Ако по време на динозаврите е имало коледни картички, те биха изглеждали така:



Тази Динозавър мимс
е без маска и без гримс:



PS Не е игуанодон.

 
И един централноевропейски бонбон /пискюл, помпон/ за десерт:

http://www.youtube.com/watch?v=PG8quu2sQ2Y



   

с леко празнично сърце, Март!

Ето едно /|\ :)))))))))))

iskam djindjifilovo '))

Още малко джинджифилен новоевропейски дух. /Не само в литературата/:) :

http://www.youtube.com/watch?v=7EYAUazLI9k&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=OLj5zphusLw&NR=1

Чакам реципрочни изпълнения на Централна гара и на автогара Кърджали. Пожертвованията - за сираците.

Човекът е създаден за радост:

HTTP://WWW.YOUTUBE.COM/WATCH?V=VQ3D3KIGPQM&FEATURE=RELATED

HTTP://WWW.YOUTUBE.COM/WATCH?V=ORUKQXEWMM0&FEATURE=CHANNEL

HTTP://WWW.YOUTUBE.COM/WATCH?V=LBQY_R-DAGO&FEATURE=CHANNEL

HTTP://WWW.YOUTUBE.COM/WATCH?V=ON9ZQBUOQII&FEATURE=CHANNEL

А ОТТУК И ОТ ПАЛЕТАТА ВДЯСНО ТЕ ОСТАВЯМ ДА СИ ИЗБЕРЕШ ЛЮБИМОТО: :))))))))))))))))

HTTP://WWW.YOUTUBE.COM/WATCH?V=AMXBULGDWZ0

Човек и добре да пише, един ден открива фотографията. Но това трае само докато се вслуша по-дълбоко, защото цветовете са в плитчината на ретината, а ритъмът - в слънчевия сплит. :)

вярно, че идва такъв ден ... един ден открива фотографията...

а пък колко линкчета-подаръчета имам, взимам си ги и отивам да се гушна с лаптопа за малко ;))

Весело посрещане, скъпа ми Марион Мартеница Помпони! ;)))

ЧНГ, темпераментна, пролетна месечинке, окичена с червено-бял български помпон! /или пискюл (As you like it)/ :)

Eто нещо старо и добро:

http://www.youtube.com/watch?v=9Ll9bZXgj3A&feature=related

And...
...Waiting for the New one :)

Здраве, обич и късмет през 2010!
Никога не ще се пречистиш от деянията,
които си вършил.
Няма да ти стигнат думите.
Демостен, „За венеца“

Кой иска да говори?
Кой иска да отправя обвинения
за минали събития?
Кой иска да гарантира бъдещето?
Демостен, „За венеца“

Сутринта на седми април 1991 г., когато баща ми се обади и ме покани за пръв път в апартамента си в квартала Чапинеро, над Богота се изсипа такъв порой, че потоците по източните хълмове излязоха от коритата си и буйните води повлякоха надолу клони и пръст, запушиха каналите, наводниха най-тесните улички и отнесоха някои по-малки коли; някаква шофьорка на такси дори загина, заклещена кой знае как от силното течение под шасито на колата си.

Само по себе си обаждането бе, меко казано, изненадващо, но в онзи ден то ми се стори направо безочливо не само защото баща ми отдавна бе престанал да приема посетители, но и защото видът на обсадения от водата град, на непомръдващите колони коли, повредените светофари и заседналите линейки, неспособни да окажат бърза помощ, при нормални обстоятелства би бил достатъчен да го убеди, че да тръгнеш на гости е истинско безразсъдство, а да поканиш някого у дома си – направо безумно.

Гледките на застигнатата от стихията Богота ми помогнаха да осъзная, че става дума за нещо спешно, и събудиха у мен подозрението, че поканата му не е израз на любезност; помъчих се да отгатна причината и моментално реших – щяхме да си говорим за книги.

Не изобщо за книги, естествено, щяхме да разговаряме за единствената издадена дотогава моя книга, репортаж със заглавие, подхождащо на документален филм – „Живот в изгнание“, в която разказвах, или поне правех опит да разкажа, живота на Сара Гутерман, дъщеря на евреи и приятелка на семейството ни още от трийсетте години, когато се бе преселила в Колумбия.

При публикуването ѝ през 1988 г. книгата бе предизвикала известен интерес, ала не заради темата, нито поради някакви безспорни достойнства, а защото баща ми, професор по реторика, който винаги бе отбягвал съприкосновението с каквато и да е форма на журналистика и бе заклет читател на класиката, презиращ обсъждането на литературата в пресата, бе публикувал в „Магасин Доминикал“ рецензия за книгата ми и с нещо доста подобно на ожесточение я правеше на пух и прах. Сега разбирате защо, когато той продаде на безценица семейната къща и се настани под наем в онова свое убежище на заклет псевдоерген, изобщо не бях изненадан да науча новината от чужд човек, макар че Сара Гутерман бе най-малко чуждият човек в моя живот.

Баща ми я натоварил със задачата да ми съобщи този факт. Затова онази вечер, когато отидох да го видя, най-естественото нещо на света беше да си помисля, че иска да ми говори за книгата и че с тригодишно закъснение ще поправи гореспоменатото предателство – дребно и семейно, ала не и безболезнено.

Случи се обаче нещо съвсем различно. Сменяйки каналите със самотния палец на сакатата си ръка, седнал в жълтото си авторитарно кресло, този стар, изплашен и лъхащ на мръсни чаршафи мъж, чието дишане приличаше на свистенето на хартиено хвърчило, сподели със същия тон, с който бе разказвал интересни случки за Демостен или Хорхе Гайтан*, че от три седмици редовно ходел в клиниката „Сан Педро Клавер“ и че след обстоен преглед на шейсет и седем годишното му тяло открили лека форма на диабет и една запушена коронарна артерия – предната низходяща, – така че се налагала незабавна операция.

Понеже осъзнавал колко близо се намира до небитието, искал и аз да усетя това. „Аз съм всичко, което притежаваш. Майка ти от петнайсет години почива в гроба. Можеше и да не ти се обадя, но ето че го направих. И знаеш ли защо? Защото, като си отида, оставаш сам. Защото, ако беше акробат, аз щях да съм единствената ти мрежа.“

Сега, след като е минало доста време от смъртта на баща ми и аз най-сетне се реших да подредя мислите и бюрото си, а също документите и записките, които щяха да ми помогнат да напиша тази информация, ми се стори логично да започна по този начин – с деня, когато той ме повика насред най-страшната зима, откакто се помня, и то не за да сложи край на отчуждението, в което всеки от нас се бе окопал, а за да се чувства по-малко самотен, когато отвореха гръдния му кош с електрически трион и пришиеха към болното му сърце вена, изрязана от десния му крак.

Всичко започнало с рутинен преглед. Лекарят, мъж с глас сопрано и тяло на жокей, казал на баща ми, че леката форма на диабет била в реда на нещата за човек на неговата възраст и не трябвало да става повод за безпокойство; било поддаващо се на овладяване здравословно смущение, което нямало да изисква лечение с инсулин, нито медикаменти, а редовно движение и строга диета.

И така, няколко дни по-късно, след като баща ми послушно започнал да излиза и да бяга в лек тръс, се появила болката – едва забележим дискомфорт, подобен по-скоро на храносмилателно смущение или на хрипове на погълната и заседнала в корема му плюшена играчка.

Лекарят назначил допълнителни, все още общи, но по-изтощителни прегледи, включващи изследване на сърцето при натоварване; обут в дълги долни гащи, баща ми първо започнал да ходи, а после да подтичва по синтетичната пътека – студен килим, който сам се движел под краката му; сетне се върнал в малката съблекалня (според разказа му там почувствал необходимост да протегне ръце и като видял, че мястото е толкова тясно, че с лакти докосвал противоположните стени, той за малко изпитал клаустрофобия); тъкмо обул вълнените панталони и пристъпвал към закопчаване на ръкавелите на ризата с намерението да си тръгне и да изчака сестрата да го повика за резултата от електрокардиограмата, лекарят потропал на вратата на съблекалнята.

Много съжалявал, казал му, но не му харесвали първите изследвания: необходимо било да направят незабавно катетеризация, за да преценят рисковете. Естествено, катетеризацията била осъществена и рисковете (разбира се) се потвърдили – имал запушена артерия.

- Деветдесет и девет процента – каза баща ми. – Инфарктът щял да се случи до ден-два.
- Защо не те приеха веднага?
- Предполагам, защото докторът видя колко съм притеснен. Предпочете да ме пусне да си ида. Но ми даде много стриктни указания. Да не се движа през целия уикенд. Да избягвам вълнения от всякакъв характер. И на първо място – никакъв секс. Така ми каза, представи си.
- А ти какво му отговори?
- Да не се притеснява. Все пак няма да тръгна да му разказвам живота си.

След като излязъл от клиниката и хванал такси в навалицата на Двайсет и шеста улица, баща ми трудно започнал да свиква с мисълта, че е болен. Щял да бъде приет в болница без нито един симптом, разкриващ спешността на състоянието му, без друго неразположение освен леката болка в стомаха; единствената причина била онази издайническа катетеризация. Безцеремонното бърборене на лекаря продължавало да отеква в ушите му: „Ако се бяхте забавили още три дни, най-вероятно след една седмица щяхме да ви погребем.“

Беше петък; операцията бе планирана за следващия четвъртък в шест сутринта.
- Прекарах нощта в мисли за скорошната си смърт – каза баща ми – и после ти се обадих. Това, естествено, ме изненада, ала за още по-голяма изненада ти взе, че дойде.

Може би преувеличаваше – той много добре знаеше, че никой не би се отнесъл по-сериозно към опасността да умре от собствения му син, и така ние прекарахме неделния следобед в мисли за смъртта му. Приготвих няколко салати, уверих се, че има сок и вода в хладилника, и седнах да прегледам заедно с него последната му данъчна декларация. Имаше повече пари, отколкото му бяха необходими – това съвсем не означаваше, че притежава много пари, а че се нуждае от малко.

Единствените му доходи бяха от пенсията му на бивш служител във Върховния съд, а неговият капитал, тоест сумата, получена от продадената на безценица къща, в която бях израснал и където мама бе починала, бе вложена в срочни влогове, чиито лихви бяха достатъчни за покриване на наема и разходите за най-аскетичния начин на живот, който бях виждал – в този живот, доколкото мога да твърдя, не присъстваха ресторанти, нито концерти, нито каквито и да е други малко или много скъпи развлечения.

Не искам да кажа, че ако баща ми случайно прекараше вечер с платена любовница, аз непременно щях да науча, ала когато някой негов колега се опиташе да го изведе от къщи или някоя жена го канеше на обяд, баща ми отказваше и до края на деня държеше телефона изключен.

- Вече познавам всички, с които е трябвало да се запозная през този живот – казваше той. – Не ми е нужен никой повече.

Веднъж го бе поканила някаква адвокатка, занимаваща са с марки и патенти, толкова млада, че можеше да му е дъщеря. Беше едно от онези млади момичета с пищен бюст и оскъден интелектуален багаж, които в определен момент неизбежно изпитват любопитството да изпробват секс с възрастен мъж.

- И какво, отказа ли? – попитах го тогава.
- Разбира се, че отказах. Казах ѝ, че имам политическо събрание. „На коя партия?“ – попита ме тя. „На партията на онанистите“, отвърнах ѝ аз. И тя си тръгна съвсем спокойно и повече не ме обезпокои. Не знам дали своевременно беше направила справка в речника, но като че ли реши да ме остави на мира, защото повече не ме покани. Кой знае, може и да е подала иск срещу мен. Сякаш виждам новините: „Перверзен професор подлага млада жена на тормоз посредством многосрични древногръцки думи“.

Постоях при него докъм шест-седем часа и се прибрах вкъщи, мислейки през целия път за току-що случилото се, за неочаквания обрат и за това как синът се бе запознал с дома на баща си.

Две ли бяха стаите – хол и спалня, – или имаше и кабинет някъде? Успях да видя само етажерка от бял талашит, небрежно облегната на стената, гледаща към Четирийсет и девета улица, до прозорец, през чиято решетка едва проникваше светлина. Къде бяха всичките му книги? Къде стояха значките и сребърните подноси, с които го бяха награждавали през годините като блестящ професионалист?

Къде работеше, къде четеше, къде слушаше онзи диск с операта „Нюрнбергските майстори певци“, който не бях виждал преди и чиято обложка лежеше захвърлена на голямата маса в кухнята? Апартаментът изглеждаше като застинал в седемдесетте години – оранжево кафеникав килим, бял фотьойл от фибростъкло, в който потънах, докато баща ми си припомняше и описваше маршрута на катетеризацията (с нейните тесни магистрали и второстепенни пътища), баня без прозорци, осветявана единствено от няколко прозрачни пластмасови правоъгълника на тавана (единият от тях бе счупен и през дупката видях две неонови лампи, които всеки момент щяха да изгорят). В зеления умивалник имаше остатъци от сапунена пяна, душ кабината беше потъмняла и не миришеше приятно, а на алуминиевата ѝ рамка висеше току-що изпрано бельо. Сам ли го беше прал? Имаше ли някой, който да му помага?

Отварях чекмеджета и вратички с магнитно затваряне и открих таблетки обезболяващи, кутия алка зелцер и ръждясала бръсначка, която не бе ползвана от много време насам. По тоалетната чиния се виждаха капки урина – жълти и миризливи, издаващи изхабена простата. А върху капака на казанчето, под кутия с книжни салфетки, съзрях екземпляр от моята книга. Запитах се, естествено, дали това не е своеобразен признак, че през всичките тези години мнението му не се е променило. „Журналистиката действа като очистително за стомаха – представих си го да казва. – Нима никой не ти е обяснил това в университета?“

Щом се прибрах, проведох няколко телефонни разговора, при все че вече бе късно да отменям операцията или да се вслушвам в други мнения, още повече изказани по телефона и без налична документация, изследвания, рентгенови снимки. Във всеки случай разговорът с Хорхе Мор – кардиолог от клиниката „Шаио“, с когото бяхме приятели от училище – не ми подейства особено успокоително. Когато му се обадих, Хорхе потвърди казаното от лекаря от „Сан Педро Клавер“, потвърди и диагнозата, и необходимостта от спешна операция, както и че за щастие запушването е открито, преди задушаващото се сърце на баща ми да бе спряло внезапно и без предупреждение.

- Спи спокойно, братле – каза ми Хорхе. – Това все пак е най-лесната от трудните операции. С нищо няма да помогнеш, като се тревожиш до четвъртък.
- Но къде има риск за неуспех? – настоях аз.
- Навсякъде, Габриел, във всяка операция съществува възможност за провал. Но тази трябва да се направи и е относително проста. Искаш ли да дойда и да ти обясня?
- Разбира се, че не – казах аз. – Как изобщо ти хрумна?

Но ако бях приел предложението, може би щяхме да си приказваме до среднощ. Щяхме да разговаряме за операцията и да заспя късно след едно-две питиета за отпускане. А сега си легнах в десет и малко преди три през нощта установих, че още съм буден и по-изплашен, отколкото предполагах. Измъкнах се от леглото, потърсих в джоба на панталона портфейла си и изсипах съдържанието му под абажура.

Няколко месеца преди да навърша осемнайсет години, баща ми ми бе дал ламинирано картонче – тъмносиньо от едната страна и бяло от другата, – по силата на което той добиваше правото да бъде погребан до майка ми в „Градините на покоя“. На картончето беше изобразено и логото на гробището с букви във формата на лилии; баща ми ме беше помолил да го прибера на сигурно място. Тогава, типично за всеки младеж, не ми хрумна нищо друго, освен да го пъхна в портфейла, където то бе прекарало цялото време, скътано между личната ми карта и военната книжка с онзи свой вид на погребален документ и с име, написано на машина върху износено залепващо се листче.

- Човек никога не знае – бе казал баща ми, когато ми го даде. – Неочаквано може да ме убие бомба и искам ти да си наясно как да постъпиш с мен.

Времето на бомбите и атентатите – цяло десетилетие, в което живеем със съзнанието, че е въпрос на късмет вечер да се приберем у дома – още бе далеч; ако наистина избухнеше бомба, притежанието на въпросното картонче нямаше да ме осветли повече, нито да ми даде допълнителни указания относно изпращането на покойници.

Хрумна ми, че пожълтялото и изтъркано картонче прилича на онези лъжливи кредитни карти, които се слагат за украса в новите портфейли, и никой друг не би видял в него това, което всъщност беше – един ламиниран гроб. И така, заспах с мисълта, че може би е дошъл моментът да го използвам, но не заради бомби или атентати, а заради предсказуемото поведение на едно старо сърце. Приеха го в пет часа на следващия ден.

През първите часове, вече загърнат в зеления халат, баща ми бе зает да отговаря на въпросите на анестезиолога и да подписва белите формуляри за обществено осигуряване и трицветните (националното знаме с поизбелели цветове) образци за застраховка „Живот“; вторник и сряда не спря да говори, изисквайки уверения, търсейки информация и на свой ред давайки такава, седнал царствено на дебелия матрак върху металното легло, но въпреки това сведен до жалката роля на човек, знаещ по-малко от своя събеседник. И трите нощи останах при него. Повтарях му хиляди пъти, че всичко ще завърши благополучно. Видях хематома с формата на департамента Гуахира на бедрото му и го уверих, че нещата ще приключат щастливо.

В четвъртък сутринта му обръснаха гърдите и двата крака и трима мъже и една жена го отведоха на носилка, за пръв път смълчан и гол под халата за еднократна употреба. Придружих го, докато една сестра – същата, която неприкрито бе гледала коматозния член на пациента – не ме помоли да се отдръпна, потупвайки ме с миришеща на амоняк длан, и ми каза същото, което аз му бях повтарял: „Не се притеснявайте. Всичко ще мине добре. – Но добави: – Ако е рекъл Господ.“
______
* Хорхе Елиесер Гайтан (1903–1948) – един от най-харизматичните лидери на колумбийската Либерална партия. Убит по време на предизборната си кампания за президент на страната. – Б. пр.
Първоизточник: public republic

ЧНГ! ЗА много здрави и добри години, с ритъма на сърцето и пърполенето на крилете зад диафрагмата:))

Здраве и любов, с късмет, Март!