ТРУМАН КАПОТИ
ЛЯТНО ПЪТУВАНЕ

Първа глава
- Ти си истинска загадка, скъпа - каза майка й, а Грейди, седнала срещу нея, я погледна над букета от рози и папрат в центъра на масата и се усмихна снизходително: да, загадка съм.
Харесваше й тази мисъл.
Но Апъл, осем години по-голяма, омъжена, далеч от загадъчното, рече:
- Не, Грейди е чисто и просто глупава. Де да можех аз да замина с вас. Представи си, мамо, по това време идната седмица ще закусвате в Париж! Джордж все ми обещава, че ще отидем... но къде ти - и погледна сестра си. - Грейди, за какъв дявол ще стоиш в Ню Йорк посред лято?
Грейди гореше от желание да я оставят на мира. Опяваха й все същото, а параходът отплаваше днес – какво още очакват да им каже? Оставаше само истината, а най-малко нея възнамеряваше да сподели.
- Никога не съм била тук през лятото - каза тя и обърна очи към прозореца, избягвайки погледите им.
Шумът от проблясващия автомобилен поток още повече подчертаваше спокойствието на юнската утрин в Сентръл Парк, а първите летни лъчи на слънцето, прегарящи зелената пролетна кора, се промушваха през дърветата срещу “Плаза”, където те закусваха.
- Може би съм перверзна - разбирайте го както щете.
Тя осъзна с усмивка, че вероятно сгреши, като го каза. Всъщност близките й наистина я мислеха за нещо като перверзна, а веднъж, когато беше на четиринайсет, я беше осенило ужасно и доста вярно прозрение - майка й, беше осъзнала тя, я обича, но дълбоко в себе си не я харесва. Отначало си мислеше, че е защото я смята за по-грозна, по-твърдоглава, не така жизнерадостна като Апъл, но по-късно, когато стана ясно - при това болезнено за Апъл, - че Грейди изглежда далеч по-добре, тя реши повече да не мисли за мнението на майка си. Разбира се, отговорът, който накрая проумя, беше съвсем прост: по свой инертен начин дори като съвсем малка тя никога не беше харесвала майка си кой знае колко. Ала и двете не проявяваха отношението си една към друга. Всъщност къщата на тяхната враждебност бе скромно обзаведена с обич, която госпожа Макнийл изрази в този момент, като взе ръката на дъщеря си в своята:
- Ще се тревожим за теб, миличка. Няма как иначе. Не знам. Не знам какво да кажа. Питам се дали не е опасно. На седемнайсет още не си достатъчно пораснала, а и никога не си оставала съвсем сама.
Господин Макнийл, който звучеше, все едно че наддава на покер, щом заговореше, но поначало рядко отваряше уста - отчасти защото жена му не обичаше да я прекъсват и отчасти защото беше вече много уморен, - топна пурата си в чашата с кафе, при което Апъл и госпожа Макнийл трепнаха като ужилени, и каза:
- Какви ги говорите, на осемнайсет аз вече от три години се бях преместил в Калифорния.
- Но, Ламонт, все пак... ти си мъж.
- Каква е разликата? - изсумтя той. - Вече няма разлика между мъже и жени. Самата ти го твърдиш.
Госпожа Макнийъл се прокашля, сякаш разговорът бе взел неприятен обрат.
- Така или иначе, Ламонт, тревожа се да оставя...
У Грейди се надигна неудържим смях, весела възбуда, от която бялото лято, ширнало се пред нея, й заприлича на разстилащо се платно, върху което можеше да положи първите силни и чисти свободни щрихи. И за друго се смееше, без да й личи - защото те не подозираха нищо, ама съвсем нищо. Светлината, която играеше върху сребърните прибори, сякаш засилваше вълнението й, проблясвайки едновременно и като предупредителен сигнал: внимавай, миличка. Но от другаде нещо говореше: Грейди, трябва да се гордееш, развявай знамето си високо на вятъра. Какво беше това, може би розата? Розите говорят, в тях се крие мъдрост, беше го чела някъде. Тя пак погледна през прозореца. Смехът продължаваше да я напушва, вече стигаше устните й. Какъв ден за Грейди Макнийл, лъчезарен и облян от слънце, и с рози, които говорят!
- Какво ти е толкова смешно, Грейди?
Гласът на Апъл не беше приятен, приличаше на тихо бръщолевене на капризно бебе.
- Мама те пита нещо съвсем просто, а ти се смееш, като че ли я смяташ за малоумна.

-----------------

"Безсмъртие" от Кундера

"Дамата трябва да беше на шейсет-шейсет и пет години. Гледах я, изтегнат на един шезлонг срещу басейна в гимнастическия клуб, разположен на последния етаж на модерна сграда, от чиито огромни прозорци се вижда цял Париж. Чаках професор Авенарий, с когото от време на време се срещахме тук и разговаряхме за едно друго. Но професор Авенарий се бавеше и аз гледах дамата – сама в басейна, потопена до кръста, тя не сваляше очи от младия инструктор по анцуг, който, изправен над нея, й даваше урок по плуване. Вслушвайки се в напътствията му, тя опря ръце на ръба на басейна и започна усърдно да вдишва и издишва. Правеше това сериозно и прилежно. Създаваше се впечатлението, че от дълбините на водата се разнася гласът на стар парен локомотив. (Днес този идиличен глас е вече забравен и бих могъл да го опиша на онези, които не са го чували, само ако го сравня с дъха на възрастна дама, вдишваща и издишваща на ръба на басейн.) Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката й бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес. 

---------------------

"Има една стара еврейска притча за равин, който трябвало да реши спора между двама души за една и съща коза. Той казал и на двамата, че имат право. По-късно у дома жена му възразила, че е невъзможно: как така и двамата са прави, щом спорят за една и съща коза? Равинът помислил, пък и рекъл: "Знаеш ли , скъпа жено, и ти имаш право." Понякога съм като този равин! Всички вдигат врява, говорят, просто за да бъдат чути-не само в книгите ми, но и в всекидневния живот в Изрел. Аз не решавам конфликтите на героите си, а обратното-представям тяхната гледна точка. Аз пишещият романа, съм глава на едно шумно, мърморещо, саркастично, раздразнително и вълнуващо семейство, излязло сякаш от филм на Фелини. Понякога удрям с юмрук по масата и казвам: "Сега ще слушаме сина!" или "Сега всички да млъкнат..."

Амос Оз
-----------------------

ИМЕТО МИ Е ЧЕРВЕН

 

 

Орхан Памук

 

Превод от турски: Розия Самуилова, редактор: Боряна Джанабетска

 

 

12. ВИКАТ МИ ПЕПЕРУДАТА

 

 

         Преди обедния намаз на вратата се почука, отворих и видях Кара Челеби. Знаехме се от чирашките години. Прегърнахме се, разцелувахме се. Полюбопитствах дали не ми носи някаква вест от Лелин, но той заяви, че е дошъл да види моите страници и рисунки заради старото приятелство. И в името на Падишаха ни да ми зададе един въпрос.
          - Хубаво де, кажи си въпроса?
          Каза си го. Е, добре!

 

 

Стилът и подписът

 

          Докато расте броят на покварените, които рисуват не заради вярата и насладата за окото, а за пари и за слава, казах аз, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието, каквито са всъщност ламтежите за стил и подпис. Направих този увод заради стила, без да съм убеден в изреченото: Защото любовта към парите и славата не би могла да унищожи умението и таланта. Ако трябва да кажа истината, парите и славата, според мен, са право на талантливия, правото му да бъде даряван с любов. Разкрия ли обаче тая истина, редовите художници от гилдията ще се побъркат от ревност и ще ми се нахвърлят за това откровение. За да им покажа, че съм по-пристрастен от тях към работата си, ще се наложи да рисувам дърво върху оризово зрънце. И понеже от Изток, та чак до нас - благодарение на злощастните китайски майстори, повлияни от франките на Запад и от картините, пренасяни от монасите иезуити - се насажда стремежът към стил, подпис и индивидуалност, ще ви разкажа три кратки истории по темата.

 

 

ТРИ ИСТОРИИ ЗА СТИЛА И ПОДПИСА

 

Елиф¹

 

          Някога в Херат, на север, живял в една планинска крепост млад хан, поклонник на миниатюрата. От жените в харема си ханът обичал само една и тази татарска девойка, красавица на красавиците, също била лудо влюбена в него. Любели се до премала чак до зори и били тъй щастливи, че копнеели щастието им да продължава вечно. Най-прекият път към осъществяване на копнежите им се оказал този: Разтваряли книгите и по цели дни съзерцавали вълшебните и съвършени рисунки на старите майстори. Разглеждайки тия съвършени рисунки с еднакъв сюжет, те, без да се смайват, усещали как времето спира, как собственото им щастие се слива с щастливото време на Златния век на миниатюрата, за който повествува и следната история. Едини миниатюрист от ханската работилница, майстор на майсторите, прерисувал със същото съвършенство същите рисунки за страниците на същите книги. Претворявайки любовните страдания на влюбения в Ширин Фархад², изпълнени с възхита и нега погледи на Маджнун и Лейла или многозначителните, изразителни погледи на Хосроу и Ширин в приказната, досущ като райска, градина, той, според обичая, на мястото на влюбените изобразил хана и неговата красива татарка. Гледайки творбите му, ханът и любимата му вярвали, че щастието им никога няма да секне и обсипвали майстор-миниатюриста с ласкателства и алтъни. Лека-полека ханското благоразположение и алтъните станали причина майстор-миниатюристът да свърне от правия път и, подстрекаван от дявола, да забрави, че дължи съвършенството си на старите майстори - най-самонадеяно си въобразил, че рисунките му ще се харесват повече, ако добави връз тях частица от своята индивидуалност. Ханът и неговата любима възприели обаче това нововъведение на майстор-миниатюриста като несъвършенство, като белег на индивидуален стил и не на шега се разтревожили. Вниквайки в рисунките, ханът почувствувал, че доскорошното им щастие, тъй или инак, вече е накърнено и взел да ревнува красивата татарка заради начина, по който е изобразена. Сетне пък, за да предизвика ревността на хубавата татарка, преспал с друга неволница. Научавайки за това от харемските клюкарки, хубавата татарка изпаднала в дълбока печал и, без да продума, се обесила на един кедър в харемския двор. Ханът разбрал, че е сбъркал, проумял че в основата на грешката му е не друго, а жаждата на миниатюриста да прояви собствен стил и още същия ден заповядал да ослепят изкушения от дявола майстор.

 

 

Бе

 

          В една източна страна имало влюбен в миниатюрната живопис възрастен падишах, който живеел прещастливо с една китайка, красавица на красавиците, за която наскоро се бил оженил. Не щеш ли, синът на падишаха от предишната му съпруга и младата му жена горещо се влюбили един в друг. Уплашен от това, че предава баща си, и засрамен от забранената си любов, синът се затворил в придворната работилница и се отдал на рисуването. Всяка творба, породена от силата и страданието на любовта, била тъй прекрасна, че трудно я различавали от произведенията на старите майстори и падишахът, като баща, се гордеел със своя син. Младата китайка видяла рисунките: „Да, чудесни са. Ала подир години, понеже не се е подписал, никой няма да знае, че е автор на тази прелест.“ Падишахът отвърнал: „Редно ли е синът ми да подписва рисунка, която е подражание на старите майстори? И подписвайки я, не казва ли сякаш: В моята рисунка е моето несъвършенство?“ Китайката разбрала, че не ще убеди възрастния си мъж, но намерила начин приказките й за подписа да достигнат до юношата, затворил се в придворната работилница. Нещо повече, синът, чиято гордост била наранена, задето се видял принуден да погребе любовта си, подписал миниатюрата в ъгъла, в едно скрито според него ъгълче между стената и тревата, подстрекаван от красивата си млада мащеха и дявола. Първата подписана рисунка представлява сцена от „Хосроу и Ширин“. Вече я знаете: След сватбата на Ширин и Хосроу, Шируйе - негов син от предишната му съпруга - се влюбва в Ширин и една нощ се вмъква през прозореца и забива кинжал в гърдите на баща си, заспал до Ширин. Попадайки на тази рисунка, старият падишах усетил някакъв недостатък. Зърнал подписа, но като повечето от нас не му обърнал достатъчно внимание, почувствал само, че рисунката е несъвършена. Разтревожило го това, че с нещо се отличава от рисунките на старите майстори. Излизало, че рисунката разкрива действителна история - нещо противозаконно за една книга, - а не прочетената легенда. Това усещане направо го стъписало. Междувременно, синът миниатюрист, точно както било в рисунката му, се вмъкнал през прозореца и без да гледа баща си в разширените му от ужас очи, забил в гърдите му големия, досущ като на рисунката, кинжал.

 

 

Джим

 

          Рашидуддин³ от Казвин с удоволствие отбелязва в историческата си хроника, че най-почитаните и обичани изкуства преди двеста и петдесет години в Казвин били орнаментирането на книги, калиграфията и миниатюрната живопис. По онова време в Казвин управлявал шах, който владеел четирийсет страни от Византия, та чак до Китай (тайната на неговата мощ вероятно се криела и в огромната му любов към миниатюрата), но за голямо съжаление той си нямал наследник. За да не се разпокъсат владенията след смъртта му, шахът решил да омъжи красивата си дъщеря за някой умен миниатюрист и обявил надпревара в придворната си работилница между трима талантливи, млади, неженени миниатюристи. Според хрониката на Рашидуддин, надпреварата се състояла в следното: Кой ще изработи най-добрата рисунка. Подобно на Рашидуддин, и тримата млади майстори отлично съзнавали, че тя ще бъде приета добре само ако е в стила на старите майстори, тъй че и тримата пресъздали любимата си сцена. Красива девойка, потънала в любовна скръб е свела очи в градина, наподобяваща райската, сред кипариси и кедри, подплашени зайци и разтревожени лястовици. Без да се договарят, и тримата миниатюристи пресъздали една и съща сцена, съвсем като старите майстори, само че единият от тях, който най-много държал да бъде забелязан, скрил в притулено кътче на градината между нарцисите своя подпис, та да се знае кой е авторът на тази хубост. Но заради дързостта си, която го отдалечавала от старите майстори, на мига бил заточен в Китай. Организирали нова надпревара между останалите двама миниатюристи. Тоз път те нарисували по една дивна като поезията творба, изобразяваща прекрасна девойка, яхнала кон сред великолепна градина. Дали четката на единия трепнала, дали нарочно, знае ли човек, ала в ноздрите на белия кон на девойката с удължени като на китайка очи и изпъкнали скули се забелязало нещо необичайно: Това тутакси било възприето от бащата и дъщерята като недостатък. Миниатюристът не бил турил подписа си върху фантастичната рисунка, ала мигом се забелязвало майсторското несъвършенство в изображението на конските ноздри. „Несъвършенството е майка на стила.“ - рекъл шахът и го заточил във Византия. Докато се подготвяла сватбата на шахската дъщеря с третия талантлив миниатюрист, който рисувал без подпис и без недостатъци, досущ като старите майстори, се случило още нещо, отбелязано в обемистата хроника на Рашидуддин от Казвин: Ден преди сватбата шахската дъщеря тъжно съцерзавала рисунката на младия привлекателен майстор, за когото предстояло да се омъжи. По здрач се отбила при баща си и рекла: „В своите фантастични рисунки старите майстори изобразяват красивите девойки като китайки - едно неизменно правило, дошло от Изток. Това добре. Но влюбят ли се, те оставят върху рисунката някакъв намек, някакъв знак от своята любима във веждите, очите, устните, косите, усмивката, дори в миглите. Тези тайни несъвършенства на рисунката се превръщат в символ на любовта, в който са посветени единствено те и техните любими. Цял ден, татенце, гледах красавицата върху коня, ала така и не открих и най-малката следа от себе си. Миниатюристът наистина е голям майстор, при това е млад и привлекателен, ала не ме обича.“ Шахът веднага отменил сватбата и баща и дъщеря продължили да живеят заедно до края на дните си.

          - Според третата история - рече Кара с твърде изискан и почтителен тон, - несъвършенството прави стила. Дали стилът възниква от тайното послание върху лицето, очите, усмивката на обичаната от миниатюриста девойка?
          - Не - отвърнах му самодоволно и високомерно. - Това, което майстор-миниатюристът пренася от любимата си върху рисунката, накрая се превръща в канон, това не е несъвършенство. Защото след време всички, подражавайки на старите майстори, започват да рисуват лицата на девойките като лицето на оная красавица.
          Умълчахме се. Шумовете в съседната стая, дето шеташе хубавата ми жена, поразсеяха погълнатият от трите ми истории Кара и аз се вторачих в него.
          - Първата история показва, че стилът е в недостатъка - казах аз. - Втората, че съвършената рисунка не се нуждае от подпис. А третата обединява поуките от първата и втората истории - подписът и стилът не представляват нищо друго,  освен нахално и глупаво перчене с несъвършенството. Това е всичко.
          Доколко ли има понятие от рисуване човекът, комуто давах този урок? - помислих си и додадох:
          - Ти покрай тези истории разрба ли кой съм аз?
          Не се опитвайте да ме проумеете чрез неговия поглед, чрез неговите възприятия, нека сам да ви разкрия кой съм. Във всичко ме бива. Забавлявам се, смея се, рисувам и оцветявам като старита казвински майстори. Заявявам с усмивка: Да, най-добрият съм. И ако предчувствията ми са верни, идването на Кара трябва да е свързано с изчезването на илюминатора Финяга ефенди, но аз нямам нищо общо с това.
          Кара ме попита как съвместявам семейния живот и изкуството.
          Работя много, работя с любов. Наскоро се ожених за най-хубавото момиче в квартала. Когато не рисувам, се любим като луди. Сетне отново работя. Не казах на Кара всичко това. Отвърнах му само, че темата е безкрайна.
          - Когато четката на миниатюриста излива чудесата си върху листа, насладата не е същата, както когато проникваш в лоното на жена си. - казах аз и добавих: - Даже напротив - когато камъшът на миниатюриста прави жената щастлива, другият му камъш остава безжизнен връз листа.
          И Кара, като всеки, който завижда на талантливия миниатюрист, повярва на тия лъжи, дори се израдва.
          Каза, че би желал да види последните мои страници. Настаних го до работната си дъска сред бои, мастилници, кристални топки за лъскане на хартията, четки, пера и приспособления за изправяне на перата. Кара заразглежда двойната страница за „Сурнаме“, отразяващо тържествата за сюнета на нашия принц, а аз приседнах на червения миндер до него и усетената топлина ми припомни, че само допреди малко тук бе седяла красивата ми жена със своите изящни бедра. Докато изографисвах с камъшеното перо неволята на злочестите осъдени, изправили се пред Падишаха ни, умната ми жена държеше в ръката си моя камъш.
          Сцената, която рисувах върху двойната страница, изобразяваше освобождаването по милостта на Падишаха ни на затворените за неплатени дългове и техните семейства. Както бях виждал по време на подобни тържества, изобразих владетеля седнал в края на килима до струпаните торби със сребърни акчета, малко зад него - Главният хазинедар, също седнал, как му подава регистъра с длъжниците, който трябва да бъде прочетен; окованите във вериги осъдени длъжници, застанали пред Падишаха ни, са като измъчени страдалци - със сбърчени вежди, мрачни лица и насълзени очи; в червено и с красиви лица бях нарисувал свирачита не уд и тамбура - в съпровода на тяхната музика, преизпълнени от щастие люде редят стихове и молитви, задето Падишахът им е оказал височайшата милост и ги е освободил от затвора; за да изобразя с достатъчно въздействие огорчението и срама на длъжника, макар първоначално това да не влизаше в намеренията ми, редом с последния от осъдените нещастници погрознялата му от мъка жена в лилави одежди и красивата му дългокоса и тъжна дъщеря с червено фередже⁴. За да схване, че рисуването означава любов към живота, смятах да разясня на тоя смръщен Кара как разполагам върху двойната страница окованите във вериги длъжници, какъв е тайният смисъл на червеното в рисунката, как дърдорим и се кикотим с жена ми, как си позволявам онова, което старите майстори за нищо на света не са си позволявали - да оцветя в един и същи оттенък и атлазения кафтан на Падишаха ни, и кучето. В този момент обаче той изплю камъчето.
          Знам ли случайно къде може да е горкият Финяга ефенди?
          Не отвърнах: „Защо пък горкият! Нищо и никакъв подражател, който дори позлатата прави единствено за пари, глупак без всякакво вдъхновение.“ А отвърнах:
          - Не. Не знам.
          Попита дали не смятам, че някой от привържениците на ерзуремския ваиз може да е сторил нещо лошо на Финяга ефенди.
          Въздържах се да кажа, че и той е един от тях, а отговорих:
          - Не. Защо?
          Беднотията, чумата, низостта и нравственият упадък, завладели днес Истанбул, не се обясняват с друго, освен с новите грозни обичаи, отдалечаващи ни от исляма от времената на Пророк Мохамед и с проникващите сред нас франкски стилове. Това казва ваизът от Ерзурум, но враговете му се опитват да заблудят Падишаха ни, че хората му нападали текетата, в които звучи музика, и осквернявали гробовете на светците. И тъй като знаят, че не изпитвам неприязън към ерзурумския ваиз, сега съвсем деликатно подпитват: „Ти ли уби Финяга ефенди?“
          Бях разбрал, че такива слухове се носят отдавна сред миниатюристите. Кръгът на посредствените, на неодухотворените и бездарниците, охотно разпространяваше мълвата, че подлият убиец съм аз. Идеше ми да стоваря мастилницата връз черкезката чутура на малоумника Кара, задето приемаше за чиста монета клеветите на моите зложелатели.
          Кара оглеждаше работното ми помещение до най-дребни подробности, мъчейки се да запамети всичко в него - дългата ножица, купичките арсеник, съдинките за бои, отхапаната ябълка, джезвето в ъгъла на огнището, чашките за кафе, миндерите, процеждащата се през пролуките на прозореца светлина, огледалото, с което сверявах размера на страниците, минтаните⁵ и лежащият като грях на пода червен пояс на жена ми, изтърван от нея на излизане от стаята, когато на вратата се почука.
          Въпреки че не му разкрих своите мисли, бях предоставил на дръзкия му и агресивен поглед своите рисунки и своята обител: Зная, всички са омаяни от надменността ми, ала миниатюристът, който печелеше най-добре, а следователно - най-добрият миниатюрист - бях аз! По волята на Аллах рисунката е празненство, което разкрива на този, който умее да вижда, че целият свят е едно празненство.

 

 

¹ Тук и по-нататък в книгата като подзаглавия авторът използва букви от арабската азбука, но с тяхното турско произношение. - (Бел. прев.) [горе]
² Герой от поемите на Незами „Хосроу и Ширин“ - (Бел. прев.) [горе]
³ Рашидуддин Фазлуллах (1247-1318) - философ, историк и лекар, теоретик на мистичната теология. - (Бел. прев.) [горе]
⁴ Връхна женска наметка. - (Бел. прев.) [горе]
⁵ Минтан - къса горна дреха с права яка и ръкави. - (Бел. прев.) [горе]

 

---

 

Публикацията е предоставена от издателство „Еднорог“.

Препубликувано от Литклуб

----------------

"Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен; Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго; отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел или твоя собствен Замък; всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото човечество; и затова недей да питаш за кого бие камбаната: камбаната бие за теб..."
Ърнест Хемингуей ("За кого бие камбаната")

 

Точно това, да,това също...ми се четеше.
Прекрасна сте!
Нетърпелива съм да се видим през някой красив дъждовен есенен ден...как ги обичам само!

Има още много прочетено за обсъждане. :)

Например "Тигърът на Трейси", или едно още по-любимо от Сароян: :))))))))))))))
Ти ще познаеш заглавието. И посланието. :))))
Гледах една миниатюра на Оф Оф Бродуей. Това беше съвършен театър. А актьорите - направо като богове. :)))))))))))))))))))))))))))

— Трябва да дойде всеки момент — каза Макс. — Честна дума. Ще дойде.

Дребният на масата кимна в отговор, а Макс си помисли, забърсвайки бара: „За какво му е притрябвал човек като Пит?“

В бара влезе жена с приятна външност и си поръча уиски със сода. Докато приготовляваше напитката, Макс продължи да говори на дребния.

— Не ми е работа — рече той, — но за какво ви трябва Пит?

— Моля? — попита жената.

— О, извинете, мадам — каза Макс. — Говорех на оня дребния приятел на отсрещната маса. („Дребният приятел на масата — повтори Макс наум. — Ама че приказки, дявол да го вземе!“)

— Той ми е приятел — каза дамата.

— Не, не — прекъсна я Макс. — Говорех на онзи дребния джентълмен ей там. (Дребният джентълмен? Стига с тая дума „дребен“.)

— Добре, и тъй да е — каза дамата. — Той е мой приятел.

— Кой?

— Пит — отвърна тя.

Дребният стана от масата и се приближи до бара. Огледа жената и се поусмихна.

(Това пък какво значи? — помисли Макс.)

— Аз съм му баща — рече дребният.

Жената се обърна и го погледна отвисоко. На Макс му се стори, че хич не го и забелязва.

— Вие сте му баща? — попита тя.

— Да — потвърди дребният. — На Пит Морган.

— Етел Бийд — представи се жената. Тъй произнесе фамилното си име, сякаш едното „и“ бе в повече, на всичко отгоре усети и лош дъх — така го възприе Макс. Всъщност не че тя миришеше, но той си знаеше какво има предвид.

— А аз се казвам Хенри — рече дребният.

— Приятно ми е — отвърна жената.

— И на мен — продължи дребният. — Минах насам тази вечер да видя Пит. Вече две седмици не се е прибирал у дома.

Макс не можеше да проумее какво става.

Пит се отбиваше тук всяка нощ, понякога между полунощ и два, но винаги сам. А тази вечер малко след десет се появява баща му, пък след единайсет идва и някаква жена, достатъчно възрастна да му бъде майка.

— Вашият син е интересно момче — рече жената.

— Знам го, откак се е родил — каза дребният. — И мога да си представя колко е очарователен за хора, които не го познават.

— Заинтересува ме със своята амбиция.

— Много мило от ваша страна. Коя амбиция? — попита дребният.

— Разбрах, че искал да става актьор — отвърна тя.

— Амбиции има, колкото щеш — рече дребният. — Нещо обикновено за преждевременно развитите момчета.

— Каза ми, че е на двайсет и една — заяви жената.

— Няма още и седемнайсет — отговори дребният.

— Един момент — намеси се Макс. — Нямал и седемнайсет ли? Че той вече две седмици идва тук всяка нощ. А на малолетни алкохол не бива да сервирам. Забранено е. Мислех го за двайсет и две-три годишен.

— Не — рече бащата, — и седемнайсет няма.

Дребният очакваше жената да си тръгне, за да си поговори насаме с Пит, но тя явно нямаше намерение да става.

— И седемнайсет няма — повтори той.

— Чух — рече жената.

— Пит е от момчетата, които искат много — продължи дребният. — Пари давате ли му?

Тя не се смути от този въпрос, както очакваше Макс.

— Да, давала съм му — отвърна.

— И сте омъжена?

— Моля — рече жената.

— Добре де, иначе казано, имате деца, нали?

— Да, имам момиче на деветнайсет години — отвърна тя — и друго на седем. Още едно уиски със сода.

Макс й наля нова чаша. Дребният не пиеше.

— Сигурно съпругът ви е богат? — рече той.

— Богата съм аз — отвърна жената. — Всичките ми съпрузи бяха… бедни.

— И искате да осиновите Пит? — предположи дребният.

— Моля! — рече жената с променен тон. Сега вече тя се сконфузи. (Туй то! Ами сега? — помисли Макс — Майка му стара, адски чаровен хлапак е тоя Пит.)

— Искам само да ви предупредя — рече дребният, — че синът ми ще ви докара нещастие. Разберете, на него не ще можете нищо да направите! Според мен той е способен на всичко. Би могъл да направи нещо велико или нещо много странно. Би могъл да убие, без да почувства ни най-малко угризение. Положително не го познавате така добре, както аз. Искам да си поживее сега, пък скоро сам ще разбере с какво да се захване. Той е неспокоен, бързо се отегчава и дълбоко в себе си е неудовлетворен. От него всичко може да се очаква.

— Страхувам се, че не ви разбирам — рече жената.

— Много обичам Пит — каза дребният. — Може би, защото не прилича нито на мен, нито на майка си, нито на братята и сестрите си. Всички го обичаме, но най-много аз. Да ви кажа, Пит малко се стеснява от мен. Но затуй пък май му допадам повече от всеки друг на света. Сигурно нямате намерение да се омъжите за него?

(Може и по-тихо да говори! — помисли Макс. — Какви ли не типове срещаш в един малък бар!)

— Вдругиден ще сключим брак — заяви жената.

— Аха — кимна дребният.

— Много се обичаме — каза тя. Беше дълбоко засегната. Дори Макс усети. Според него, ако толкова й е дотрябвало да се омъжва, по-добре да избере някого според годините си, като самия него например.

(Хм, един от тези двамата трябва веднага да се изпари — внезапно си помисли Макс. — Хлапакът ще дойде всеки миг.)

— Трябва вече да дойде — намеси се той и взе да бърше бара, та намекът му да не изглежда толкова явен или какъвто и да било там.

— Да, знам — рече дребният. После се обърна към жената: — Винаги съм насърчавал Пит да прави каквото намери за добре. Ще се правя, че нищо не съм знаел и като мине всичко, ще убедя и майка му да не ви се бърка.

— Много сте любезен — каза жената. Бе ядосана, и, както се стори на Макс, малко засрамена.

— Мисля за Пит — рече дребният.

Стана и излезе, без повече да продума. В другия край на бара Макс се зае да бърше една чаша.

— Дайте ми още едно уиски със сода — каза жената.

Такава огорчена и сконфузена, тя внезапно му се стори грозна. Отначало изглеждаше почти красива или поне привлекателна, а сега, като я погледна, изведнъж му се видя направо ужасна. Макс постави чашата пред нея, отиде до грамофона и пусна жетон.

Щом плочата свърши, пусна нова. Момчето щеше да дойде всеки момент. Той попоглеждаше към вратата и се чувстваше неловко. Жената се мъчеше да не се обръща, Макс продължаваше да пуска жетони и да поглежда към входа.

В два часа рече:

— Време е да затварям, мадам.

Жената плати деветте уискита със сода и тръгна. На прага поспря и се върна към бара.

(„Е, добре, мадам — каза си Макс. — Не съм на седемнайсет, но все още ме бива. Пък и четирийсет и осем не са толкова много. Да поговорим по въпроса, а? Ако толкова държите да се омъжите, вземете си някого на своята възраст. Омъжете се за мен.“)

Макс се наведе през бара към жената. Тя мачкаше в ръка една банкнота и взимайки си довиждане, я остави в ръката му. После се обърна и си тръгна. На вратата отново спря. (А Макс си каза; „Елате, мадам. Струва си да обмислим това. Вие сте запазена, аз съм на възраст и при това съм дискретен.“) Жената отново се приближи.

— Много се обичаме — каза тя. („По-скоро ние с вас се обичаме — помисли си Макс. — Мадам, вие и не подозирате колко влюбени сме един в друг. Кажете само една дума.“)

— Мадам — почна Макс. Чувстваше се глупаво. В очакване жената го доближи още повече.

— Да?

— Съжалявам — продължи Макс. — Тази вечер не дойде. За пръв път от две седмици.

— Няма значение — рече тя.

— Да ви потърся ли такси?

— Колата ми е отвън.

— С удоволствие бих ви закарал до в къщи — предложи Макс. — Искам да кажа…

— Шофьорът ми е в колата — отвърна тя.

И излезе, преди Макс да заобиколи бара и да отвори вратата пред нея. Отиде да заключи и през това време видя как шофьорът отваря вратата на автомобила, помага на жената да влезе и потегля.

Макс постоя две-три минути до вратата. („А с мен какво става?“ — помисли си той.) Върна се на бара и разтреби всичко. Облече си палтото, но после си наля една чаша и замислено отпи.

На вратата някой потропа, но Макс и не помисли да извика, че е вече затворено.

Почука се пак и той чу гласа на Пит.

— Хей, Макс! Пусни ме за малко.

Макс отвори и Пит влезе.

— Макс — рече той, — дай да пийна едно. Нещо ми се случи. Влюбен съм.

— Да, зная — каза Макс.

— Ти знаеш! — възкликна Пит. — Та ние се запознахме тази вечер.

— С кого? — попита Макс.

— С най-хубавото момиче на света, Макс — отвърна Пит. — Още е хлапачка, но е чудесна. Толкова невинна и естествена и… за бога, не ме е срам да си кажа… чудесна е!

— Ти и преди си казвал „чудесна“ — отбеляза Макс.

— Сега е на четиринайсет години — каза Пит. — И къде мислиш я открих?

Макс се замисли.

— В киното? — предположи той.

— Не. Снощи, вместо да отида на една среща, реших да се прибера. И пред цветарницата на ъгъла ми хрумна да купя някакви цветя за нашите. И я открих при цветаря. Дъщеря му е. Полуирландка, полуиталианка. Хубава. Скромна. И си няма гадже. Купих цветята, занесох ги в къщи и седнахме да побъбрим с нашите, докато се върне баща ми. А той отишъл в службата да поработи извънредно. След малко отивам пак в цветарницата, запознах се с нейните родители и ги попитах може ли да я заведа на кино. След киното я изпратих до тях и оттогава досега се мотая из града.

— Аха — кимна Макс. — Това е добре.

— А тук как беше? — попита Макс.

— Не беше лошо.

— Някой приятел?

— Няколко души, не ги познавам.

— А интересни кръчмарски разговори имаше ли?

— Да, малко.

— Един ден ще си отворя бар — рече Пит. — Обичам да срещам най-различни хора и да ги слушам, като си приказват.

— Така ли?

— Да — отвърна Пит. — Разнообразието, Макс. Всичките най-различни хора. Всичките различни лица. Всичките говорят различно. Особено ми се ще да ги слушам, като се смеят. Знаеш ли тя как се смее?

— Не.

— Като ангел — рече Пит. — Направо ми скъса сърцето. И ме натъжи повече от всичко на света. Влюбен съм, а единствената беда е там, че светът е пълен с такива.

— Прав си — рече Макс.

— Там е работата — каза Пит. — Толкова са много.

— Вярно, много са — съгласи се Макс.

— И са навсякъде — продължи Пит. — Където и да идеш. Това момиче беше в цветарницата, точно в нашия квартал. А като си помислиш колко още квартали има! Колко още градове. Стотици хиляди.

— Да — рече Макс. Почувства се стар, но доволен, че си има място в живота, че работата му е лека и времето за работа минава леко, че има покрив над главата си и старото равнодушие към онези стотици хиляди. — Да — повтори той. — Така е, Пит.

Пит изпи второ уиски и хвърли един долар на бара.

— Тази вечер аз черпя — рече Макс.

— Благодаря. Утре ще се видим в… — почна той, но прекъсна. — Може известно време да ме няма. А оттук до нас има към три мили.

— О кей — рече Макс.

— Е, хайде — каза Пит.

Макс проследи походката му — пъргава и чевръста като на сцена. Сложи си шапката, излезе и заключи вратата. Зави бавно зад ъгъла, благодарен повече от всякога на старото си равнодушие и все пак малко раздразнен от своя удобен живот.