Излаз на небе   Докато свежите сетива са запазена марка на пришълеца, то вникването в същността на избродените друмища и в душевността на местните хора могат да отнемат години. В личната митология на пътешественика герданът, събран от семенца в Амазония и осветен от пиачето на племето пеони понякога има същото значение, каквото има за приятеля му старинната икона, подарена от странджанска нестинарка. Делвичката с вино, запечатано в тракийската гробница, дупката в Щеркфонтейн, където е пропаднал Литъл Фуут...допри ухо и ще дочуеш шепота на вековете. Слушай и дълбай. Съзерцание, проникване, проумяване. Нокътчетата на перуанското дете и рисунките по скалите на Уарайра Репано, Черният камък в Мека, астралните пътешествия на австралийските аборигени, живачното езеро в запечатаната гробница на първия китайски император; скалните килийки в Кападокия, монолитите на Стоунхендж, статуите на остров Пасха; черепите на сибирските елени, Рилския манастир, Тадж Махал и кладите на Кали, обсерваторията на Мачу Пикчу и рифовете на Червено море, извисените за молитва човешки гласове, застинали в каменни минарета, камбанният звън над Карибските архипелази, Улуру, гмуркащите се пингвини на Галапагоските острови, светещият планктон на августовското Черноморие...Мечтаем да ги видим всичките. Предлагаме ви уникалните снимки, направени от една неуморна скиталка, Пепа Динева, която живее в ЮАР, но е изкачила Килиманджаро, видяла е изворите на Нил, срещала се е с пигмеите в Уганда и е успяла да посети едно от малкото кътчета на земното кълбо, останали почти недостъпни за чужденците дори през 21 век – автономното кралство Ло Мантанг. /Името му е изкривено от европейците, които го наричат Мустанг./

  Макар да изглежда като джудже, това късче от Тибет в Непал, притиснато между Индия и Китай, всъщност е голямо колкото Австрия и Швейцария, взети заедно. „Гинес” твърди, че „мамихлапинатапай” е най-сбитата и съдържателна дума в света. Създали са я жителите на Огнена земя и тя означава: „поглед, споделен от двама души, всеки от които се надява, че другият ще предприеме нещо, което и двамата желаят, но никой от двамата не иска да започне.” Хората от Ло Мантанг няма да ви погледнат многозночително, нито ще ви кажат добър ден. Те, всъщност, са доста неразговорливи. Няма да потъркат носа си във вашия в знак на добронамереност, както правят ескимосите. Вместо това, ще изплезят език и ще се провикнат „Кале пхе” /”не бързайте”/, което всъщност си е цяла философия. Макар и мълчаливи, ло-анците са винаги усмихнати. Според учените, преди 130 милиона години, тук се е намирало Тетисово море, изчезнало при сблъсъка на Индия с Евразия. При сблъсъка са се образували Хималаите. Сега по бреговете на реката Кали-Гандаки, пресичаща територията на Ло Мантанг, могат да се намерят вкаменени останки от морски охлюви и раковини. Пътят покрай коритото й се смята за свещен, защото индусите вярват, че наоколо живее Черната Кали, богинята на смъртта и разрушенията. Вкаменелостите, според тях, са олицетворение на великия бог Вишну, пазителя на живота. От незапомнени времена, пътешествениците се окичват с морските черупки които им служат за амулети-защитници от гнева на Кали. На това отвесно късче земя се намират 8 от десетте най-високи върха на земята, както и “Изгубеното Тибетско кралство”. Да бъдеш на територията на Непал, включваща няколко автономни области, включително Ло Мантанг, всъщност означава да посетиш Тибет – единствената част от древните хималайски земи, която не е засегната от Китайското влияние и в която тибетската култура се е съхранила в чистия си вид. Началната точка на всяко пътешествие към вертикалния свят на Ло Мантанг е Катманду. Оттам може да се стигне до Джомсом, адмиминстративната столица на кралство Мустанг, или Ло на местен език /по името на народа, живеещ тук от 7-8 хиляди години насам/. Единственият реален начин да се направи това (ако изключим въздушните полети), остава традиционният път по долината на река Кали-Гандаки. Пътува се точно както се е правело от незапомнени времена. Тогава търговците са напредвали бавно със своите кервани от мулета, натоварени с жито, ориз, сол и предмети за бита. Истинско приключение по стъпките на Индиана Джоунс и в неговия стил. Силните ветрове минаващи през дълбоките разломи на Анапурна и Даулагири, изострят и без това рязката смяна на континенталния климат. Те спомагат за образуването на пустинния и безплоден ландшафт, чиято безжизненост засилва още повече величието му. Бурите започват около 12 часа на обед и в котловините не расте нищо, по-високо от храст; с малки изключения от ябълкови дръвчета, разкривени и вкопчени в оскъдната почва, сякаш за да напомнят за натирването от райската градина. Оцеляването в такива сурови условия е невероятно сложна задача, даже и за закалените високопланински жители. Височината и сушата позволяват да узрее само една оскъдна реколта през годината – предимно елда и ечемик.
За основател на кралство Ло Мантанг се смята Аме Пал, който около 1380 г. е завладял и обединил четири независими крепости – Пура Шашагам, Кара, Пуран и Рари Дзон. След дългогодишни войни, кралството се оказва с големи задължения към краля на Джумла – старо Хималайско княжество, разположено на южните склонове на масива Дхаулагири, властвало някога над цял Западен Непал. Мантанг плащал данък на Джумла повече от двадесет години, докато кралете на Непал не завладели тази страна и не прехвърлили данъка към себе си. Непалците обаче ,никога не са завладявали Мантанг, а само приели задължението да го покровителстват в замяна на плащания данък.

Постепенно земята на Ло спечелва славата на търговска зона и в дните на своя разцвет се превръща в център на културата и религиозното учение, отстъпващ единствено на първата Тибетска столица Лхаса. В края на 50-те години на миналия век, след Китайската инвазия в Тибет и бягството на Далай Лама в Индия, Ло Мантанг се оказва в изолация. Китай затваря северната му граница, същото прави и Непал от юг, тъй като кралството става главен център на Тибетската партизанска съпротива. Най-страшните Тибетски воини - кхампи, подкрепяни от ЦРУ (някои дори тайно обучавани в САЩ) извършвали акции на територията на Тибет. ЦРУ подкрепата приключила в началото на 1970 г., когато САЩ установили нови и по-добри отношения с китайците. Страната е била недостъпна за външни лица, докато през 1991 г. в Катманду не избухва масово народно въстание, след което в Непал се въвежда парламентарната демокрация. Тогава всички затворени до този момент територии частично се откриват пред света и забележете, през 1992 г. първите пътешественици навлизат в страната на народа Ло. Преди това е имало само няколко изключения, направени с личното съгласие и препоръка на Далай Лама и краля на Непал.
Днес туристите, посещаващи това място, се сблъскват с приключение назад във времето – едно малко феодално царство непроменило се от средновековието до днес. Столицата, например, е с архитектура, останала непроменена от четиринадесети век! Страната е един от последните центрове на Тибетската култура, незасегната по никакъв начин от външни влияния. Ло Мантанг все още си остава строго будистки край, чиито жители съхраняват своите тибетски обичаи. В средата на 70-те години на 20ти век, правителството на Непал се намесва във вътрешните работи на Ло с обширни планове за развитие на региона и културна интеграция. Територията на юг от Кагбени е открита за туризъм, но горната част от кралството остава забранена. Въпреки слабото подобрение на условията за живот, свързани с построяването на начални училища, здравни пунктове и водопроводни канали, направеното не може да компенсира икономическите загуби, причинени от частично затворените граници. Разбира се, затварянето на горната част от кралството е спомогнало да се съхрани една микроскопична версия на стария Тибет. Заедно с това, обаче, следва обедняване и изолация на населението, а също и невъзможност хората да се възползват от приходи, идващи от туризма и от уждестранните помощи, предоставяни на Непал. Изходът от ситуацията сега, когато първите вълни от туристи и пътешественици откриват пред себе си и пред света забраненото кралство, е да се намери разумен компромис между националните и чуждестранни интереси, така че да не се навреди на богатата, но крехка култура Ло. Днес повечето хора, включително и местни жители, използват малки самолети Twin Otters, извършващи ежедневни полети от Покхара до Джомсом. Този запленяващ духа полет е възможен само в ранното утро, когато все още не се е появил съкрушителният северен вятър. Маршрутът минава по главното било на масива Анапурна в северо-западна посока. Постепенно зелените тераси отстъпват място на пустинни планински пейзажи. Накъдето и да погледне, човек вижда само редици от заснежени върхове опиращи в небесата. Никакви признаци на растителност и живот – природата не се подчинява на човешките закони.
 
  Пътешествениците попадат в съвсем различен свят. Ступи (Непалски будистки храмове) се сменят с Чортени (Тибетски будистки храмове или параклиси), боядисани, както и скалите около тях, в ярко червено. Това е знак, че се намирате в друго измерение и посоката на живота се завърта към Лхаса – столицата на Тибет.

Джомсом е транзитен град. Разположен е на кръстопътя на основните трекинг маршрути, а от скоро построената самолетна писта затвърждава ключовата му позиция в региона. Въпреки наличието на съвременни къщи, основната част от града представя традиционната тибетска култура. Коне, загърнати в ярки вълнени черги, мулета със звънчета на шията, завързани по главните улици и търпеливо чакащи да се отправят на поредния поход, жени, плакнещи домакински съдове в ледено студена вода, цели семейства, мъкнещи на гръб ценни съчки и сено към домовете си, изобилие от будистки монаси на всякаква възраст – от деца до старци. Местните жители и туристи се пазарят с шерпи, а между тях минават тибетски момичета опитващи да продадат на чужденците разни сувенири.

Джомсом е построен на 2700 метра височина. В края на града е изграден малък висящ мост, а след преминаването му, човек попада в Кали-Гандакската долина – един от най-дълбоките каньони в света. На това място огромните скални пукнатини разсичат Хималаите в най-високите им части. Оттук тибетците пътуват до Индия още през средновековието и търговията процъфтява – разменя се сол срещу ориз.

От това място за около 3 часа може да се отиде до Кагбени, средновековен град, разположен върху зелен остров, на височина от 2810 метра. Жителите на Кагбени се разхождат в традиционни тибетски одежди, а времето сякаш е спряло да тече.

Територията от Джомсом до Кагбени условно се нарича Долен Мантанг. Кагбени е най-северната точка от кралството, до която може да се достигне без специално разрешение и съпровождащ офицер. Тук е входа за Горен Мантанг, до скоро затворен и изолиран от света. Тук е вратата за Ло! Пепа Динева е една от няколкото хиляди чужденци, проникнали зад нея.

В покрайнините на Кагбени, близо до полицейския участък, стои метална табела с категоричен и интригуващ надпис: “Територия с ограничен достъп. Никой да не пресича линията“. До 1992 г. там е имало линия, зад която не се е преминавало. Сега входът е открит. Специално разрешение за посещение на Горен Мантанг (който започва след Кагбени), може да се издаде за 700 долара на човек. Най-важна е готовността, духовна и физическа, да опознаете друг свят, друго измерение. “Има значение вашата откритост към нови впечатления, към светоусещания, различни от традиционните, желанието ви да приемете друга реалност. Много хора смятат, че именно тук се намира входът към Шамбала. Според легендата, човек, чието съзнание не е разкрепостено, не е готово за скок отвъд видимостите, не може да бъде допуснат до тайната на хилядолетията. Иначе как си обяснявате, че всички английски колониални експедиции до Мантанг са се провалили по различни причини? Пътуването до Мантанг винаги е поклонничество, а не просто шляене, трекинг, или научна експедиция. Извисяването до покрива на света предполага човек с чисти мисли и открита душа. Няма друг начин да проникнеш в страната на просветлените лами и монаси,” смятат малобройните европейски посетители на Ло Мантанг. “Лама, ние знаем за величието на Шамбала. Знаем за реалността на това невиждано място. Но също така знаем и за реалността на земната Шамбала. Знаем, че някои висши лами са ходили в Шамбала, че по пътя си са виждали обикновени физически предмети. Знаем за разказа на един бурятски лама, как са го съпровождали през много тесен таен проход. Знаем как друг посетител видял керван планинци, возещи сол от езерата, разположени по самата граница на Шамбала. Нещо повече, ние самите видяхме бял граничен стълб, един от трите поста на Шамбала. Затова не ми говори само за небесната Шамбала, но ми кажи и за земната, защото и ти като мен знаеш, че земната Шамбала е свързана с небесната. И точно на това място се обединяват двата свята."
Ламата замълча. Изпод полуспуснатите си клепачи той внимателно изучава лицата ни. И във вечерния сумрак започва своя разказ:
„Истинно, идва време, когато Учението на Благословения отново тръгва от Север на Юг. Словото на Истината, започнало великия си път от Бодх-Гая, отново ще се върне в същите места. Ние трябва да приемем това, както си е: истинното Учение ще напусне Тибет и отново ще се появи на Юг. Във всички страни ще се проявят наставленията на Буда. Действително, настъпват велики събития. Ето вие идвате от Запад и донасяте вест за Шамбала. Ние наистина трябва да приемем това. Изглежда, лъчът от Кулата на Ригден Джапо е достигнал до всички страни.”   В Кагбени е новият пропускателен пункт за туристите – приключенци. На север пътят продължава по долината на Кали-Гандаки и ни отвежда в сърцето на забраненото кралство. След преминаването на Кагбени, местното наречие тхакали отстъпва място на диалект, изключително близък до класическия тибетски език.

Градът-крепост Ло Мантанг, историческата столица на народа Ло, дава и названието на самото кралство – Мантанг. Необходими са няколкодневни преходи по планински пътеки, минаващи през доста превали, за да се достигне билото и от височина 3850 метра  и да се види платото Ло Мантанг, да се зърнат белите стени на столицата. Снимките на Пепа показват нелекия планински трекинг, изпълнен с приключения и страхотни гледки към Хималайската пустиня; кадрите отразяват вълненията на пътешествениците и трудния бит на местните жители. Около 1000 /някои сочат цифрата 4000/ от поданиците на кралството са събрани в столицата Ло Мантанг - правилен четириъгълник 300 на 150 м, обкръжен от всички страни с висока стена, която има една-единствена порта. Тя спира не само враговете, но и пясъчните бури. Входът е разположен в Североизточния ъгъл на стената и край него се събират деца и възрастни – да поиграят и да поклюкарстват. В града се намират около 150 плътно построени къщи, многобройни резиденции за лами, храмове, манастири и кралският дворец. Кралят познава поименно всички свои поданици и приема на чай /с добавка от сол, масло от як и сурово айце/ всички чужденци, посетили страната, без изключение. Макар че жителите на Мантанг демонстрират изключителността на подобна визита, това въобще не е трудно, защото не повече от 1200 човека годишно получават позволение да посетят Ло Мантанг. Протоколът е строг. Подаръкът е задължително дълъг копринен шал. Ако кралската особа направи знак на слугата си да го вземе и отнесе навън, това означава, че Негово Величество не е добре разположен към посетителите. Ако поеме дара със собствеите си ръце, значи чужденците са му направили добро впечатление. Тогава може да се завърже разговор, да се направят снимки /каквито показа Пепа/ и дори да се излезе навън, където веселбата да продължи с ечемичено пиво и оризова водка /ракши/. Училището, медицинският пункт, полицейският участък са изнесени извън градската стена. Конструктивно градът не се е променил от ХV век насам, което го прави един от малкото средновековни градове, съхранени непокътнати. Страната притежава и собствена порода кучета - свирепите тибетски мастифи, чийто лай може да се чуе от втория етаж на кралския дворец.

Почти цялото население на град Ло Мантанг живее зад градските стени. Повече от сто плътно построени сгради запълват всяко възможно пространство. Тесните коридори между къщите, които трудно могат да се нарекат улички, са свързани в сложни лабиринти, а на покрива на всяка сграда се развява молитвен флаг. Освен това, там се трупат ценни съчки, защото през повечето време народът Ло се отоплява с оборска тор. Дървата за огрев са изключително рядка суровина на тази височина. Въпреки препълненото пространство зад стените на града, построяването на двуетажни жилища е позволено само на знатните семейства. Обикновените хора трябва да живеят в по-ниски къщи. При по-заможните, на долния етаж е настанен добитъкът, предимно якове; там се пазят и провизиите; на горния етаж живеят хората. За семейните реликви и книгите е отделено специално място. Над входовете на къщите и на много други места са закачени оцветени рога на кози, овчи и конски черепи. Те трябва да предпазват домакинствата от над 400 местни демона, които причиняват 1800 болести, 5 вида насилствена смърт и десетки бедствия, като земетресения, суши, наводнения. „Лама, недалеч от Улан Даван видяхме огромен черен грифон, който беше ниско близо до нашия лагер. Той се движеше напряко на пътя на нещо сияещо и красиво, летеше на юг над нашия лагер и светеше в лъчите на слънцето."
Очите на ламата блеснаха. Нетърпеливо той попита:
„Усещахте ли мирис на храмови благоухания в тази пустиня?"
„Лама, ти си съвършено прав - в каменистата пустиня, намираща се на няколко дни път от всякакво жилище, мнозина от нас едновременно усетиха повей на изискан аромат. Това стана на няколко пъти. Никога по-рано не сме
чувствали такъв приятен мирис. Той напомняше благоуханието, което ми беше дал един приятел от Индия - откъде го беше взел, не знам."
„Аха, вас ви пази Шамбала. Огромният черен грифон - това е вашият враг, който се стреми да разруши работата ви, но предпазващата сила на Шамбала ви съпровожда във вид на лъчиста форма на Материята.” Празникът „тиджи”, по време на който с песни и танци се омилостивяват тези чудовища на вътрешния и външен мрак, е най-важното култово тържество за народа Ло. Това е и начин да се отбележи и победата на един легендарен лама над ужасния демон, чиято пролята кръв и до днес напомня за трудната победа на доброто над злото.  Разноцветни флагове със заклинания и свещени надписи по къщите допълват предпазните мерки, с които местните хора целят да се предпазят от мрака и лошотията. Пилигримите трябва да минават винаги отляво на изписаните стени. Вятърният кон разнася посланията по четирите краища на света, а молитвите на вярващите политват от петите на препускащия вихрогон към царството на Луната. Безброй са свещените места, пръснати из тази територия с излаз на не-бе: скални манастири, изрисувани с безценни стенописи, будистки библиотеки и реликви от 14-15 век, молитвени камъни, светилища, храмове. Всеки жител на Ло Мантанг е поклонник и следовник на духовното начало. Тук е забранено да се свири с уста, защото се приема, че само магьосниците правят това, когато желаят да повикат някой зъл дух.

Най-високата и изпъкваща сграда в Мантанг е дворецът. Той е разположен на три етажа /ако не се брои приземният/ в центъра на града. В него живеят кралят /в момента на власт е Джигме Дордже/ със своята съпруга и представители на аристократични семейства от Лхаса. Кралят е активен ездач и в конюшните му се пазят най-добрите коне от областта. „Какво го попита при аудиенцията?” – беше първият ми въпрос към Пепа. „Защо не се премести в Катманду, нали там са децата му. /Престолонаследникът има фабрика за макари в непалската столица./ А той отговори, че неговата карма повелява да стои в Мантанг, защото трябва да се грижи за своя народ.”
Тук въпросът с престъпността е решен веднъж завинаги – за втора кражба се отрязва дясната ръка, която се окачва да съхне на открито. Мантанг дълго време е страна, в която телата на мъртъвците не се погребват, а се разчленяват, поръсват се  брашно и се предоставят на птиците. Нещо, което излиза извън европейските представи за приемливо, но в свят, където вярват в кръговрата на нещата, в прераждането и вечния живот, където оскъдицата е емблема на съществуванието и природата е изключително сурова, правилата са такива. Колкото по-бързо се разруши тялото, толкова по-бързо ще се освободи душата, смята народът Ло.
На покрива на света жените са на голяма почит, защото са значително по-малко от мъжете. В Кралството е разпространена полиандрията – това е форма на брак, при която на една жена се пада повече от един мъж. Интересното в случая е, че жената може да се задоми първо за най-големия син в някое семейство, а след като му роди дете, за всички е напълно нормално тя да се премести в постелята на по-младия  му брат( ако междувременно той не е изгубил търпение и не  станал монах). Децата казват „татко” на най-възрастния мъж, а на останалите викат „чичо”, независимо кой е биологичният им баща. Днес и тази традиция отмира.

За столицата Ло е написано доста, но може би в едно всички автори си приличат – влезеш ли в страната те обхваща чувство на абсолютна извънвременност. Всеки път към миниатюрното кралство е изпълнен с невероятно очарование. Пътуването към Мантанг е като пътуване във времето. Навсякъде се срещат храмове, манастири, параклиси. Пепа твърди, както и повечето пътешественици, посетили вертикалния свят на Горен Монтонг, че тук, сред суровата природа и край топлите усмивки на местните хора, може да се чуе най-невероятната тишина на света и човек да се почувства най-близо до Боговете. Останалите снимки – във вариант книжно тяло  

обещаващо и близко ми прозвуча

къде да търся книжното тяло?

Ще има и филм, но по-нататък. Преди време гледах по Travel Channel документален филм за дъщерята на един англичанин, който бил сред първите пътешественици в Ло Мантанг. Тя беше организирала експедиция, която трябваше да мине по същите места. Имаше и статии във "Вокруг света" http://www.vokrugsveta/guides/how_to_travel_around_the_world/, ама пак в книжното тяло. Между другото, ако си спомняш великия "Седем години в Тибет", от концлагера в Индия избягаха няколко човека, които по пътя се разпръснаха и в края на краищата, последни останаха трима. От тях двамата бяха героите на филма и имаше още един, също австрийски алпинист - Ханс Коп. Когато се разделиха високо в планината, двамата продължиха да чакат виза за Тибет, а третият - Ханс Коп, запраши към Ло Мантанг. За разлика от двамата герои на филма, той е върнат на индииците, но междувременно успява да проникне в Ло Мантанг. Нечувана волност! До 1950 допуснатите там се броят на пръстите на едната ръка, като най-най пръв е бил някакъв японски монах в края на 19 нек, а после, в началото на 20 век, с честта са удостоени един швед и няколко англичани /май/.:)))
PS Разговорите с ламата са части от записки на Рьорих. Понеже съм от епохата на динозаврите, помня изложбата с негови картини в София. Тибетските мотиви също.


СЪДЪРЖАНИЕ

НАЧАЛО

КОНТАКТИ

АРХИВ




Азиз Таш
ЗАГОТОВКИ ЗА УЧЕБНИКА ПО НОВА АСТРОНОМИЯ



Войни са водили народите,
войни за излаз на море...
(Татяна Филева)


1.

Земя - безкраен излаз на небе, гласеше кроткото определение в учебника по нова астрономия. Народите обаче предпочитат излаз на море. "Попитали най-долното небе: Тежат ли ти останалите шест? То казало: Те не, но вие ми тежите."

Но не и мъртвите, които биха дали всичко, за да стигнат излаз на небе. От него всъщност са на стъпка-две. Но с подкосени от препускането към смъртта нозе, от гробовете, те успяват само да насочат центъра на тежестта си по посока на небето. От това планетата олеква. Но, за да изчезне земното притегляне, са нужни още милиарди простосмъртни. Казват, че когато силата на тежестта на мъртвите, насочена нагоре, се окаже по-голяма от теглото на Земята, ще настъпи Второто пришествие. "И ето те от гробовете си към Господ ще се устремят." (Знамение от тридесет и шест сура Ясин на Корана.)


2.

За тридесет и шеста сура се твърди, че е сърцето на Корана. Но защо ли този екземпляр е в прединфарктно състояние. От всичките му страници единствено онези на сърцето са посърнали и потъмнели сякаш някой е попил отделящата се от редовете светлина. Причината научих след години, когато вече можех да си обясня как действа кръвообращението на небесните и поднебесните тела.


3.

Налагала се операция на мозъка и вуйчо го остригали до кожа. След смъртта му майка му посърнала и потъмняла - надживяла шест от небесата и децата си.

Тогава тя сънувала, че вуйчо, който бил с коса като косата на Самсон, за който тя дори не предполагала, че някога е съществувал, й нашепнал: Не плачи, добре съм. Дотежи ли ти, чети Ясин...

Така лицето и ръцете й се отразили върху страниците. Истината е, че не тя светлината, а напротив, светлината нея я попила. И докато баба още сричала Ясин, Ясин отдавна бил научил бръчките и сълзите й наизуст - "върху плещите на сърцето" (от ар. аля захриль кальб) - така научихме знаменията на Ясин. Оказаха се много повече от отбелязаното в Книгата. За Баба ми - поне с един сън в повече, за мен - посърнали и потъмнели страници, които светват, щом се свържат с източник на синьо електричество. Поглеждам ги отново и усещам, че ме учат наизуст.


4.

Прелиствам страниците на учебника по нова астрономия и търся обяснение за видовете затъмнения:

Едно от най-разпространените явления в атласите по астрономия е затъмнението. Тривиален пример за такова е това при хората: когато между двама влиза трети. В тази ситуация се проявяват истинските качества на поднебесните тела, а именно дали са светли (С) или тъмни (Т). Вариантите са няколко:

(С - Т - С): Когато тъмно тяло се намира между светли е възможно:

- светлите да потъмнея (Т - Т - Т), тъй като са черпили енергията си едно от друго. Според някои това е обич. Или:

- някое от тях да потъмнее (Т - Т - С), тъй като е черпило енергията си от другото. Възможно е, това да е несподелена обич.

(С - С - Т): Когато светло тяло се окаже между тъмно и себеподобно, двете светли се съединяват, а на тъмното настъпва затъмнение на първото от светлите тела. То, тъмното, загубва всичката си светлина, защото двете светли светят вече само помежду си.

(С - Т - Т): Когато тъмно тяло влезе между светло и себеподобно, то оставя тъмното на тъмно, за да може тъмното да осъзнае, че е светело единствено като е отразявало изпращаните му от светлото лъчи.


5.

"И на деветия час Исус извика със силен глас: Или, Или, лама савахтани? Което значи: Боже мой, Боже мой, защо ме изостави." (Евангелие от Матей)


6.

По-рядко е явлението осветление, което, също като затъмнението, може да се отрази със следните елементарни схеми:

(С - Т - С): Този случай бе разгледан и при затъмнението. Тук обаче светлите тела не спират да излъчват светлина едно към друго. Резултатът е, че след известно време тъмното се осветлява (С - С - С) и:

- оттегля.

- става светло тяло, светещо със собствени лъчи, които карат двете светли да засветят още по-сияйно.

(Т - С - Т): Когато светло тяло се намира между тъмни, тъмните загубват тъмнината си (С - С - С), но само ако възприемат мисълта, че тъмнината им се е самоубила, за да могат да живеят и на светло.

7.

(Т - С - Т): Когато приковаха тялото, Исус остана между тялото и кръста. Рече: "Боже мой!" погледна тялото: "Защо ме изостави?" И го изостави. Дали това бе неговото тяло.


8.

"И всяко нещо по орбита плува" (из тридесет и шеста сура на Корана). Земята плува в орбита около Слънцето, а Слънцето около слънчогледите на Ван Гог.

- А преди да бъдат нарисувани?

- Около слънчогледовите ниви.

- А преди да бъдат засадени...


9.

Орбитите на небесните и поднебесните тела израстват предварително и очертават фазите на поверената им за задвижване материя. Размерите на всяка орбита зависят от това как точно ще се вместят новите тела сред вече съществуващите орбити. Дали подрастващите светове ще подобрят реколтата от орбити или напротив - с гравитацията си ще изкривят пространството и предизвикат отклонения в използваните от съседите им календари - ни е трудно да предвидим. Както ни е трудно да предвидим и това кога учебникът по нова астрономия ще стане част от новите образователни програми.


10.

В името на Милостивия, Всемилосърдния. Каква е орбитата на ръцете ми, когато искам да преплувам линията на живота й, докато плаче в шепи? Мъртвото течение завлича натежалото до сълзи тяло в най-дълбокото - при устието на живота, след което линията на живота уж се свършва. Поднебесното ми тяло пита: Ако всяко нещо плува в орбита, каква е орбитата на удавника? Нима съм мъртъв сателит, на който някой тъжен учен ще открие ледник и ще предположи, че при подходящи обстоятелства животът е възможен.

Там, където линията на живота свършва, е началото на ласката, която се изплъзва от дланта й заедно с изтичащите между пръстите й сълзи и тогава орбитата на ръцете ми достига връхната си фаза и улавя ласката, за да накара учения да забрави за тъгата си, а тя - за самотата на която били обречени доскоро орбитите на телата. В името на милостивия, Всемилосърдния.


11.

"За съжаление вярващите хора и днес смятат, че светът е създаден от бог." (Из стр. 91 от учебника по астрономия за 11-и клас.)


12.

Когато учех в 11-и клас, Вселената бе вечна и безкрайна. Позволявах си да вярвам, че написаното върху черната дъска, дърветата и пейките на парка уравнение от втора степен Х + У = ВЛ, е истина с безброй решения. Х можеше да бъде всеки, У - всяка, ала сборът винаги оставаше един и същи. Вечната любов за мен бе странен резултат, до който без усилия достигаха дори онези от познатите, които винаги оставаха на поправителен по математика. А аз се сърдех, че хабят за щяло и нещяло тебешира, че кората на дърветата изсъхва, че по пейките е неприлично да се драска и завършвах всеки срок със "слаб" по ВЛ. Знаех предварително, че не е балообразуваща оценка и не бързах. Но когато след гимназията срещнех някой У вместо (+), използвах (-).

Междувременно в учебника по астрономия за 11-и клас настъпиха промени и Вселената престана да е вечна и безкрайна. Питах се къде ли може да се скрие вечност. В някоя безкрайност. И обратно. Или в нечия любов. Но не човешка. Вече знаех: уравнението бе измислено от хората, за да задоволи моментните им нужди. Повечето от онези влюбени математици вече са наизустили таблицата за деление. А аз все още търся своя резултат от уравнението. Ако ВЛ приживе не съществува, то остава само Х + У. Той и тя. Х+ У = на какво? И докато резултатът горе е един единствен, тук, възможностите са безкрайни и зависят от това дали ще ме попият меките й длани, докато се слеят линиите на живота ни.

От същия автор:

Отказ от небе
Земя - безкраен излаз на небе...

Когато пръстите ми я докосват,
кожата ти се превръща
в излаз на небе,
до който имам достъп,
но желание да стигна – не…

:))))))))))))))))))

PS Други са небесата, без които не можем.

Друг, по-различен вариант на мурсалския чай:)))

Бране на мурсалски чай
Към Мугла и Карлък пълзи в мъглата
досаднохлевоуста камарила.
Засушно е. На август под краката
мурсалски чай земята е родила.
Противно на природните закони
от билото са бликнали потоци;
(в разделно време слепите икони
са крили тук родопските пророци).
Не са спестили нищо вековете
на билката вълшебнолековита;
свенлива и тревожно безответна
е мъката на всички ендемити.
Протягат алчни пръсти пришълците
света й автономен да обсебят.
Изтръгват я из корен. Паразити
с тела от кал и мозък на амеба.
С прожектори звездите заслепяват,
с дюдюкане изгонват тишината.
След набега им тихичко изправя
стъблата изпотъпкани Хеката.
Изпили контрабандната си бира,
те псуват непонятната далечност;
а някой в тъмнината култивира
последните анклави на човечност.

:))))

Още за Ло Мантанг и този свят от Рьорих: :))) https://books.google/books?id=xRDUA5ZpNJsC&pg=PA2&lpg=PA2&dq=Lamaq+we+know+about+the+greatness+of+shambala&source=bl&ots=sJ95qW6D1q&sig=UdrJxaJdYtD_Kq5ji24Qp5QqPak&hl=bg&sa=X&ved=0ahUKEwjHipzghZncAhVCI1AKHZOZC8cQ6AEIKTAA#v=onepage&q=Lamaq%20we%20know%20about%20the%20greatness%20of%20shambala&f=false