Битката с нахалните пирати

Робърт Шанън Пекам
Паметта под обсада
(Някои съвременни гръцки романисти)

Коментирайки през 1962 г. факта, че Никос Казандзакис си остава почти напълно неизвестен като автор във Великобритания, въпреки превода на пет от най-известните му творби на английски, Колин Уилсън отбелязва: “Това е странна ситуация, която може да се дължи отчасти на това, че Казандзакис е писал на гръцки, а също така че съвременните читатели не очакват да се натъкнат на значим гръцки писател. Дори самото му име звучи обезкуражаващо: ако той беше писал на руски и се бе казвал Казандзовски, неговите произведения несъмнено щяха да бъдат универсално познати и будещи възхита като тези на Шолохов”.

Макар и преувеличени, наблюденията на Уилсън не са съвсем смехотворни. Те обясняват, отчасти, защо Сеферис¹ и Елитис², двама водещи гръцки поети на двайсети век, и двамата лауреати на Нобелова награда за литература и радващи се на международна читателски публика, приемат псевдоними със западно звучене. За разлика от силния международен отзвук, на който се радва гръцката поезия, днес Казандзакис си остава най-популярният гръцки прозаик, широко достъпен в превод за англоговорящия свят. “Да вдигнат ръка всички, които могат да назоват заглавието на някой съвременен гръцки роман”, отправи неотдавна риторично предизвикателство един рецензент в британски вестник.

Отсъствието на гръцки романи от книжарниците извън пределите на Гърция не съответства на енергията и възможностите на съвременната гръцка проза. През последните две десетилетия романът в Гърция, както домораслият, така и преводният, се радват на възродена популярност и впечатляващо увеличена аудитория, за разлика от намаляващите продажби на поезия. Не са за пренебрегване финансовите възнаграждения за автори на бестселъри, като тези на драматурга Костас Мурселас, от чийто роман “Коси, боядисани в червено” са продадени около 200 000 екземпляра и който бе екранизиран като популярен телевизионен сериал след издаването му през 1989 г.

С малки изключения, основната грижа на съвременните гръцки писатели може да бъде обобщена в заглавието на третия роман на Йоргис Ятроманолакис, издаден през 1982 г.: “История” (подвеждащо преведено на английски като “Историята на една вендета”). Започваща с разстрел в едно критско село през 1928 г., престъпление, което поставя началото на вековечна кървава вражда, заплетената история на Ятроманолакис изследва схождащите се и раздалечаващи се съдби на две местни фамилии. Те са преплетени посредством постоянни алюзии за политическите събития в Гърция с по-общата история на нацията от първите три десетилетия на двайсети век. Всъщност 1928 г., както разказвачът напомня на читателя, е годината през която критският политик и реформатор Елефтериос Венизелос е бил преизбран за министър-председател за неговия последен мандат. Враждата в романа недвусмислено отразява пукнатината в гръцкото общество, известна като “етникос дихазмос” или “национално разцепление”, когато поддръжниците на Венизелос и тези на краля се разцепват на два враждуващи фракции. В “История” преплетените родословия на двете фамилии и тяхното взаимно участие в ритуалната вендета подсказват парадоксално подмолни връзки на една общностност. Фамилиите са колкото обединени, толкова и разделени от убийствата.

Въпреки скромния й размер, обхватът на книгата нз Ятроманолакис е доста амбициозен. Докато акцентът върху реципрочността на място и история в романа се отчасти наследен от силния регионализъм на гръцкия политически и културен живот, безпристрастният, документален наративен стил и вниманието, което се отделя на местните обичаи и традиция, ни връщат към фолклорния реализъм на романа от края на деветнайсти век; към романа на земляка на Ятроманолакис критянина Йоанис Кондилакис “Стъпалан” (1892), например. В “История” реалистичното се смесва с невероятното и фантастичното; елементи от всекидневието са пречупени през съновидения и народни легенди, смесващи се в митологичен модел на повторяемост. Разказът може да бъде прочетен като размисъл върху припокриващите се значения на думата “история”, която на гръцки означава както история, така и разказ. Всъщност, Ятроманолакис, който е преподавател по класическа филология в Атинския университет, цитира Херодот в предговора си към книгата: “Това е, което съм видял със собствените си очи, това е моето мнение и история”.

Вендетата в центъра на “История” е ясно маркирана алегория на обремененото историческо наследство на Гърция: омагьосаният кръг на окупацията, Гражданската война и диктатурата, травмиращ опит, който съвсем не е изненадващо, че е оставил дълбок отпечатък върху гръцката литература. Всъщност, ранните осемдесет години са свидетел на лавина от романи, преоценяващи гръцката история.

Преходът към плуралистична демокрация в гръцкия политически живот бе отразен, до известна степен, в сложната разказваческа перспектива, възприета от гръцкото художествено слово, при все че най-популярните романи са били онези с най-мощен наративен импулс. Същевременно, писателите изследват приемствеността и дисконтинюитета на гръцката история в романи с широк исторически обхват. Панорамна картина на историята на Солун в периода от 1880 до 1980 предлага тетралогията на Никос Баколас, чиято трета част (към днешна дата)³ със заглавие “Големият площад” (1987) получи широки положителни отзиви сред критиката. Романът на Янис Пану “…Изпод клавишите на стария Remington”, издаден в същата година като “История”, също както романа на Ятроманолакис фокусира вниманието си върху откриването при загадъчни обстоятелства на трупа на някой си Димитрис, но този път през годините след Гражданската война. В предговора към романа авторът нахвърля обзор на историята на Кинурия в Пелопонес, простиращ се от древността през византийския период и турското робство, до годините на окупацията от Оста и Гражданската война. Авторът/разказвачът в романа на Пану е учител с мисия да дешифрира истината от фрагментарните свидетелства, включващи писма, дневник и стихове, които той открива, както и да хвърли светлина върху любовната история между Димитрис и Елени. Дори когато изследва живота на другите, той си води собствен “стриктно личен дневник”. Задачата на романиста тук се преплита с тази на историка, докато разказвачът неколкократно размишлява върху дейността на писателя, отбелязвайки, че “романите не се пишат с въображение, както мнозина смятат, а са продукт на интензивно живяно и бурно съществуване”. Или, както той се изразява в главата, озаглавена “В търсене на истината”: “От мига, в който реших да се заема с тази задача, животът ми стана непоносим. Тъй като на часа осъзнах, че за да придам смисъл на тази история, е необходим изпитан и проверен метод на работа. Седнах и отупах от прахта всички мои неизползвани папки… Подредих всичките си източници в хронологичен ред…”

Заглавието на книгата “…Изпод клавишите на стария Remington” намеква за един от възможните финали на романа, при който във валяка на пишещата машина на Димитриос остава недописана страница. Както разказвачът отбелязва, читателят е оставен с една “история” («ιστορία») без начало и без край”.

Приносът на жените-писателки през периода след 1974 г. е особено очевиден. Темата за приемствеността и прекъсването се изследва в романа на Евгения Факину “Астрадени” (1982), книга, която черпи от по-ранни текстове на Мелпо Аксиоти и Маргарита Лимбераки. Като в романа на Аксиоти “Трудни нощи” (1938), който разказва детски преживявания от остров Миконос, видяни през очите на едно младо момиче, “Астрадени” изживява отчуждаващата атмосфера на градския живот. В текста семейните ценности на сплотената селска общност контрастират с урбанистичното обкръжение на Атина. Факину дава израз на дълбоко вкоренените тревоги в Гърция относно необратимото трансформране на страната от предимно аграрно в градско общество, доминирано от необуздано потребителство; процес, между другото, насърчаван от хунтата в периода 1967-1974 г.

Подобни тревоги са очевидни във втория роман на Е. Факину “Седмата одежда” (1983), друга книга – амбициозна историческа панорама – обхващаща хронологично от 1824 г., времето на гръцката национално-освободителна война, до настоящето. Книгата се състои от серия редуващи се монолози, произнасяни от три жени: възрастна майка, нейната дъщеря – старата мома Елени, която живее с нея, и нейната внучка Рула. Както в “Астрадени”, митологичният, селски свят е контрастно противопоставен на градската среда; противопоставяне, отразено на езиково ниво посредством традиционния устен разказвачески похват и резкия атински димотики на Рула.

Майката в “Седмата одежда” е оцеляла от Малоазийската катастрофа през 1922 г., белязала края на иредентисткия блян на Гърция и довела до размяната на гръцкото и турското население, твърде подобна на събитията, последвали разделянето на Индия през 1947 г. В странстванията й в търсенето на нейната първа, изгубена дъщеря, недвусмислено отеква митът на Деметра, която търси Персефона. А по-късно тя има видение на съпруга си, обезглавен от турците в Мала Азия, близо до село, което символично се казва Ризес (означаващо ”корени”). В селото майката живее при възрастна жена, известна като Ваво, или Бабата, жертва на подобна на нейната съдба по време на Гръцката национално-осовободителна война, един век преди това. По такъв начин, посредством двете фамилии, се изследват най-важните събития в Гърция след нейната независимост. Самото заглавие намеква за сложния ритуал, практикуван в селото, включващ жертвоприношение с кръв, при което живите общуват с духовете на техните мъртви прадеди. Противопоставяйки градския живот без корен на почитаните митични родства в селото, разказът на Факину прави дисекция на колективните тревоги относно културната приемственост от първите десетилетия на деветнайсти век до наши дни. За разлика от “Астрадени”, Факину изминава известен път в “Седмата одежда”, за да загатне, че пасторалният образ на гръцкото общество, противопоставящ провинцията на града, сам по себе си е митологична конструкция.

Неотдавнашната гръцка художествена литература на автори като Факину, родени през четиридесетте години, прави опит да преразгледа гръцката история. “Седмата одежда” всъщност бе издадена в същата година, в която романистът Александрос Кодзияс преведе “Елени” на Николас Гейдж (Гадзоянис), книга, радвала се на огромна популярност в Гърция. Въпреки това, стъпките към преразглеждане на миналото започват през седемдесетте години, след падането на хунтата. Например, романът на Маро Дука “Златото на глупците” е фокусиран върху непопулярната диктатура на полковниците и започва с идването им на власт чрез преврата през 1967 г. Събитията са видяни през очите на благоденстващо момиче от средната атинска класа на име Мирсини Панайоту, което току-що е станало студентка. Историите от нейното семейство се преплитат една след друга със следващите реминисценции на героинята. След преврата Мирсини се включва в нелегалната съпротива и книгата достига своята кулминация с описанието на насилието при сблъсъка през ноември 1973 г. Тогава военните власти изпращат танкове да се справят с демонстрантите и да сложат край на студентската окупация на атинската Политехника – събитие, довело до падането на полковник Пападопулос и, по ирония на съдбата, издигнало на власт началника на военната полиция Димитриос Йоанидис, който по-късно въвлича Гърция в кипърската катастрофа от 1974 г. Романът на Дука изследва прогресивното осъзнаване от страна на героинята на негъвкавата, дехуманизираща природа на идеологиите (както на десницата, така и на левицата), с които тя се сблъсква в разказа. И които са обобщени в безличните въпросници, прецизиращи биографията на Мирсини, с които романът започва и свършва. По такъв начин романът може да бъде прочетен като търсене на самоличност, както на личностно, така и на национално ниво, докато гърците изплуват от разделенията на диктатурата със задачата да изковат обща, обединяваща ги визия.

Тези политически тревоги са повтаряща се тема в по-нататъшната белетристика на М. Дука. Последният й роман ”Шапка от пурпур” (1995) е амбициозен исторически разказ, ситуиран във Византийската империя през управлението на император Алексий I Комнин, родоначалника на династията на Комнините, властвала през 11 и 12 век. Разказът представлява хроника на действителни исторически събития, видяни през очите на измислен дребен царедворец, оттеглил се от Константинопол в Синоп на брега на Черно море и обръщащ се към внука на Алексий и негов съименник. Подложена на удари по всички фронтове, от селджуките в централна и източна Анатолия, норманите на запад, славяните на север, империята е разкъсвана от вътрешнополитически държавни интриги. Алексий се бори да запази онова, което Дмитрий Оболенски нарича “византийска общност”. В контекста на разпадането на Съветския Съюз и конфликтите на Балканите, които имат общо византийско наследство с Гърция, “Шапка от пурпур” придобива парлива актуалност и доместициране.

В същата година, когато се появява “Златото на глупците” на М. Дука, Александрос Кодзияс издава своята “Узурпирана власт”, която е фокусирана върху периода на диктатурата. Този път обаче събитията са разказани от гледната точка на полицейски информатор, който е наречен иронично Кацандонис. Това е име на известен герой от национално-освободителните борби и предмет на сакрализирано третиране от писателя Константинос Рамфос, когото героят на Кодзияс е чел. При описването на събитията през очите на “подлеца”, романът на Кодзияс преобръща очакванията на читателя и прокарва ясни паралели с “Престъпление и наказание” на Достоевски и “Убийца” (1903), роман от Александрос Пападиамандис. Той е може би най-известният гръцки прозаик, разказал историята на една стара жена, която убива малки момиченца на остров Скиатос. Всъщност, и Пападиамандис, и Кодзияс са превеждали Достоевски на гръцки. Наративната конвенционалност бива непрекъснато торпилирана в “Узурпираната власт”, което придава допълнителна многозначителност на заглавието. Разпръскването на диалога и вътрешният монолог, например, както и разнообразната езикова тъкан на книгата, варираща от разговорната реч до “сухарския” пуристки език на официалните документи, дезориентират читателя. Ако смешението на стилове представлява форма на компромис или колаборационизъм, в съпротивление срещу властта на конвенционалния разказвателен стил, романът пародира политическата съпротива срещу диктатурата. Възприемайки подход към историята от толкова неочаквани и накъсани ъгли, Кодзияс изтръгва читателя от предварително зададени схеми и в този процес разголва неизбежността на компромиса. Темата за компромиса и съпротивата всъщност е предмет на други книги на Кодзияс като романа “Ягуарът” (1987), в който декларациите на героинята Димитра за нейната безкомпромисна съпротива по време на германската окупация и Гражданската война са омаловажени от хиперболите на собствения й разказ.

Диктатурата от 1967 г. също представлява историческия фон за романа на Алки Зеи “Годеницата на Ахилеас”, издаден през 1987 г. Въпреки че Зеи, както Дука и Кодзияс, принадлежи към поколението, израснало през четиридесетте години. “Годеницата на Ахилеас” разказва историята на група политически емигранти в Париж, замесени в снимането на филм със заглавие “Влакът на ужасите”. Романът проследява житейската история на главната героиня на романа Елени; нейната връзка с партизанския командир Ахилеас, животът й по време на окупацията, преследването й от властите в следвоенния период и емиграцията й в Ташкент през петдесетте години. Както героинята от романа на М. Дука “Златото на глупците”, “Годеницата на Ахилеас” представлява хроника на нарастващото осъзнаване на героинята за кухостта и реторичността на всички лозунги. Романът бележи период на преориентиране през осемдесетте години.

Може би не е изненадващо, че тенденцията да се подхвърлят на съмнение и при окончателно анализиране да се девалвират много от ценностите, за които толкова много гърци са отдали живота си, е предизвикала реакция. Един от тези писатели, които дават отпор на онова, което той самият нарича исторически ревизионизъм, е Арис Факинос. Говорейки за първите два тома на своята нова трилогия, “Крепостта на паметта” (1993) и “Откраднат живот” (1995), Факинос потвърждава, че тяхната пресечна точка е “застрашената колективна историческа памет на гръцкия народ”. До известна степен Факинос отразява тревожната и песимистична нагласа през деветдесетте години, когато Гърция е подвластна на настроенията, породени от така наречения “Македонски въпрос”. Над нея е надвиснала сянката на бушуващата на Балканите война, а позицията й в Европейския Съюз става все по-маргинална след разпадането на Варшавския договор и края на студената война.

Фабулата на “Крепостта на паметта” е центрирана върху обсадата на крепостта Палиокастро в Северна Гърция от османска войска, възнамеряваща да я сравни със земята. Авторът-разказвач е историк, който изследва архивен материал в местен манастир, за да открие ключ към съдбата на Палиокастро. По такъв начин изкореняването на местната гръцка памет в края на осемнайсти век, в годините, непосредствено предшестващи избухването на национално-освободителната война, е ясно свързано със съвременни тревоги. Както и самото заглавие намеква, “Крепостта на паметта” е разбирана като отпор срещу онова, което Факинос тълкува като опасни последствия от релативистичната интерпретация на историята.

“Откраднат живот”, втората книга от трилогията на А. Факинос, е центрирана върху унищожаването на досиетата на членовете на Комунистическата партия, водени от гръцките тайни служби, което се предприема от правителството на П.А.С.О.К. Възрастна двойка успява да спаси собствените си досиета и да ги прочете, сравнявайки собствения си преживян опит с официалната версия на регистрираните събития. Несъответствието между тях, противопоставянето на различни гледни точки води до преразглеждане на преживяното и повдига по-общи въпроси за преоценка на гръцката история през последното десетилетие на века, както и за държавния монопол върху историята. Унищожаването на досиетата, както и усърдието на турците да бъде сравнена със земята крепостта, повдигат съмнения за Факинос, не само във възможността, но и в легитимността на заличаването на миналото; от прочистване на досието, за да се започне всичко отначало.

Трудността да се пише история е тема, която и Мишел Файс изследва в своя роман “Автобиография на една книга” (1989). За разлика от Факинос, Файс приветства плурализма и признава евентуалното появяване на всякакви исторически памети. Действието в “Автобиография на една книга” се развива в Комотини, Тракия, откъдето е родом Файс, район за който в исторически план са характерни разнородност и за който през двайсети век са се сражавали Османската империя, Гърция и България. Днес неговото разнообразно население включва еврейска общност, значителен турски елемент, преселници от други части на Гърция, както и бежанци от Малоазийската катастрофа през 1922 г. Романът противопоставя значими “свидетелства” на вестникарски материали и съдържа алтернативни версии на събитията, между които читателят може да избира, като по такъв начин се омаловажава абсолютното разделение между историческо свидетелство и фикция и се дава свобода на изместванията на гледната точка. Файс внушава, че рамките, в които е представена информацията, определят нашия прочит на тази информация. Последствията от едно такова калейдоскопично представяне на историята са ясни, особено в Тракия, исторически оспорвана провинция, в която има относително многобройно негръцко население и чиято история проявява тенденция да бъде хроникирана от тясна, изключително националистична гледна точка.

Подобно изследване на взаимовръзката между фикция и историческо свидетелство прави Реа Галанаки в нейния първи роман “Житието на Исмаил Ферик паша”4

Романът на Галанаки използва като прототип реалната историческа личност на Ферик паша, османски главнокомандуващ, изпратен през 1866 г. да потуши поредния бунт срещу турците на остров Крит. Неговият бюст от Военния музей в Кайро, сниман от авторката, илюстрира корицата на книгата. Критянин по рождение, Ферик е пленен при турска военна кампания на острова и отведен в робство в Египет, където се издига в османската военна йерархия до генерал и приятел на Ибрахим, сина на хедива Мохамед Али, известния генерал, опустошил Пелопонес по време на гръцките национално-освободителни борби.

Първата част на романа, озаглавена “Годините в Египет: митът” е разказана от трето лице и започва със спомена на Ферик от скривалището му в пещерата на платото Ласити в Източен Крит, недвусмислено предизвикваща асоциации с митологичната пещера, в която е бил роден Зевс. Втората част, озаглавена “Дни на завръщане и история”, е разказана в първо лице и описва деветте месеца, които Ферик прекарва в Гърция от 1866 до 1867 г. Последната част е озаглавена “Поуката”. Това разделяне на книгата на три части, наред с редуващите се гласове на разказвача, кара читателя да се замисли над композиционния процес, над естеството на самото историческо свидетелство, по начин доста подобен на този, прокаран в романа на Файс.

“Житието на Исмаил Ферик паша” може да бъде разтълкувано като изследване на идентичността и различността, тъй като Ферик е колкото османец, толкова и грък, и притежава два различни живота, две религии и два езика, изпитва лоялност към две страни. По-широките измерения на тази двойнственост ясно се чувстват в романа: вековете османско владичество в Гърция са преживяна и неделима част от наследството на нацията, което не може да бъде пренебрегнато. По такъв начин разказът на Галанаки представлява размисъл върху познати тревоги, доминирали в гръцкия интелектуален живот още от освобождението насам: къде принадлежи Гърция, на Изтока или на Запада? Ироничен огледален образ на раздвоената самоличност на Ферик предлага личността на първия гръцки крал Отон, който е детрониран четири години преди критския бунт и прекарва остатъка от живота си в Бавария.

Трябва да отбележим, че основното действие в романа на Галанаки се развива по времето, когато критяните оказват натиск за присъединяването на техния остров към новоосвободената гръцка държава. След въстанието през 1866 г. за Крит е извоюван специален автономен статут като османско васално владение, даден от турския султан. По такъв начин двойнствената самоличност на Ферик е отразена в самата съдба на острова, който е както гръцки, така и османски, а както подзаглавието на романа – “Трън в сърцето на Венеция” – напомня на читателя, в продължение на четири века е представлявал неразделна част от владенията на Венецианската република.

Гръцкият национализъм в романа остава на заден план на фона на оформящата се египетска самоличност. Както Гърция, така и Египет в края на 18 век под управлението на Мохамед Али се откъсва от Османската империя. “Житието на Исмаил Ферик паша” детайлно описва промяната по западен образец на египетското общество по времето на френския полковник дьо Сев, преминал на египетска служба и останал известен в историята като Солиман паша ал-Франсауи. Издигането на Мохамед Али на власт повдига въпроси, свързани с египетската и османска самоличност, също толкова решаващи, колкото въпроса за гръцката идентичност. По-нататъшният фон на основното действие са различните видове национализъм, галванизирани на Запад, процес, на който Ферик паша и Ибрахим стават непосредствени свидетели по време на обиколкатз им из Европа. Гърция представлява културен еквивалент на първия живот на Ферик паша. Така, въпреки че европейците определят себе си в противовес с обеднелите гърци, те успоредно с това признават, че корените на тяхната култура се намират в Гърция. Внушенията за това са още по-ясни във втория, епистоларен, роман на Р. Галанаки “Ще се подписвам Луи” (1993); роман, използващ като прототип реалната историческа личност на Андреас Ригопулос (1821-1889), приятел на френския историк Едгар Кине, заемка от чиято кореспонденция е заглавието на книгата.

Накратко, “Житието на Исмаил Ферик паша” омаловажава абсолютните различия, на които идентичността е подвластна, тъй като главният герой има множество идентичности (критска, гръцка, египетска, османска, западна и източна). Наистина, на едно от нивата романът може да бъде прочетен като критика на национализма. Братът на Ферик, милионерът Андонис, например, е натрупал състоянието, с което подпомага борбата за независимост на Крит, като продава провизии на руснаците, нарушзвайки ембаргото по време на Кримската война през 1854 г. Иронията тук е, че националните каузи са подкрепяни със средствата от международни финансови сделки. Най-накрая самоубийството на Ферик, като прословутата саможертва на критяните в манастира Аркади, където се самовзривяват, предпочели да умрат, отколкото да се предадат на турците, оставя романа с отворен край. Той може да бъде интерпретиран както като отрицание, така и като приветстване на идентичността.

През последните две десетилетия гръцките писатели изследват границите на романа, който на гръцки се нарича “митисторима”, съществително съчетаващо думите за “мит” и “история, разказ”. В търсене на миналото те се ангажират с по-стари традиции на фолклорно писане, както прави това Зирана Затели в десетте “фолклорни разказа”, съставляващи романа й “По здрач се завръщат” (1993). Традицията на писане с исторически свидетелства оказва важно влияние, както и експериментите на автори като солунчанина Никос-Гавриил Пентзикис. През последното десетилетие на двайсти век, на фона на нарастваща нестабилност в Югоизточна Европа, гръцките писатели не са се оттеглили в идеологически заредени или бягащи от действителността разкази. Напротив, съвременният гръцки роман носи белези на дръзко изследователство на начините, по които травмиращият исторически опит бива митологизиран и продължава да живее, за да формира настоящето.

(Списание “Лъндън Магазин, брой април-май 1996 г.)

Превела от английски: Здравка Михайлова
Електронна публикация на 4. Септември 2002
литература плюс култура

^{1 2} Псевдоними на Йоргос Сефериадис и Одисеас Алепуделис. Бел. прев.

³ Броят на сп. “Лъндън Магазин” е от 1996 г. Тогава четвъртата част на тетралогията, “Дума на честта или другият Фотис”, все още не е издадена. Тя бе удостоена с наградата “Балканика” за 1999 г. Бел.прев.

⁴ Българско издание, изд. “Лада”, 1998 г, София.

НЯМА ПО-ГОЛЯМА ЗАБЛУДА ОТ ТАЗИ,  ЧЕ НЕЧИИ СКИТАНИЯ ПО СВЕТА СА СЛУЧАЙНИ. :)