През тази нощ на опустошителен триумф на бизнесмена в палатката на невярващите се случват определени убийства, заради които първата дама на Джахилия ще чака години, за да си отмъсти ужасяващо.

Чичото на Пророка Хамза си отива сам към дома, с наведена и сива глава в здрача на меланхоличната победа, когато чува рев и поглежда нагоре, за да види един гигантски ален лъв, заел стойка, за да скочи върху него от високите стени на града. Той знае този звяр, това предание. Дъгоцветието на алената му кожа се смесва с блещукащата сияйност на пустинните пясъци. През ноздрите си издишва ужаса на самотните места по земята. Той плюе смърт и когато армии се осмеляват да навлязат в пустинята, ги поглъща изцяло. През последната синя светлина на вечерта Хамза изкрещява на звяра, подготвяйки се, както е невъоръжен, да посрещне смъртта си.

— Скачай, копеле, мантихоро! Удушвал съм големи котки с голите си ръце, к о га т о    м и   б е ш е   в р е м е т о. Когато бях  п о-млад. Когато бях млад.

Чува смях зад себе си и далечен смях отеква, или така му се струва, от високите стени на града. Той се оглежда около себе си; мантихората е изчезнала от крепостните стени. Той е заобиколен от група джахилийци в разкошни дрехи, връщащи се от панаира, кикотещи се.

— Сега, когато тези мистици се възползваха от нашата Лат, виждат нови богове зад всеки ъгъл, не е ли така? — Разбирайки, че нощта ще бъде пълна с ужаси, се връща вкъщи и поисква бойния си меч. — Повече от всичко на света — мърмори той на тънкия като хартия слуга, който му е служил във война и мир повече от четиридесет и четири години — мразя да признавам, че враговете ми имат право. Проклето знамение, по-добре да убия копелетата, винаги съм си го мислил. Възможно най-доброто разрешение. — Мечът беше останал прибран в кожената си ножница от деня на приемането на вярата от племенника му, но тази нощ — доверява той на слугата — Лъвът е на свобода. Мирът трябва да почака.

Това е последната нощ от празненството на Ибрахим. Джахилия е маскарад и лудост. Омазнените охранени тела на борците са приключили своите писания и седем поеми са заковани на стените на Къщата на Черната скала. Сега пеещи курви заемат местата на поетите, и танцуващи курви, също с намазнени тела, са на работа; нощната борба се измества от дневната й разновидност. Куртизанките танцуват и пеят със златни клюнести птичи маски и златото се отразява в блесналите очи на клиентите им. Злато, навсякъде злато, в дланите на печелещите джахилийци, в пламтящите пясъчни мангали, в горящите стени на нощния град. Хамза крачи печално из улиците от злато покрай поклонници, лежащи в безсъзнание, докато джебчии изкарват прехраната си. Той чува замъглените от вино пиршества от всяка проблясваща в златно врата и усеща, че песните, подобният на вой смях и дрънкането на монети го нараняват като смъртни обиди. Но не намира каквото търси, не и тук, така че се измества от осветения златен гуляй и започва да дебне из сенките, преследвайки призрака на лъва.

И намира след часове търсене това, което знаеше, че ще чака в един тъмен ъгъл на външните стени на града, нещото на неговото видение, червената мантихора с тройния ред зъби. Мантихората има сини очи и мъжко лице и гласът му е наполовина тромпет и наполовина флейта. Бърз е като вятъра, ноктите му са като тирбушони и опашката му хвърля отровни бодили. Той обича да се храни с човешко месо… започва бой. Ножове свистят в тишината, от време на време сблъсък на метал в метал. Хамза разпознава нападнатите мъже: Халид, Салман, Билял. Сега той самият е лъв, Хамза измъква меча си, разкъсва тишината с рев, тича напред толкова бързо, колкото шестдесетгодишни крака могат. Нападателите на приятелите му са неразпознаваеми под своите маски.

Беше нощ на маските. Крачейки по покварените улици на Джахилия, със сърце, пълно с жлъч, той видя мъже и жени в облика на орли, чакали, коне, грифони, саламандри, африкански глигани, птици рух; появявайки се от тъмнината на сокаците дойдоха двуглави амфисбайни и крилати бикове, известни като асирийски сфинксове. Джинове, хурии, демони населяват града в тази нощ на небивалици и сладострастие. Но едва сега на това тъмно място той вижда червените маски, които беше търсил. Мъжолъвските маски: той се втурва към съдбата си.

* * *

В хватката на саморазрушителната мъка тримата ученици започнаха да пият и благодарение на тяхното непознаване на алкохола скоро бяха не само опиянени, а мъртво пияни. Стояха на малък площад и започнаха да обиждат минувачите, а след известно време водоносецът Халид размаха своя мех за вода, хвалейки се. Той може да разруши града, той носи най-силното оръжие. Вода: тя ще пречисти Джахилия развратната, ще я отмие, така че ще може да бъде сложено ново начало с очистения бял пясък. Тогава мъжете-лъвове започнаха да ги преследват и след дълга гонитба те бяха притиснати в ъгъла, пиянството се отцеждаше от тях за сметка на с т р а х а    им, те се бяха втренчили в червените маски на смъртта, когато Хамза пристигна точно навреме.

… Джебраил се носи над града, наблюдавайки битката. Тя бързо свършва, щом Хамза се появява на сцената. Двама маскирани нападатели избягват, двама лежат мъртви. Билял, Халид и Салман са порязани, но не твърде тежко. По-сериозни от техните рани са новините зад лъвските маски на мъртвите.

— Братята на Хинд — разпознава ги Хамза. — Сега за нас нещата свършват.

Убийци на мантихори, водни терористи, последователите на Махунд седят и плачат в сянката на градската стена.

* * *

Колкото до него, Пророк Вестител Бизнесмен: сега очите му са отворени. Той обхожда вътрешния двор на къщата си, къщата на жена му, и не иска да влезе. Тя е почти на седемдесет и се чувства през тези дни повече като майка, отколкото като жена. Тя, богатата жена, която го назначи да ръководи керваните й преди много време. Неговите управленски умения бяха първото, което й хареса у него. И след време те бяха влюбени. Не е лесно да бъдеш бляскава преуспяваща жена в град, където боговете са жени, но жените са само стока. Мъжете или се страхуваха от нея, или я мислеха за толкова силна, че не се нуждае от тяхното внимание. Той не се страхуваше и й даде усещането за вярност, от което тя се нуждаеше. Докато той, сиракът, откри много жени в една: майка сестра любовница сибила приятел. Когато се мислеше за луд, тя беше тази, която повярва в неговите видения.

— Това е архангелът — каза му тя, — не някаква обърканост в главата ти. Това е Джебраил и ти си Вестителят на Бог.

Сега не може, не иска да я види. Тя го наблюдава през прозорец с каменна решетка. Той не може да спре да ходи, обикаля двора в случайна последователност на несъзнателни геометрични фигури, крачките му образуват серии от елипси, трапеци, ромбоиди, овали, кръгове. Докато тя си спомня как се връщаше от керванските пътища, пълен с истории, чути в крайпътни оазиси. Пророк на име Иса, роден от една жена на име Мириам, роден не от човек под палмово дърво в пустинята. Истории, които караха очите му да блестят и след това да се отнася надалече. Тя си спомня неговата възбудимост: страстта, с която спореше, ако е нужно цяла нощ, че старите номадски времена са били по-добри от този град на златото, където хората изоставяха своите новородени дъщери в пустошта. В старите племена дори за най-бедното сираче щяха да се грижат. Бог е в пустинята, казваше той, не тук в това абортирано място. А тя отговаряше, никой не спори, любов моя, късно е, а утре ни очакват сметките.

Тя има дълги уши; вече е чула какво каза за Лат, Уза, Манат. Какво от това? В миналото искаше да защити женските бебета на Джахилия; защо да не вземе и дъщерите на Аллах под своите крила? Но след като сама си задава този въпрос, поклаща глава и тежко се обляга на хладната стена до зарешетения й с камък прозорец. Докато долу под нея съпругът й ходи в петоъгълници, успоредници, шествърхи звезди и след това в абстрактни и нарастващо лабиринтоподобни фигури, за които няма имена, сякаш неспособен да открие една проста черта.

След няколко мига пак поглежда към двора, но него вече го няма.

* * *

Пророкът се събужда между копринени завивки с глава, пръскаща се от болка, в стая, която никога не е виждал. Отвъд прозореца слънцето е близо до жестокия си зенит и срещу неговата белота се откроява висока фигура в наметало с черна качулка, пееща нежно със силен нисък глас. Песента е една от тези, които жените на Джахилия пеят в хор, когато възпламеняват мъжете за война.

Настъпете и ние ще ви прегърнем,

обгърнем, загърнем.

Настъпете, а ние ще ви търкулнем

на разстланите меки килими.

Щом обърнете гръб, просто ще ви оставим,

ще ви оставим, хързулнем.

Отстъпете си миром и краят ще дойде,

край на леглото на любовта.

Той разпознава гласа на Хинд, сяда и открива, че е гол под кремава завивка. Обръща се към нея:

— Нападнат ли бях?

Хинд се извръща към него, усмихвайки се със своята Хиндова усмивка.

— Нападнат? — подиграва му се тя и плясва с ръце за закуска. Любимци влизат, носят, поднасят, изнасят, припкат. Помагат на Махунд да облече копринена одежда в черно и златно; Хинд предвзето отвръща очи.

— Главата ми — пита той отново. — Ударен ли бях?

Тя стои до прозореца със сведена глава, играейки скромна прислужница.

— 0, Вестителю, Вестителю — подиграва го тя. — Какъв негалантен Вестител е той. Не би ли могъл да дойдеш в стаята ми съзнателно, по собствена воля? Не, естествено че не, аз те отблъсквам, сигурна съм.

Той не иска да играе играта й.

— Затворник ли съм? — пита той и тя отново му се смее.

— Не бъди глупак. — И след това, вдигайки рамене, се омилостивява:

— Разхождах се из градските улици миналата нощ, маскирана, за да видя празненството, и в какво да се спъна, ако не в твоето тяло без съзнание? Като пияница в канавката, Махунд. Пратих слугите си за носилка и те доведох у дома. Кажи благодаря.

— Благодаря.

— Не мисля, че са ни разпознали — казва тя. — Или ти може би щеше да си мъртъв. Знаеш какъв беше градът миналата нощ. Хората прекаляват. Моите собствени братя още не са се прибрали.

Сега започва да си спомня дивата си тревожна разходка из корумпирания град, зяпайки душите, които се предполагаше, че е спасил, гледайки изображенията на симургхи, дяволските маски, бегемотите и хипогрифите. Умората от този дълъг ден, в който слезе от връх Коня, стигна пеш до града, понесе усилието в поетическата шатра — и след това яростта на учениците, съмнението — всичко това го беше съкрушило.

— Изгубих съзнание — спомня си той.

Тя идва и сяда близо до него на леглото, протяга пръст, намира отвор в неговата одежда, погалва гърдите му.

— Изгубил съзнание — промълвя тя. — Това е с л а б о с т, Махунд. С л а б  ли започваш да ставаш?

Тя поставя галещия го пръст на устните му, преди да успее да отговори.

— Не казвай нищо, Махунд. Аз съм жената на Големеца и никой от нас не е твой приятел. Но моят съпруг е слаб човек. В Джахилия си мислят, че е хитър, но аз знам по-добре. Той знае, че имам любовници, но не прави нищо срещу това, защото храмовете са под грижите на семейството ми. На Лат, на Уза, на Манат. Храмовете — да ги наричам ли джамии? — на новите ти ангели. — Тя му предлага резени диня от чиния, опитва се да го храни със своите пръсти. Той не иска да й позволи да пъхне плода в устата му, взима късовете със собствената си ръка, яде. Тя продължава. — Последният ми любовник беше момчето Баал. — Тя вижда гнева на лицето му. — Да — казва тя доволно, — чух, че ти е влязъл под кожата. Но той няма значение. Нито той, нито Абу Симбел са ти равни. Но аз съм.

— Трябва да вървя — казва той.

— Съвсем скоро — отговаря тя, връщайки се при прозореца. На границата на града събират палатките, дългите камилски влакове се подготвят да потеглят, конвои от талиги вече се отдалечават през пустинята, карнавалът свърши. Тя отново се обръща към него. — Аз съм ти равна — повтаря тя, — и също така твоя противоположност. Не искам да ставаш слаб. Не трябваше да правиш това, което направи.

— Но ти ще спечелиш — отговаря Махунд с горчивина. — Вече няма заплаха за храмовите ви доходи.

— Ти не разбираш същността — казва тя меко, идвайки близо до него, доближавайки лицето си съвсем плътно до неговото. — Ако ти си за Аллах, аз съм за ал-Лат. И тя не вярва на твоя Бог, когато той я признава. Нейното противопоставяне на него е непреклонно, неотменимо, всеобхватно. Войната между нас не може да завърши с примирие. И какво примирие! Твоят е един покровителствен, снизходителен повелител. Ал-Лат няма ни най-малкото желание да бъде негова дъщеря. Тя му е равна, както аз съм ти равна. Попитай Баал: той я познава. Както познава мен.

— Значи Големецът ще наруши обещанието си? — казва Махунд.

— Кой знае? — присмива се Хинд. — Самият той не знае. Трябва да прецени преимуществата. Слаб, както ти казах. Но ти знаеш, че аз казвам истината. Между Аллах и Трите не може да има мир. Не го искам. Искам битката. До смърт; това е идеята, която аз съм. Каква си ти?

— Ти си пясък, а аз съм вода — казва Махунд. — Водата отмива пясъка.

— А пустинята попива водата — отговаря му Хинд. — Огледай се около себе си.

Скоро след неговото тръгване ранените мъже пристигат в двореца на Големеца, събрали смелост да съобщят на Хинд, че старият Хамза е убил братята й. Но по това време Вестителят никъде не може да бъде открит; насочил се е отново бавно към връх Коня.

Салман Рушди /In the same file - кореспонденцията му с Надин Гордимър по повод на номинацията им за "Най-доброто от Букър"/