Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза...
Няма много лакомства в пакета...

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?

Марио де Андраде

Ето още, sever :))))))))))))))))))))))

Много са и ги наричаме както ни падне - от Спомени до Необходимости и от Възможности до ремаркета с Излишества.
Онзи вагон, който наричаме Спомени, очевидно трябва да се разкачва по нагорнището, за да олекваме от тежеста на понятия, които ни угнетяват под формата на хора, вещи, снимки, случки...
И се питам в тази връзка - не е ли време някой да изобрети ЧИА - Частична избирателна амнезия?
Но както казва Хегел "Совата на Минерва излита само на здрачаване".
Когато натрупаме познание и съответно печал, хубаво би било да поизчистим закачалката за голата истина от натруфените облекла и маски на Аз-овщината и да си лейнем вода по най-краткия път към успеха да сбъднем онези неизползвани Възможности, които мъкнем в следващия вагон.
По повод "изпуснатите Възможности" ми се иска да вменя на възможно най-голям брой хора моята дълбока убеденост, че такива няма. Ня-ма! Ако една възможност е трябвало да се сбъдне, то тя се е реализирала на принципа на най-малкото съпротивление и е факт някъде, някога. Несбъдната възможност е като онова твърдение на Камю, че всяка философия е самооправдание.
Следващия вагон са онези "Ами ако бях...". Веднага го разкачих от себе си в мига, в който усетих тежестта му като въпрос, чийто отговор знаеш, но чаровно не си задаваш, защото не те устройва.
Ако се замислим върху твърдението на Бейкън, че "човек може толкова колкото знае", трябва да подредим онзи вагон със Знания, които ни служат и да ги метнем в локомотива, а останалите да разкачим и да гледаме с упование как отлетяват по надолнището, а ние ставаме все по-леки и щастливи.
Има един специален вагон, без който може локомотивът да се превърне в самолет и излитането да се окаже много лесно достижение в геометрията на простичките неща - вагонът Време.
Това няма да го обяснявам, защото ще е лесноразбираемо за недуално-мислещите и непостижимо за останалите.
Вагонът Пространство също трябва да се разкачи и обитателите на тази илюзия да застанат в средата на хаоса и да си изберат посока... навътре. А съдейки по достиженията на Бътлър, никога не трябва да забравяме, че "Бог е бил доволен от творението си и това се оказало фатално."
Има още много вагони за разкачване. Някои от тях са лични, а други общочовешки, но важен е не Пътят, а пътуването и Локомотивът, а не вагоните.
Ако сме умни по Цицеронски ще изхвърлим "копията, които някой друг ни приготвя" (разбирай вагоните) и ще възприемем неговото "Virtute duce comite fortuna"  ("Храбростта води, а щастието върви редом.")
Ами - да... Локомотивът-храброст, сила, мощ, можене... и вървящото редом Щастие, знаене, радостно приемане на света, на всички и всичко.
Има едни най-тежки вагони, които товарят Пътуването с нечуван провал - вагоните Страдание и Злопаметност. Често човек е най-големият враг на себе си. Влаченето на страданието по нагорнището на Живота е голям дерт за непристигане на Върха на планината и Отвъд нея.
Ако бяхме малко повече епикурейци щяхме да знаем, че поуката е локомотив, а омразата вагон и Усмивката - криле, а презрението - олово в тях.
Дали губейки вагоните си, умножаваме моженето си? Да! Трижди Да!
Онова място в локомотива, заради което някога обикнах Сенека беше твърдението, че ако не знаеш кое е твоето пристанище, то за тебе няма попътен вятър.
И е много важно не само да не мъкнеш вагоните, а и да съумееш да избереш посоката, в която да ги разкачиш и момента, в който да олекнеш от тях.
Оставайки само с локомотива си, зная, че съм прескочила още едно небе и съм отлетяла в нагорното. А това е правилната посока.

 

Хей! Тоя бразилец ме грабна :)

И аз почнах да броя...

може би съм в средата, не знам, но точно такива мисли ме носят от година

благодаря ти, март!

бих го пуснала и на още едно място, дано го прочетат повече хора

Откъде започваш? От годините, лакомствата, или приятелитe, mamkamu? :)
Бразилецът "си го бива",
а мен
по броенето,
хич.

Започни с "Макунаима". :)

А после прочети оригинала. Да не се окаже, че съм си превеждала и пращала на приятели по мейла неща, които нямат нищо общо с мариовото начално послание, просто защото ние сме си homo ludichki, а и текстът не е бил предназначен за публикуване. :))) Както вече казах някъде, той е публикуван първоначално нередактиран, без да е искано предварителното ми съгласие. Да не говорим за съгласието на автора. /То и няма как, защото човекът отдавна е преминал оттатък./ Оттам насам всички възпроизвеждат/ме. :))))))))) Оригиналът, mamkamu ))) Прочети го, ако искаш да опознаеш бразилците. :)))

http://dreamland-bg.com/index.php/topic,1767.0/wap2.html

Ето как се плува в мъглата след няколко години, когато не се четат оригиналите:

http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/2927472/page/7/fpart/all/vc/1

:))))))))))))))))

мислех си, че мястото му е и тук

http://hulite.net/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&t=1466

но само ти ще кажеш :)

МЛ дрешка?

не ми е попадала!!

Марксистко-ленинска дрешка. Бързичко отеснява.:)
В "Приятно място 2" би било по-подходящо да се публикува друго от де Андраде, но за беда още търся преводача:

Май че беше усмивка,
усмивка май отвори вратата.
Бе сияйна отвътре
усмивка, бе примамливо
да си във нея, да си хвърлиш обвивката,
гол да останеш във усмивката.
Да си потичаш, да мореплаваш,
да умреш вътре в тази усмивка.

...И цялата "Макунаима", която значително предхожда Маркес.

:)

Все пак, този превод е абсолютно неформален и свободен, предназначен за приятелите ми от хотмейла и веднъж вече преведен от португалски на испански. Така че...

тази усмивка, като мечтан свят

Ами да, но този по-добър свят, към който се е забързал авторът, всъщност е наоколо. И през нея, усмивката, де, може да се влезе вътре в него. Въобще не е необходимо да се търси в отвъдното. То май и в текста на посланието, и в стиха, все за това става дума. Нали всеки автор цял живот пишел една и съща книга...Склонна съм да се съглася. Абе, трудно се ходи на лов за пантера, защото миризмата й се носи из цялата гора. :)

за пускане в темата - сиреч, не са за изпускане, ами да видя кога ще ми се влиза отатък

като да е така -всеки автор цял живот пишел една и съща книга...

важното е това да не му замества живота и да не пречи да си живее с красивото и грозното наоколо , да не се явява дървото, което запречва гората
и живеенето да е с усмивка

усмивката си нося като щит... и като цвят;)))

"Важното е това да не му замества живота и да не пречи да си живее с красивото и грозното наоколо" - това е най-важното, наистина.
"да не се явява дървото, което запречва гората" /камъчето, което обръща колата, капката, която прелива чашата/, а да се явява дървото на живота. :)
Усмивката като щит? И така става, макар че тук усмивката е широко отворена порта. :)))))))))))
PS Видях, че много ти е харесъл текстът и се опитваш да го популяризираш. Благодаря ти. Само да не стане някоя инфекция - аз го преведох от испански, защото така го получих по e-пощdта - от приятелите си в Каракас. Но Марио де Андраде е бразилец и пише на португалски /макар този португалски да е повлиян от испанския в Латинска Америка и да му казват на шега "портаньол", все пак си е португалски/. :)

А най-важно ми се струва да се пазим ОТ и да се борим С негативния мегаломан вътре в себе си / и с каките Сийки - задължително :)))))))))/:

Димитър Подвързачов

Кака Пена

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета.
Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства.
Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.
Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема – никога.
Тя помни твърдо – и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну”
Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?
Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.
Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да заговори – излиза фалшиво.
И все пак тя неуморно цъманика всичко ново – а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.
Но понеже няма ухо за висока музика – кака Пена се наслаждава на собствената ни свирня до припадък.
Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения”, „човечество”, „борба” и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.
Убидена отдавна, отдавна, че да се кланят на своето е една старяла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.
За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нещо.
Но в ушите й звучат като непонятно далечна божествена хармония, като фантастична призивна камбана – Франц, Ханс, Виктор, Брауенбергщайн!
Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!
Важното е, че не е нашенско – значи, е нещо особено, таинствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе си и другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.
А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш – какво ще ми се перчи и той!”
Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса – и то ако не е подписано с псевдоним.Узнае ли чий е псевдонимът – произведението вече не й прави впечатление.
Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка.
Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях.
А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременно с туй да не „клъвне” и „захапе” някого – ако не от слушателите, поне отсъствуващ.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто – както пилето изскача от измътеното яйце.
Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се – с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна – с другите. Тя мъчно чувствува някого равен неи.
Кака Пена е родена специалистка на „но”-то.
Случват се факти и личности, за които у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Напр., да речем, кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще е намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но”.
Тома „но” не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.
У кака Пена живее една стихия: неугасимо алкание за вражда, отрицание, делене, разрушение.
Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист – и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую – на което тя да не дига полите.
Затуй пък онова, което е нейно – то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея.
Особна е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея – личност, дарба, институт, властта, държава.
И от там – върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси.
Избухне ли в печата нашенска свада – сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда неи сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.
Това е „голям джумбиш”, пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.
Войник ли падне от коня, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърка в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някакво несполука – всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.
Но – има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред.
Дори когато се заключите вечер сам в стаята си – тя е в стаята.

В. „Зора”, т I, №245
15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски

:)
Офелио!!!...
Разграничаване от/идентифициране с авторите/героите...
!!!...Ножът е дървен.
:)))))))))))))))))))))))))))
Здравко, не цензурирай!

Ето и нещо, което не съм превела аз:

"Бъдете кралици. Дръзнете да бъдете различни. Бъдете първооткривателки. Бъдете начело. Бъдете жени, които в лицето на неприятностите продължават да прегръщат живота и вървят безстрашно към предизвикателството. Приемете го! Бъдете търсачки на истината и владейте своето кралство, каквото и да е то - Вашия дом, работа, семейство - с изпълнено с обич сърце.
Бъдете кралици. Бъдете нежни. Не преставайте да раждате все нови и нови идеи и да се радвате на женското си начало ... Най-горещата ми молитва е за това да престанем да си губим времето в ежедневна суетня и посредственост ... Ние сме дъщери на Бога - тук сме, за да научим света как да обича...
Няма значение какво сте преживели, откъде сте, кои са родителите ви - нито пък социалното или икономическото ви положение. Тези неща са без значение. Значение има само как избирате да обичате, как избирате да изразявате любовта си чрез своята работа, чрез семейството си, чрез това, което сте избрали да дадете на света...
Бъдете кралици. Бъдете господарки на силата и величието си!"

И още:

"Не се страхувайте да мечтаете, може би Бог има за вас по-голям план, отколкото самите вие можете да се представите."

Част от речта-обръщение на Опра Уинфри към абитуриентките от женския колеж "Спелман" през 1993 година.

Де Андраде и Уинфри, уж нямат нищо общо, уж говорят на различни езици и на различни хора...и за различни неща...:)))))))))) Всъщност единствената разлика е, че Марио се е отказал от желанието да дава съвети, поради което не е приел и поканата на Винисиус де Мораес да говори пред випускниците на една от най-добрите дипломатически школи в света, бразилската. Като че ли се е придържал към будисткото "никой на нищо не може да бъде научен от никого. Но когато човек е готов, учителят бива намерен, той просто се появява на пътя"...:)))
Всъщност, независимо дали е от Nietzsche, Опра, Mary Schmich, Exupery, Marquez, Чехов, или Андраде, приятното четиво опиянява душата. :))
Друга прочута самоиронична фраза на лишения от егоцентризъм и себичност Андраде: "Не трябва да служим за пример на никого, по-скоро можем да послужим за урок". :))))))))) Това е за всички, които мислят, че "искам" означава, че авторът е склонен да робува на егото си, което пък е нещо лошо, лошо, лошо. :)))
Сега да не кажеш, че това звучи депресиращо :)))) /не ми се вярва, не си егоцентрична, а на всичкото отгоре не ти липсват и чувство за хумор и самоирония/.


"Cry woe, destruction, ruin and decay, the worst is Death, and Death will have his day."

" Open your eyes
Open your mind
Proud like a god
... Don't pretend you deny

Trapped in yourself
Break out instead
Beat that machine that works in your head "
- Open your eyes by Guano Apes

"The dog/fish trap exists because of the dog/fish. Once you've gotten the dog/fish you can forget the trap. The rabbit snare exists because of the rabbit. Once you've gotten the rabbit, you can forget the snare. Words exist because of meaning. Once you've gotten the meaning, you can forget the words. Where can I find a man who has forgotten words so I can talk with him?" ~Chuang Tzu

"Why with humans, it's abortion, but with chickens, it's an omelette? Are humans so much better than chickens all of a sudden?" - George Carlin

С ТВ7 и още мнооого български медии:
http://www.youtube.com/watch?v=qJ3seR2_0bM&feature=player_embedded#!

И още от sever :))), на чист български :)))

Време е да си раздам Кент Флош Роял-а и да отпразнувам Осъзнаването. Помня бях на 6 и яздех една пръчка навместо кон, когато разбрах, че смъртта е по-силна от живота, но само ако го отнеме в това време-пространство на материуса, когато човекът е близък и е част от съдбовността ти. Действието се развиваше в гробището на една планинска местност, а отпътувалият бе баща ми. Трябваше да порасна много бързо. Всички казваха, че съм мъдро дете.
По-късно когато срещнах за втори път смъртта тя приличаше на Сън и искаше да ми отнеме друго, а не живота. Истината е, че никога не е капо - винаги отнася нещо или някой без оглед на ценността му за нас. И винаги е безвъзвратно. Но всъщност това е илюзия. Срещите със смъртта дават голям простор на несъзнателното да ни връхлети с цялата си мощ, да ни обели от обвивките до кокал и да ни посочи с пръст - Това съм Аз!
По-късно се срещнах отново с нея в онзи лиричен смисъл на "ние живеем истински само когато умираме от любов."
И така осъзнах, че наистина когато се влюбваме, страдаме или правим някого щастлив ние обменяме души. Само този, който може да проектира в себе си моето свръхсъзнателно и да го разчете би могъл да ми бъде огледало. Тогава се срещнах със смъртта на Илюзията и огледалата.
Осъзнах, че "Алиса в страната на чудесата" наистина е книга, описваща виденията на болен човек по време на епилептичните ми припадъци /майки ако обичате децата си не им четете братя Грим и Алиса/ и че да четеш Достоевски си е шизофренно отскачане от стената на собствената невъзможност да пробиеш по-навътре в себе си с любов.
Май има много видове смърт. Повечето неестествени. Единствено смърт на душата няма. Тя е вездесъща и безсмъртна и в тази връзка харесва смъртта като портал към други измерения.
Когато четох „Бунтът на бездарниците”, „Антифауст”, „История на лингвистичното лицемерие” и др., написани от Т. Тимев под псевдонима Материус Розенкройцер, си припомних факта /и не само този Факт/, че Моцарт чува само в една-единствена секунда цяла симфония и я написва, за да звучи тя през вековете цели 37 минути. Това е вертикалната чуваемост, която притежават поетите, композиторите, художниците озарени свише. Това, което американският физик Стивън Хокинг нарича imaginary time.
Никой не знае къде е тънката червена линия между смъртта и живота, любовта и приятелството, радостта и тъгата... освен ако не е буден.
"Буден наричам човека, който с разум и съзнание, познава себе си самия, своите най-интимни, безсъзнателни сили, подтици, слабости и умее да се съобразява с тях." /Херман Хесе/
Будни са хората, които сами създават правилата си. /по Р. Бах/
Будни са хората с Dasein по Хайдегер, тълкуващо-разбиращи правилността на своя свят.
Онези, които по Фройд, знаят триковете между секса и смъртта.
Онези, умеещи да казват ела в мен, защото Аз съм ти и Ти си аз.
Будни са още неспящите, които имат Дневник за сънищата си.
И онези, които умеят да управляват Ефекта на сянката, /по Юнг/ и ценят индивидуалността на Self-a по пътя към Хармонията си."
Извинявам се за случаите, в които си позволявам да споменавам Големите само с малките им имена. Не е от неуважение. Не ги познавам, така че не мога да имам лично отношение към тях. Някъде съм се ръководила от желание да не повтарям фамилиите, другаде съм чувствала нещата, написани от тях, като изразяващи малка част от мен. В общи линии, големите артисти, художници, музиканти, писатели, са също частици, временно откъснати от цялото, към което всички принадлежим...и са успели да изразят най-красивото от човешката природа, дремещо във всички нас. Поне такова е моето ограничено човешко усещане. :)