Mусковадо     На Лили   Впи се в гръбнака на шосето така отчаяно,  сякаш бетонната змия заплашваше да я елиминира при най-малкото заплесване. Щеше да си навакса за трите години работа без почивка, за отпуските, отлагани по нареждане на киселия шеф, за скучните спрингфийлдски недели, за стотиците изгубени часове в най-големия хипермаркет на континента,  за орисията вечно да се доказва, която прие като необходимо зло, придружаващо зелените карти, вълни, планети и човечета. Отдавна разбра, че няма да спечели състезанието; но можеше да се позабавлява. Бързаше към „Омагьосания хълм” между Лос Анхелес и Сан Франсиско, както преди много години беше тичала към първата си среща с „Гражданина Кейн”, в салона на филмотечното кино.     Жената с въдицата беше седнала на брега и не преставаше да се усмихва. -                     Откъде си? -                     Отдалеч. -                     Колко далеч? -                     Отвъд океана. -                     Виж ти. Сигурно имаш купища интересни истории за разказване. Аз съм Луиза, от Ню Йорк. Но семейството ми е дошло от Хаити. -                     ?!? -                     А, не, не, преди повече от два века ...По кожата ми си личи. И по името. Пра-пра-пра дядо ми бил от потомците на рода дьо Монфорт. Убили го по време на революцията в Хаити. Жена му, Жаклин, била болнава и бременна, но успяла да избяга с помощта на един верен роб, Мусковадо. Добрали се по море до Ню Йорк и броени месеци по-късно, тя родила. Била напълно разорена, разполагала само с няколко семейни бижута, което й позволило да наеме скромно жилище и – какъв ужас – да заживее сама, в съседство с търговци-емигранти от Барбадос. Колибата на роба й била в дъното на мизерния двор. Изпаднала в дълбока депресия, Жаклин отказвала да говори. Черният младеж, който я спасил,  започнал да върши не само домашната работа, но и да прескача до съседните улици. Който пожелаел, можел да го наеме. Трудът му бил възнаграждаван твърде пестеливо, при това не директно. Плащали на господарката. С парите се издържали тримата – тя, той и бебето. -                     Трябва да се е чувствала обичана...Влюбен ли е бил? -                     Обвиняваш ли го? Тя сигурно се е измъчвала от факта, че не може да даде толкова, колкото получава. Не ме апострофирай, сякаш ти преразказвам „Чичо Томовата колиба”. Звучи ужасно, знам. През 1804 робите просто са били докарвани в САЩ оковани, не е имало начин Мусковадо да заживее независимо от господарката си, дори в северните щати. По онова време хаитянските негри са се борели за свободата си. Но той не останал на острова,  предпочел робството. Сигурно са го сметнали за предател,  за безхарактерен подлизурко. Наистина трябва много да я е обичал... Когато пра-пра-пра баба ми починала, Мусковадо бил прибран от съседите, барбадоските амбулантни търговци. Те съжалили детето, а  робът не се отделял от него и практически го отгледал до 14-тата му година. Тогава се появили лелите и чичото от рода дьо Монфорт. Трябвали им 14 години, за да открият следите  на пра-пра дядо ми и на неговия „настойник”, въпреки че френските роднини живеели в Луизиана. Жаклин никога не разгоравяла с Мусковадо. По някаква причина, тя не поддържала контакти с роднините си. Хаитянинът не знаел, че знатната му господарка има брат и сестри, заселници в Америка, докато барбадоските търговци не поразпитали тук-таме за покойната си съседка, с надеждата да получат възнаграждение. След като предал детето на близките му, Мусковадо изчезнал. От него не е останала никаква вещ, никаква следа, само фамилната легенда. И един златен медальон, подарен му от моята пра-пра-пра баба. Негърът не пожелал да го задържи. Върнал бижуто на сина й, когото отгледал. До днес, това е единствената ни семейна реликва от Хаити – миниатюрен портрет на мургав Христос с черти на Бонди. Никой не разбрал къде е отишъл Мусковадо. Никой не запомнил истинското му име. „Мусковадо”* всъщност бил прякор,  който му лепнали робите от Барбадос, докарани да прислужват в къщата на въпросните съседи. “Мусковадо”, защото бил благ по характер. “Мусковадо”, защото често разказвал за работата из захарните плантации на своя остров. Семейната легенда гласи, че пра-пра дядо ми Пиер така и не се приспособил към света на богатите си бели роднини. Скоро след като навършил пълнолетие, той напуснал дома им. Върнал се в Ню Йорк и започнал самостоятелна търговия с френски коняци, голямо падение, според благородните му лели. Оженил се за обикновена американка - втори удар по аристократичното самочувствие на рода. Пра-пра дядо ми бил достатъчно умен, за да вложи парите от печалбите си в нещо смислено – в медицинското образование на пра-дядо, а после и на дядо. От своя страна, синът ми Жан Пиер, е наследил семейните професионални интереси и в момента е в Хаити, като доброволец. Член е на „Лекари без граници”. Не знаех как да продължа разговора. Жената избълва заплетената си фамилна история още при първата ни среща. Защо го правеше? Беше се зачервила, тревожех се за кръвното й; дали не спадаше към досадния тип застаряващи матрони, които жадуваха да намерят търпеливи слушатели, за да ги направят свидетели на уникалния си  живот?   Чувствах се неловко, от доста време стоях пред нея, но пък и нямаше какво толкова да правя, докато не отвореха за посещения имението на хълма. Тя посочи с глава мястото до себе си, подаде ми въдица и се отмести, за да се настаня по-удобно. -                     Опитай, не е голяма философия, ако го правиш само за компания. -                     Кълве ли? -                  Зависи. Още е рано, може да извадиш късмет...За там ли чакаш? – погледна нагоре, към огромния замък. Кимнах. После реших да избегна неловкото положение, като се опитам да вмъкна по някакъв начин темата за Хаити в разговора. Все пак, не знаех със сигурност, защо възрастната дама ме занимава със семейната си сага в подножието на омагьосания хълм, принадлежал някога на Уилям Рандолф Хърст... -                     Орсън Уелс е снимал „Макбет” в Хаити. Наел е само черни актьори. Непрекъснато си е създавал неприятности. Бил е дързък  до наглост. Нищо чудно, че се е стигнало до сблъсък между него и не по-малко себичния Хърст. Мислех си, дали жената иска да хване нещо, или виси край езерото предимно от скука. Въпросът й ме увери, че слуша внимателно, а не държи само да се изприказва: -                     Знаеш ли кога е снимал „Макбет”? -                     Да, през 1948. С „Гражданина Кейн” ги дели една война. И нямам предвид точно Втората световна, нито пък „Войната на световете”. -                     Значи е снимал „Макбет” няколко години след скандала, от който и двамата не успяват да се възстановят напълно... -                     Било е въпрос на чест... -                     Честта на дамата...Знаеш доста за страстите на Хърст. Европейците си падат по историята. -                     Ами, по-скоро сме обременени. Има сюжети, които отказват да ни напуснат. Нещо се закачи на въдицата. Дръпнах рязко и сребристото телце се заогъва във въздуха. -                     Дребна е. Можеш да я пуснеш, ако искаш, - отбеляза жената и продължи да се държи като волнонаемен екскурзовод. – Знаеш ли, че Рандолф е бил страшно ревнив? Май ревността е била единственото любовно чувство, което е познавал. Веднъж стрелял по Чаплин, защото видял как англичанинът целува приятелката му. -                     Знам. Било е на яхтата на Хърст. Празнували са рождения ден на Томас Инс. Уилям Рандолф извадил патлака си и стрелял по Чарли, но улучил рожденика. Тъй като няколко дни след това Томас починал от раната си, милиардерът трябвало доста да се потруди, за да не попадне в затвора. -                     Ти пък всичко знаеш. За тази история казват, че не било съвсем сигурно, дали е вярна. -                     Защо не, властта покварява. Един медиен магнат може да си купи невинност, ако му потрябва. -                     Хм. Вярно, че Бъкси Сийгъл се опитвал да шантажира Рандолф, като твърдял, че притежава снимка на Инс, проснат на палубата с голяма дупка в главата. Казват, че Хърст чинно си плащал, за да запуши устата на гангстера. Не случайно в имението му след години са снимали сцени от „Кръстникът”.   Един белокос мъж излезе от близката каравана и  вдигна ръка за поздрав към кея. -                     Мъжът ми......Говореше с Жан Пиер по Интернет. Махна му приветливо в отговор и добави по-силно, за да бъде чута: -                        Как е той? -                     Върнали са се в Порт-о-Пренс, бяха капнали, цяла нощ са дежурили в болницата. -                     Мъжът ми Джон Смит, - посочи го жената. После с малко смешновата церемониалност приключи ритуала по представянето. – Моята нова приятелка от Европа. Помниш ли, Жан Пиер разправяше, че след земетресението, една от европейските държави изпратила по грешка хуманитарната помощ в Таити, вместо в Хаити. ...Младата дама е дошла да види империята Хърст. -                     И попадна на империята дьо Монфорт... -                     По-скоро на графство Смит. При това владението ни е на колела. Пътуваме с каравана, - възрастната жена се обърна отново към по-младата. -  През зимата слизаме към Флорида, през лятото се качваме към Мейн. Не сме много придирчиви, на тези години човек става или циник, или мъдрец. Като философия не са чак толкова противоположни. Е, трябва да тръгваме, за да изпреварим горещината. Жената чевръсто се надигна от мястото си и пое към колата. Протегнах ръката, в която държах леката въдица. Старицата я пое, вдигна рамене и малко преди да обърне гръб на езерото, реши да си вземе сбогом: -         -    Земята е била заплатена от баща му, Джордж Хърст. Качил се той на хълма и казал: „Искам всичко това, докъдето ми стига погледът, да бъде мое”. Не искал човекът да му се пречкат, докато си пие кафето, подсладено с мусковадо. Но имало и други собственици в долината, неизтикани още на юг; и макар че направили невъзможното, за да разширят владението си, бащата и синът никога не успели да купят всичката земя.     *Мусковадо – тип нерафинирана кафява захар, известна още като „Захар от Барбадос”, или „влажна захар”. По-тъмната захар е от по-качествена тръстика, с по-богато съдържание. По-тъмният цвят на захарта, както и нейният богат аромат обаче зависят и от още нещо (не само от качеството на тръстиката) - от степента на изсушаване или по-точно от количеството останала меласа в захарта. Колкото повече меласа има, толкова е по-тъмна и по-ароматна, а колкото е по-изсушена, толкова е по-светла и ароматът отслабва. Така в началото се вади "Дарк Мусковадо”, после "Светло Мусковадо", Често се използва при направата на деликатесни сладкиши и на уиски.    6 май – Рожден ден на Орсън Уелс Честит Рожден Ден, Маестро! !  

и честит ни ден на мирна Европа

Повече Mирна и по-малко Балканска Европа! :)

"Когато искаш да се забавляваш, направи присъствията си видими." /Включително броят на влизанията и четенията - бел.ред.:)))/ "Когато искаш да бъдеш щастлив, загърби сенките от миналото." :)))

FILM NOIR

ЦИГАРЕН ДИМ, КАМА, ПАНДИЗ, МАНГИЗИ.
ЗАБЪРЗАН КАДЪР. ЧЕРНО-БЯЛ ЕКСТАЗ.
ЛЕТЕЦ. АНАЕРОБНА ГЛИКОЛИЗА.
И FЕMME FATALЕ ВЪВ ПРОФИЛ И АН ФАС.
ВЪЗДУШНО ШОУ. СНИМКИ. РЕПОРТЕРИ.
НАДЕЖДИ, СЛАВА, МАЛКИ ЧУДЕСА.
ГРАДИНА. ЧЕХОВ. ФОКНЪР. ДАЛАВЕРИ.
ПРЕКЪСНАТ ПОЛЕТ. БЛАТО.
НЕБЕСА!
ЗВЕЗДИ, МАГНАТИ, ПУШКИ, НЯМО КИНО,
ПОЖАРИ, СЪЛЗИ, ПУХОВЕ, ПЕРА.
Я БАСТА!
BЪН Е СВЕТЛО, ТОПЛО, СИНЬО.
ДЕТЕ, ИГРАЧКА, ЦВЕТЕ, ГЛЪЧ, ТРЕВА.

http://www.youtube.com/watch?v=GNNLzKhfarM&feature=related

Ще ги събуем ли?
От Иво Инджев

Чуждите обувки носят гибел

На всеки 20 години трябва отново да се борим за свободата си.
Клариса Пинкола Естес

Ще разкажа накратко приказката „Червените обувки”, която Клариса Пинкола Естес използва в своята книга „Бягащата с вълци” за илюстрация какви беди и капани дебнат жената, която се оставя да бъде в плен на чужди на нейната природа желания, стремежи и потребности. Ще направя опит за първи път да погледна тази приказка като метафора на някои капани, в които попадаме днес като общество, което се лута между търсенето на свободата, но и често попада в лапите на зависимостта. Една приказка, която докато четях без да искам постоянно правех аналогии със започналата наскоро инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия, не само заради червения цвят, а заради нерадостната съдба на детето, обуло чуждите, примамливи обувки, които не успяват да го убият, но го нараняват и осакатяват завинаги.
Имало едно време едно бедно дете без дом и родители. То се скитало по пътищата и постепенно се научило да оцелява. За да не ходи босо само си направило от плат и конци червени обувки. Било много щастливо и радостно от новата си придобивка. Един ден на пътя спряла карета, в която стояла старица. Тя била богата стара дама, която предложила на детето да го вземе при себе си и да се грижи за него. Дала му топли дрехи, храна, чист и уютен дом. Детето било доволно и спокойно. Един ден то се сетило, че отдавна не е виждало червените си обувки и попитало старицата за тях. Разбрало, че тя ги е изхвърлила в огнището, защото били стари, мръсни и разкъсани. Детето се натъжило. Страдало, че неговите обувки вече ги няма, защото ги обичало и било щастливо, че си ги е направило само. Като дошъл деня за първото причастие старицата го завела да му купи празнични обувки за църквата. На витрината детето харесало чифт ярко червени обувки, които не били подходящи за църква, но старицата не виждала добре и се доверила и му ги купила. От този ден нататък детето мислело само за тези обувки. В църквата го гледали с упрек, че е обуло такива неподходящи обувки. Но то не можело да спре да мисли за тях, толкова много ги харесвало, откакто неговите самоделни обувки били отишли в огъня. Тези червени обувки били омагьосани и щом ги обуело започвало да танцува, без да може да спре. Не можело да ги събуе, не можело и да може да поиска помощ от някой. Танцувало така ден и нощ, до пълно изтощение и много скоро разбрало, че ще се погуби ако не намери решение, но никой вече не искал и да се доближи до него, защото то изглеждало страшно – като един танцуващ призрак, който не може да спре, който не знае мира и покой, измършавяло, останало без сила и жизненост тяло. Детето знаело, че оттук-нататък не го чакало нищо добро. Съдбата му била ясна. Да танцува против волята си с чуждите обувки докато загине, да не може да ги свали, да не може да се освободи от тях. Един ден детето помолило непознат човек да отсече краката му, обути в червените обувки. То останало сакато, но се спасило и не загинало. И повече никога не пожелало червени обувки.
Вероятно повечето от вас ще кажат, че приказката е твърде жестока. Аз съм я чела няколко пъти и днес я намирам за оптимистична. В нея има силно послание, че дори и в най-трудните ситуации имаме какво да направим и че все пак никой не може да ни лиши от нашето право на избор как да продължим живота си. Има и друго силно послание – че когато се откажеш сам да отговаряш за живота си, а го повериш изцяло в чужди ръце, губиш най-важното: АВТОРСТВОТО на собствената си съдба. После може и да пробваме да заменим загубата с нещо друго, подобно на нашите прекрасни, макар и недодялани червени обувки, но вече е късно. Капанът е щракнал. Има и още едно силно послание – че каквито и рани да са ни нанесени или да сме си нанесли, те могат да зараснат и тогава можем да продължим, можем да се научим да живеем без крака, да намерим своето място и да бъдем полезни и щастливи, въпреки раните, които носим. Но това никога не може да стане ако не се осмелим да изпитаме болката докрай и да се разделим с нещата, които ни убиват. Ако не сме готови да отсечем собствените си крака, водещи ни към гибел, няма как да започнем достоен, вероятно много труден, но със сигурност ПЪЛНОЦЕНЕН ЖИВОТ.
Клариса Пинкола Естес, която ще цитирам многократно тук, описва няколко капана, в които попадаме, когато сме загубили себе си.
Капан 1) – позлатената карета, обезценения живот/ когато оставим някой друг да направлява живота ни, когато за далечното светло, неясно бъдеще сме готови да разменим своето настояще, трудно и пълно с премеждия, но свободно и изпълнено с творческа енергия, чрез която се справяме и научаваме да оцелеем по един добър и подходящ начин;
Капан 2) – сухата старица, старческата сила/ когато участваме в едно старческо общество, безкръвно и сухо, общество, в което няма естествения цикъл на живота, в който едно поколение си отива и на негово място идва следващото, като всяко от тях върши своята работа и се оттегля според естествените закони на живота; в миналото това е било обществото на сухата партийна номенклатура, завзела пълната власт и отнела на новото младо поколение естествения стремеж към промени, към създаване на собствено бъдеще и настояще;
Капан 3) – изгаряне на съкровището, душевен глад/ когато се отказваме от истинската си същност, защото разбира се искаме повече сигурност и комфорт, кой не иска това, но забравяме, че той не трябва да е за сметка на нашата духовност; предаваме се и се отказваме от нашите собствени обувки;
Капан 4) – нараняване на фундаменталния инстинкт, последствията от плена/ НАРАНЯВАНЕ НА НАЙ-ВАЖНИЯ НИ ИНСТИНКТ, ТОЗИ ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ; нараняване на инстинкта, който ни ориентира кое е добро и кое зло; наранените инстинкти ни превръщат в роби;
Капан 5) – опит за водене на таен живот, раздвояване/ когато вече не знаем кои сме и какво правим, коя е посоката ни, останали сме напълно в плен на някаква измама, сами себе си да мамим, с надеждата, че това ще се оправи, че държим нещата под контрол, че лъжем другите, но не и себе си; себеманипулация;
Капан 6) – отстъпване пред колектива/ когато губим своята индивидуалност; зомбирани и принадлежащи към колективи и групи, към които не искаме, които ни смазват и погазват нашата личност;
Капан 7) – преструване, нормализиране на ненормалното/ когато загубваме собствените си ценности, така както преди това сме загубили здравите си инстинкти и вече ненормалното приемаме за нормално; например се опитваме да бъдем весели по време на манифестация, да викаме: „Да живее БКП!”, като автомати, приели, че това е така и така ще бъде, интернализиране вътре в нас на ненормалността; загуба на ориентирите; липса на потребност да се разгранича от другите; погълнати от общото, изядени и усвоени;
Капан 8 – безумното танцуване, вманиачване и пристрастяване/ когато сме загубили напълно свободата си да правим избор; осакатяване и смърт.
Тези капани имат своите исторически корени в нашето тоталитарно минало, но смятам, че имат своето продължение, макар и по различен начин и днес. Един от най-коварните капани днес е свикването ни с нещата такива каквито са. Да подминаваме някакви значими теми, по които можем да направим много с нищо неструващото обяснение, че това не е важно. Като инициативата за паметника например. Че всичко ли ни е наред, та се занимаваме с този паметник? Ако го махнем ще ни стане ли по-добър живота? И щрак. Капанът вече ни е хванал. Обувките са на краката ни, остава само добре да стегнем връзките и да тръгнем към дългото, мрачно и убийствено танцуване. Забравили, че „НА ВСЕКИ 20 ГОДИНИ ОТНОВО ТРЯБВА ДА СЕ БОРИМ ЗА СВОБОДАТА СИ”. И времето на този нов етап е сега, 21 години след като един свободомислещ народ тръгна и разруши стената си.
Когато ни наричат разрушители аз бих попитала: Има ли нещо по-страшно от смъртта? Да, има. Аз знам кое е по-страшно от смъртта – да няма смърт, а заедно с това да няма и промяна. Има ли нещо по-страшно от разрушението? Има. Да градим без да рушим и така да превърнем света в бунище, от което не изхвърляме нищо. Най-страшното е да не можем да сложим край на изтощителното, дълго и безпаметно танцуване към собствената си гибел, обути в нечии чужди обувки. „Вместо да танцуваме в гората с червените обувки, докато животът ни изгуби смисъл, ние можем да се завърнем към стария си, изграден от самите нас, пълноценен живот, да поправим собствените си обувки и да продължим по собствения си път” – Клариса Пинкола Естес.
В началото на 60-те години на 20-ти век Мартин Селигман и др. учени провеждат експеримент с животни, да за получат повече информация за инстинкта за бягство при хората. В един от случаите те пуснали ток в дясната половина от пода на клетката, в която затворили куче. И кучето бързо разбрало, че трябва да стои в лявата половина на клетката. Със същата цел пуснали ток по лявата половина. Кучето веднага се ориентирало. След това учените започвали да пускат ток с променливи електрически импулси по целия под на клетката. Отначало кучето се объркало, после изпаднало в паника и накрая се предало. Легнало и престанало да се опитва да избяга. Ала това не бил края на експеримента. Отворили вратата на клетката, като очаквали, че то ще се втурне навън. Но то останало неподвижно. Учените заключили, че когато е подложено на насилие, животното е склонно да се адаптира към него и когато насилието престане или животното има възможност да се освободи, инстинктът му за бягство е до голяма степен притъпен.
Нещата трябва да си дойдат на мястото. Да се възстанови нормалността, да си възвърнем нормалните инстинкти на човешки същества, да намерим собствените си обувки, забутани някъде из килерите и мазетата, да си върнем стремежът към свобода и да демонтираме паметника на съветската армия. Прозаичен завършек на моя разказ, но този паметник е нашите червени обувки, чрез който стоим едновременно и обяздени и пленени, но и подложени на нечовешко изтощение от покоряване на един чужд убийствен танц. Откъсването от червените обувки носи много болка. Но това е болката, която ни спасява.
Валентина Мариновa

"Грамадният успех на „Анри III“ открива нова страница в историята на френската романтична драматургия. Оттогава парижките театри стават достъпни за драматурзите романтици. Същата година Юго пише една от най-хубавите си драми — „Дуел по времето на Ришельо“, която по-късно преименова „Маrion Де_Ло/р/м“. През лятото на 1829 г. пиесата била приета за поставяне в „Комеди Франсез“, но след това забранена от цензурата под предлог, че дискредитирала образа на крал Луи XIII и с това династията на Бурбоните изобщо!

След „Анри III и неговият двор“ Дюма пише редица сценично ефектни произведения, които се ползували на времето си с гръмка слава.

Въпреки че много от драмите му се опират на исторически факти, те нямат сериозно и дълбоко познавателно значение, защото реалността откровено се преплита с фантазията. В тях авторът се стреми да постигне драматично напрежение и остро действие, построено върху увлекателна интрига и мелодраматични ефекти. В драматичното си творчество Дюма започва да разработва национално-историческа тематика и до голяма степен набелязва кръг от проблеми, които ще въплъти през следващите години в големия му цикъл от романи."
:)

Разлайване на кучетата...

Да не бъдем груби. Просто животът продължава. Това е индикатор. Каквото и да влагаме в значението на думата.:)))