздравяват странниците и продължават по пътя си – друг път ги избиват. Не ядат свинско. Ако могат, се къпят. Никога не се бръснат.
         По здрач на петия ден от пътуването съгледахме римски лагер. Арабите решиха да не приближават, но пред молбите ми склониха аз да си тръгна без откуп – ясно им бе, че нищо не притежавам и предполагаха, че няма кой да даде пукната сестерция за мен. Благодарих им и обещах следващия път, когато провидението ни срещне, да се отплатя за това великодушие. На което те отвърнаха:
         – В името на Аллах, тая работа е малко вероятна, ако не престанеш да пиеш нечистотии.
         След което продължиха по пътя си, а аз се отправих пешком по посока на лагера, надавайки викове на латински, за да не ме помислят за враг и да метнат по мен някое копие. В лагера намерих една кохорта от Дванайсети Мълниеносен легион с двайсет конници и малък помощен корпус под командването на Фин Лютий – човек на почтена възраст със смирен нрав и голямо шкембе. Обясних му кой съм и как съм се озовал там. Той ме изслуша и след като го осведомих за целта на моето пътуване, ми отвърна, че макар да е в Сирия от няколко години – където бил преместен с Квинт Дидий малко след битката при Акциум, в която се сражавал на страната на Марк Антоний и Клеопатра, не е чувал за води, притежаващи подобни необикновени свойства. Каза ми, че само веднъж близо до Александрия мярнал някакъв пощръклял хипопотам във водите на Нил. Сетне ме осведоми, че той и хората му отиват към Севастия да осигурят подкрепление на местните, които в бушуващите от известно време размирици там са останали верни на Рим.
         На следващата сутрин, преди да вдигнат лагера и да продължат своя поход, домакинът ми се обърна към войската и произнесе кратка реч. Изпълнява това ежедневно, понеже така видял да прави Марк Антоний, и вярваше, че дори след толкова време поддържа високия боен дух и чувството за дисциплина у войниците. При все това с течение на годините словото му бе позагубило свежест и убедителност. Поради пълнотата си Фин Лютий в туника и тога го докарва на патриций, ала стегнат в ризница и гащи добива леко комичен вид. Докато им обещаваше слава в замяна на тяхното безстрашие и всеотдайност, войниците не криеха смеха си – Фин Лютий забеляза това и се наскърби, но довърши речта си със стоическия вид на човек, изпълняващ тежка мисия, за която не чака отплата, провикна се обичайните три пъти, на което войската отвърна с нежелание, и колоната потегли.
         Подир четири денонощия път и след като прегазихме река Йордан, самият Фин Лютий ме посъветва да напусна тяхната компания, защото бил сигурен, че инак ще попадна в битка. Не чаках да ме заклева в боговете, както се канеше да стори, тъй като още от вчера започнахме да се натъкваме на опожарени села, които самите размирници подпалват, щом сметнат, че късметът в боя ще ги изостави. Пред това, да се предадат на римляните и да видят осквернени храмовете си, юдеите предпочитат да се избият едни други и последният от тях, преди да отнеме своя живот, да подпали селището и всичко намиращо се в него. Понякога устремът им да се избият взаимно е такъв, че накрая няма кой да вкара в употреба факлата. Това непредвидено обстоятелство позволява на легионерите да плячкосат мястото, но пък бързото разложение на оставените на слънце трупове предизвиква епидемии. Ето защо римските власти предпочитат всеизгарянето и сами го подпомагат, макар да им носи по-малко приходи. Понеже и аз не желаех да влизам в сражение, приех предложението – ала като напусна военния корпус и остана сам по тия враждебни земи, къде да ида? Областта, доколкото успях да науча, гъмжи от разбойници и крадци, а и от хора, които, макар това да не е тяхната професия, не пропускат удобен случай да ограбят и убият изпаднал в затруднение човек. Най-прочутият от тия разбойници се нарича Тео Балас и е известен със своята жестокост и кръвожадните си привички. Мъжете посича със сабя, жените провесва надолу с главата през глезените, за да им отреже гърдите, а на децата има обичай да пие кръвта. Това чудовище от години преследват и юдейските, и римските власти, ала без успех, понеже никой не знае къде се намира, нито как изглежда – защото, който го е виждал, не е оживял, за да го разпознае.

 

 

 

---

 

Романът предстои да излезе на български език с марката на издателство „Colibri“ и може да бъде закупен с 20% отстъпка от сайта на издателството.

Препечатка от www.litclub.bg