Кой е жив във този свят на призраци?

Този, чиято любов не спира да се ражда.

Мевляна Джелаледин Руми
 

 

 

 

ИЗБОРЪТ НА СЪНИЩА НИ ПРАВИ БОГОРАВНИ. "РИГВЕДА"

или
"светът е пълен с болни мозъци,
и моят е едни от тях..."

"Само дано не пресъхне"...:)))))))))))))))))))

"Защо ли толкова е лично
и толкова /само/критично
към другите това дете?
От ядност косъм му расте..."
:)
"В паничките на слепи просяци
монети не видях..."
Няма как да ги видиш! :)

На всички разприятелени във Фейсбук, скайп, мейли, туитъри, гугъли и други социални мрежи за хора с руси плитки, ценното време на зрелостта ще покаже, че всички имаме право. За себе си. :)))

О, здравите мозъци трябва да се търсят с фенер, или чрез семеен зъболекар, неупотребяващ анестезия. / Все някой се филмира, а документалките карат без упойка. :)))/Цитираният от теб случай не е чак толкова /без/надежден, защото никой наистина луд не осъзнава състоянието си.
Ето, дете, за да е по-смешен денят ти и на тоя терен - вариации на кълвача по темата за откритието на века - откровенията на един гениален, влошил се /не на последно място заради обкръжението си/ болник :


THUS ATE ZARATUSTRA

Уди Алън

Нищо не може да се сравни с откриването на неизвестно съчинение от някой велик мислител като начин да се пробуди интелектуалната общност и да се накарат хората от академичните кръгове да се понесат наоколо като ония неща, които човек вижда, когато гледа капка вода под микроскоп. По време на едно скорошно пътуване до Хайделберг, за да се сдобия с някои редки белези от дуелисткото изкуство от 19 век, аз попаднах точно на едно такова съкровище. Кой би повярвал, че „Диетологията на Фридрих Ницше“ действително съществува? И докато нейната автентичност може би ще се стори мъничко несигурна за дребнавците, то повечето от ония, които са я изследвали, се съгласяват, че никой друг западен мислител не се е приближил толкова много до хармонизирането на Платон с Приткин[1]. Тук следват някои избрани пасажи.

Сама по себе си тлъстината е есенция или субстанция на есенция или модус на тази есенция. Големият проблем се появява, когато тя започне да се натрупва по хълбоците ви. Сред пре-сократиците, Зенон твърдеше, че теглото е илюзия и че, независимо от това колко яде, човекът винаги ще бъде само наполовина толкова дебел, колкото онзи, който никога не прави лицеви опори. Търсенето на идеалното тяло се превърна в идея фикс за атиняните и в една изгубена драма на Есхил Клитемнестра нарушава обета си никога да не похапва между отделните яденета и си избожда очите когато разбира, че вече не може да се напъха в банския си костюм.

Необходим беше интелектът на Аристотел, за да се постави проблема за теглото в научни категории, и в един ранен фрагмент от Етиката той твърди, че обиколката на всеки мъж е равна на ширината му, умножена по числото пи. Това беше достатъчно чак до Средновековието, когато Томас Аквински преведе няколко менюта на латински и бяха открити първите истински добри барове за стриди. Вечерянето навън все още не се одобряваше от църквата, а паркирането от личния шофьор се считаше за дребен, но не незначителен грях.

Както знаем, в продължение на векове Рим считаше отворения сандвич с пуйка за върха на похотливостта; много сандвичи бяха принудени да си останат затворени и се отвориха едва след Реформацията. Религиозните картини от четиринадесети век отначало описваха сцени на вечно проклятие, в които хората с наднормено тегло се разхождаха из ада, осъдени да ядат само салата и кисело мляко. Испанците бяха особено жестоки и по време на Инквизицията човек можеше да бъде осъден на смърт за пълнене на авокадо с плънка от раци.

Никой философ не успя да разреши проблема за вината и теглото докато Декарт не раздели мисълта и тялото на две, така че тялото можеше да се тъпче, докато мисълта си казваше „Кой ли му пука, това не съм аз.“ Големият въпрос на философията обаче си остава: Ако животът е безсмислен, то какво може да се направи със супата от тестени букви? Лайбниц беше първият, който каза, че тлъстината се състои от монади. Той пазеше диета и правеше тренировки, но въпреки това никога не успя да се отърве от монадите си – поне не от ония, които се бяха налепили по бедрата му. Спиноза, от друга страна, ядеше умерено, защото вярваше, че Бог съществува във всичко и че е страшничко да се тъпчеш с бухтички ако смяташ, че така наливаш с черпак горчица върху Първопричината на Всички Неща.

Има ли някаква връзка между здравословното хранене и творческия гений? Трябва просто да хвърлим един поглед върху композитора Рихард Вагнер и да видим само какво омита. Пържени картофки, сирене на грил, тортилени чипсове – Боже, апетитът на тоя човек не познава граници, но музиката му въпреки това е върховна. Козима, жена му, също си хапва добре, но тя поне тича всеки ден. В една сцена, взета от цикъла „Пръстенът на нибелунгите“, Зигфрид решава да излезе на вечеря с рейнските девици и по неговия героичен начин консумира един вол, две дузини птици, няколко пити кашкавал и петнайсет буренца бира. Изводът тук е, че в собствения си живот човек може да си позволи само една-единствена допълнителна чиния зелева или картофена салата и че решението трябва да се вземе в страх, със знанието, че не само времето ни на тая земя е ограничено, ами и повечето кухни затварят в десет.

Екзистенциалната катастрофа за Шопенхауер беше не толкова в яденето, колкото в дъвченето. Той се оплакваше високо от безцелното дъвчене на фъстъци и картофени чипсове докато човек се занимава с други работи. След като дъвченето е започнало веднъж, смяташе Шопенхауер, човешката воля не може да се противопостави срещу по-нататъшно дъвчене – и резултатът е една вселена, покрита навсякъде с трохи. Не по-малко заблуден беше Кант, който предложи да поръчваме обяд по такъв начин, че ако всеки поръча едно и също, то светът ще функционира по един морален начин. Проблемът, който Кант не предвиди беше, че ако всички поръчат едно и също ястие, в кухнята ще настъпи бой за последния костур. „Поръчвай така, както би поръчвал за всяко човешко същество на Земята“, съветва ни Кант – но какво ще стане, ако човекът до теб не яде гуакамоле[2]? В края на краищата, разбира се, не съществуват морални храни – ако не броим рохките яйца.

За да обобщим: освен моите собствени палачинки „Отвъд добро и зло“ и салатата „Воля за власт“, сред истински великите рецепти, които са променили идеите на Запада, хегеловият Пай с пилешко беше първият, който използваше хранителни остатъци със смислени политически последствия. На пържените скариди със зеленчуци от Спиноза могат да се наслаждават както атеисти, така и агностици, докато една малко позната рецепта на Хобс за печени свински ребърца си остава интелектуална главоблъсканица. Най-хубавото при Ницше е, че щом само веднъж бъдат свалени, килограмите си остават свалени – което не може да се каже за кантовия „Трактат върху нишестето“ например.

Закуска
портокалов сок
две парчета пъстра шунка
профитроли[3]
печени миди
препечени филийки, билков чай

Сокът на портокала е самата негова същност, демонстрираща себе си – и при това аз имам пред вид истинската му природа, онова, което му придава неговата „оранжевост“ и му пречи да бъде на вкус като, например, варена сьомга или булгур. За посветените, идеята да се яде за закуска каквото и да било освен готови зърнени храни (cereals) произвежда страх и ужас, но със смъртта на Бога всичко е разрешено и профитролите и мидите могат да бъдат ядени на воля, та даже и пилешки крилца със сос от синьо сирене.

Обяд
една купа спагети, с доматен сос и босилек
бял хляб
картофено пюре
торта „Гараш“

Силните винаги ще обядват силни храни, добре подправени с тежки сосове, докато слабите си клъвват по малко пшенични кълнове и тофу, убедени в това, че страданието ще им спечели награда в отвъдния живот, където ще има печени агнешки бутчета на воля. Но ако животът в отвъдното е, както твърдя аз, едно безкрайно повторения на този живот, то тогава слабите ще трябва да ядат и във вечността храни с ниски въглехидрати и печено пиле без кожа.

Вечеря
пържола или наденички
пържени картофи
омар термидор[4]
сладолед с бит каймак или торта на пластове

Това е ядене за Свръхчовека. Нека ония, които са изпълнени със страх от високи триглицериди[5] и транс-мазнини[6] ядат, за да се харесат на своя пастор или диетолог, но Свръхчовекът знае, че месо, изпъстрено със сланинка и тлъсти сирена с богати десерти и, о да, много пържени неща са онова, което би ял Дионисий – ако не беше проблемът с неговите телесни течности.

Афоризми
Епистемологията прави диетологията хипотетична. Ако не съществува нищо освен моята собствена мисъл, аз не само мога да поръчам каквото си поискам, но и обслужването ще бъде безукорно.


Източник

[1] Натан Приткин (1915–1985) – американски диетолог и изследовател на въпросите на дълголетието. Бел. пр.

[2] Мексиканско ястие – пюре от авокадо с различни подправки, най-вече чесън. Бел. пр.

[3] Вид сладкиш с шоколад, Бел. пр.

[4] Специално приготвен омар със сос от висококалорично сирене. Бел. пр.

[5] Вид холестерини. Бел. пр.

[6] Вид ненаситени мазнини, използвани особено много в индустриално приготвените храни. Бел. пр.

/Източник - "Ню Йоркър", юли 2006; също - Либерален преглед"/


http://www.vbox7.com/play:23031dce

http://209.85.135.104/search?q=cache:ByIwOcPwrn8J:www.zazz.servicesbg.com/play:20aaeb09+%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B8+%D0%BC%D0%BE%D0%B7%D1%8A%D1%86%D0%B8+%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82+%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8&hl=bg&ct=clnk&cd=7&gl=bg


Нещо любимо:

Джелаладин Руми * - четиристишия
раздел: Преводиавтор: fightingone

Аз съм атом
Ти си като подкрепата на Слънцето
за мен.
Аз съм пациент на Любовта
Ти си като лекарство за мен.
И летя, за да те търся
без крила, без пера
Преобразих се във розово венчелистче
ти си като вятъра за мен
Понеси ме на раменете си

***

Мислиш, че си жив
Само защото дишаш?
Срамувай се,
Че си жив така ограничено.
Не оставай без Любов
И няма да се чувстваш мъртъв.
Умри в Любов
И заживей вечно.

***

Любовникът е винаги пиян от Любов
Той е луд.
Тя е свободна.
Той пее с наслада,
Тя танцува в екстаз.
Притиснати в собствените си мисли,
Ние се тревожим за всичко
Но опияним ли се веднъж от тази Любов
каквото трябва да стане, ще стане.

***

Главата ми експлодира
с радостта на неизвестното
Сърцето ми се разстила с хиляди дипли
Всяка клетка
Разтваря крила
И полита над света
Всяка по отделно търси
безбройните лица на Любовта ми.


*„Персийският поет от 13 век Руми е считан за най-великият поет мистик на всички времена. В продължение на 25 години той създава над 70 000 поеми. Поезията му се фокусира върху различни теми и стиховете му са от дълбоки философски и мистични до страстни любовни, ексцентрични, хумористични, остроумни с универсалност, възнамеряваща да прегърне всичко, съчетани с послания за независимата душа, която копнее за истинска освободеност от догмата и лицемерието. Той пише и за премахване на официалните религиозни ордени в света, които се основават на страх. Според Руми религия, която се опира на страх е отрова и лекарството е доктрина, основаваща се на любовта – житейски път без вина, страх и срам.” – Шахрам Шива, преводач на Руми от персийски на английски

Хе, хе, не се филмирай. Това са прекрасни текстове. И само толкова. :)

се възторгвам от това

Бижутер


Ръкопляскам на дивите ягоди... Пея им...
После с тях ти рисувам едно колие.
Ако бях бижутер в магазин за мистерии,
щях да викна сърна да продава небе.

Ако бях бижутер, щях да имам поклонници-
много шипки и праскови, и светлина...
Две изящни врабчета- диаманти сред клоните,
и велико отсъствие на жена.

Ако бях бижутер, щях да кажа на думите
да отидат при друг бижутер.
И да гледам реката- тази църква на рибите,
пълна с блясък и сватбен хайвер.

Николай Милчев

има дни, когато ми се върти в главата - като тази сутрин, сега ти го предавам - щафетно ;)

:)
Това се казва подарък!
Благодаря!

Още от него:

Кафето дими като негърка,
загърната в бяла хавлия.
Тази чаша е топла
и мъркаща.
Протегни ръка.
Вземи я...

/Ако можеш/ :)))

да, ама наш Игнат е злояд!
всекиму създава яд
ах, елате, помогнете,
да закуси го склонете!!
:)

"Глезеното Миме" от Мария Желева

Имат си мама и татко дете -
и за детето си грижат се те.
Гледат го, сякаш е цвете в саксия,
всичко поднасят му те на тепсия.
Слага му баба в устенцата хляба,
таткото - млякото, супата - мама.
Глезят го всичките - обич голяма!
Мими се мръщи, потропва, пищи:
- Супа не искам, разбираш ли ти?
- Мамино Мими, що искаш, кажи ми!
- Искам бисквити, ала шоколадови,
сладки, каквито ни дадоха Владови.
- Мъжо, бисквити иди достави ти!
Татко излиза набързо по риза.
Носи кутия с бисквити, обаче
не тъкмо тия - и Мимето плаче.
- Тези не ща! Направете ми крем!
- Крем ли? Щом искаш, и крем ще дадем!
- Мъжо, изтичай, яйца ми купи.
Мамино Мими, сега, потърпи!
Мими се плези, но...радват се те.
Мими разглезено чедо расте!
Радост! Дочакват голямата слава -
Мимето им първокласница става!
Но първокласници с нея и те са -
всички са роби на тази принцеса.
Има ли Мими домашни задачи -
има и свита добри помагачи!
Своята работа татко зарязва,
синя хартия на ленти нарязва.
Прави на Мимето ново сметало,
старото вече било овехтяло!
Мама лицето на Мимето мие,
бабата внучето трие с хавлия.
Грижи за Мимето - колкото щеш!
- Мими, почивай си, да порастеш!
Вкъщи случайно тя днеска сама е,
ала без работа Мими се мае.

С кални обувки лежи на чаршафа.
Гладна е тя, но далече е шкафа!
Как ще се мъчи яйца да вари!
Хляб да нареже е трудно дори!
Но се усмихва щастливият миг,
баба се връща - тя среща я с вик:
- Бабо, къде си се влачила, ма?
Обеда как ще приготвя сама?
Баба слугува, а Мими яде.
- Бабо, водица! - И тя и даде!
Връща се мама - тревога голяма!
- Мамо ма, копчето я ми заший!
Дай ми престилката и ме среши!
Идва и татко, нарежда му кратко:
- Хайде, обувките ми почисти,
иначе, татко, защо си ми ти?
Ляга по гръб на кушетката Мимето,
а се залавят за работа тримата...
Тъй се минават години наред,
стават капризите нейни безчет.
- Искам на бар да отида!
- Иди.
- В бара с цигара ще бъда!
- Бъди.
- Искам без вас да вървя на море!
- Щом настояваш, тогава добре.
Мими израсна девойка прекрасна -
нежна, кокетна и шик издокарана,
само че с работа всякаква скарана!
- Моля те, Мими, ела, помогни ми!
Ето, в мазето слезни за кюмюр!
- Как да отида в мазе с маникюр?
- Слушай, момиче, хвани се за работа!
- Нека се хване за работа бабата!
Ех, че отмяна отгледаха те -
май че в саксията плевел расте!
Дайте на Мими разкош, развлечения,
но не мъчете я с труд и учение!
Мими с труда не желае приятелство.
Принц потърсете за нейно сиятелство!


Не знам автора.
-----------------

Имаше и още една, пееше се в Хора:
"Кой не знае Ана,
Ана мързелана.
Пладне наближава,
тя се излежава.
Хайде, ставай ставай Ано,
Хайде, ставай ставай Ано,
Ано мързееееелаааано, Ано,
който късно, късно става,
който късно, късно става
глаааден сиии ооостаааава...."

Не знам автора.
/Ха, ха, шегувам се, във всеки случай не е Мария Желева :)))*/
А някои много искат да изкарат някого Глезеното Миме, за да им е по-лесно да манипулират наивните си кореспондентки с умопостроенията си. :))))))))))))))))

Дерзайте, секвои...Какво значение има това за вечността? :))))))))))

Hug

-------------------

Еех, какви лирически героини имаше някога...
/И герои, де, мен по обясними за нелепата ми възраст причини ме втрещяваха повече героините./

Първият текст в частност си го имах и на филмче. Прожектирах си го върху стената, голата, на къщата в хола-та. Ще го викнат на бис някой ден, помни ми думата. :)

РЕАЛНОСТТА Е ВЪПРОС НА ГЛЕДНА ТОЧКА!

Та затова Мими за мен умря през 1980 година. :(

Независимо от пророчествата. :))))))))))))

Здравей, Марта!
Прочетох вълшебните ти стихотворения, за които ти благодаря от сърце. Беше като глътка посребрен от чистота въздух на фона на всеобщата клоака...
Извини ме, че не можах да се видя отново с Мони и да й оставя книжка за теб. Моля те , дай й адреса си или вземи от нея моя е-mail и ми пиши.

:) Готово Люси, препратих го на лични.
/Thаnks!/

da, ama ne sum go poluchila. imash li mi gmail adresa???
hug

Не, препратих с reenviar /resend/ от обичайния. Пак го пращам. Дано сега пристигне. Понякога и Катето не ги получава, много са ви строги служебните филтри. :)

http://knigi.biz/?act=products&do=detailed&id=142925&PHPSESSID=95c94e25bf60dc5646d0b26db357995b

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-11-08&article=254900

:))))))))))))))

Izpratih ti na e-maila moja gmail adress. prati mi tam adresa na Dora. Na sluzhebnija ne sum poluchila vse oste nisto.
Ste ti izpratja razgovora po radioto. Ot dadrik radio vse oste njamam sapisa. beshe okolo 15 min. kato go polucha ste ti izpratja i nego.
kiss

Виж първия линк. Сега го намерих.
Hug.

hm, ne e mnogo got... Makar che imam i dobra novina. "Klasicheskata paradigma" ste bude predstavena na panaira na knigata vuv Vienna drugata sedmica. Stiskai palci!!!
Ste ti pisha stom se vuran ot Kiev. I knizhkata ste izpratja togava.
hugs&kisses

Стис!
Кис.
:)

Малко Шевченко за изпроводяк.

Не журюсь я, а не спиться
Часом до півночі,
Усе світять ті блискучі
Твої чорні очі.
Мов говорять тихесенько:
"Хоч, небоже, раю?
Він у мене тут у серці",
А серця немає...

Ей, Луси! Здрасти! Аз съм завеяна,чак сега отварям пак тук. Марион ми задоволи любопитството относно премиерата ти и знам, че си ми оставила книжка! Благодаря ти горещо! Затова, че си прочела и усетила стихчетата ми така - още повече се радвам и благодаря!

Ехей, много е хубаво това, за виенския панаир на книгата. Успех!
мейлът ми е dgospodiniva@gmail.com

Perfect solution.

Да научим нещо повече Една за Друга:


http://liternet.bg/publish11/l_moshen/index.html


martiniki.blog.bg

www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=459&LangID=1 - 5k

:)

:)
!
Благодаря за "Няма да те предам."
Няма да забравя.

мартеничке:)

Благодаря, Rumy!
Може би защото споделяме някои общи вкусове - към Буковски, Бродски, Венеция и нонсенса. :)
)( И съгрешаваме от съжаление. :( :))))))))))

Винаги ми е приятно тук!

По-долу - нещо, което не би било празнично, ако не беше поезия. Но тъй като е /въобще не се наемам да споря добра, или лоша, просто не ме интересува, щом ме докосва/, та тъй като стихът на Камелия Е поезия, поне за мен, въздухът има поносима тежест и тъгата на съществуването все пак е светла. Светла е и защото понякога ни се дава шанс да припомним и повторим на най-близките си колко сме им признателни и колко много ги обичаме , преди те да си отидат от този свят; да постоим редом с тях в трудни моменти, да ги обгрижим. Не е ли чудесно това?

Мама се превръща във дете

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма
да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.
Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.
Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А на най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.

Камелия Кондова

Поздрави и на теб!

http://vbox7.com/play:18af39ce
http://vbox7.com/play:47958ab1

За съжаление, не можах да намеря достъпни коледарски песни в мрежата. :( Исках да те зарадвам, знам какво е, когато си далеч от дома в подобни дни. :)))

Бъди щастлива, eien, твоите Кая, Атман и/или Пуруша също! :)
Бъди щастлива, eien!
Бъди щастлива, eien!

Чакам го и си представям какво удоволствие ме чака.
Поздрави и прегръдки от далечен Токио.

Здравейте, Ейен,
Радвам се да Ви видя отново тук. Тия дни нямам време за нет-а, покрай Хуствет, Остър, Мураками, Кутси и Гордимър , още по-малко ми се пишат думички, но ми се иска да Ви зарадвам с нещо неостаряващо, шаващо из любимите ни из-Точни пътеки, за което ме подсетиха наскоро приятели; а също да Ви позабавлявам, както подобава за постинг с опашка, която не си струва да бъде пренебрегвана. Вие имайте търпението да прочетете до край, пък аз обещавам текстовете да вървят към задобряване. :)
И така:


"Живеели в една планина семейство дракони. Майката често изпращала зеленото драконче да носи вода с две делви. Едната делва била гладка, прекрасно изваяна, симетрична, съвършена. Не пропускала нито капка. Нея майката винаги закрепвала на дясното рамо на детето си. Другата делва била леко крива, пропукана и крилатото гущерче успявало да пренесе до вкъщи едва половината от налятата в гърлото й вода. Тази делва винаги стояла на лявото му рамо. "Защо ме караш да се трудя напразно, мамо" - възнегодувало веднъж дракончето. - "Лявата делва нищо не струва, само дясната върши работа." "Не бързай с изводите", отвърнала драконката. - "Обърни се назад и виж пътя, по който си минало. Само лявата му страна е обсипана с цветя. Може би спуканата делва не е добра за пренасяне на вода, но тя чудесно изпълнява не по-малко важно предназначение - да полива растенията. Всеки на този свят е добър за нещо. Само трябва да откриеш какво е твойто призвание."

"Да де, ама това е най-трудно" - не се предавало дракончето. "Много по-лесно е, ако ти казват какво трябва да правиш, ако всичко се знае предварително, има определено място и става по определени правила, като чаената церемония."

"Затова е "церемония". Действителността е много по-неподредена и неповторима. Всеки път трябва да взимаш нови решения и да реагираш според обстоятелствата, както съветва старецът от приказката за дървото и петела. Пътувал той, придружен само от учениците си, необременен от вещи. На едно място видели дебело старо дърво и младоците започнали да се възхищават: "Какво чудесно дърво!", "Какъв дебел ствол!","Каква пищна корона!", "Какви красиви плодове!". "Нищо подобно - възразил учителят. - Ако беше толкова чудесно, красиво и полезно, стволът му отдавна щеше да бъде превърнат в лодка, клоните - в греди, цепеници за огрев или украса, листата - в храна за добитъка или пълнеж за възглавници, плодовете му - щяха да бъдат изядени. Само едно абсолютно жалко, непотребно дърво може да порасне толкова много, без някой да се възползва от него. Сигурно е прогнило, а плодовете му са отровни." Продължили пътя си и попаднали в имението на огнедишащ дракон, пазач на водите. Ние уважаваме мъдреците и нашият роднина дарил пътниците със своето гостоприемство. Той ги поканил на обед, а на слугите си наредил: "Заколете един петел и направете супа. Но внимавайте да не убиете по невнимание петела, който сутрин ме радва с красивия си глас." "Учителю - запитали озадачени учениците, - Драконът запази петела, който му е нужен, понеже го буди и го радва с кукуригането си. А вчера подминахме дървото, останало непокътнато поради своята безполезност. Как става така, че веднъж в живота оцелява непотребното и безполезното, а друг път - нужното и полезното?"

А учителят отговорил: "Всичко е според времето и случая".


Още нещичко; първият от следващите текстове е написан от Ваня Констнатнинова, а по-долу, за да не стане много тегаво от сериозност, Ви "пействам" част от творение на общия /за мен и дъщеря ми/ любимец Тери Пратчет:

Ваня:

"Как и защо бе избран точно той измежду хиляди други играчи, които играеха дилетантски за удоволствие и разтуха, а някои и за пари, из многобройните домове в страната, никога не разбра. А и не си зададе този въпрос, защото волята на Учителите не подлежеше на обсъждане и изключваше всяко любопитство. Обучението му започна късно, повечето от другарите му бяха значително по-млади, почти деца. Първите седем години усвояваха основни правила от Играта, защото в Школата тя изглеждаше доста различна и несравнимо по-сложна от онова, което се практикуваше навън, където светски приумици, своеволни размествания, използване на жокери и дори версия по правилата на Бабкок от Червената книга, играна от жени през епохата на декаданса, се ширеха навред и увличаха все повече последователи. Някои смятаха, че Играта е измислена за забавление и за убиване на скуката чак през 19-ти век, други твърдяха, че е еврейска, защото на американския континент я практикуват предимно евреи.

В Школата се подчиняваха строго и благоговейно на правилата, определени от истинския създател на Играта, великия Конфуций, и вече двадесет и пет века работеха неуморно по тринадесет часа на ден, за да вникнат във всеки детайл от съвършения промисъл, въдворяващ идеалната хармония на добродетелите, символизирани от червения, зеления и белия дракон: благосклонност, искреност и синовна привързаност. Към основното отделение имаше също и отделна работилница, където други се обучаваха да изработват прецизно комплекти блокчета, кокалени пръчици и показатели на ветровете. И тази група ученици имаше своите първенци и избраници, които работеха упорито и всеотдайно и водеха много по-строг живот в непрестанен пост, като и през четирите сезона дневната им дажба храна се състоеше неизменно от четиридесет зърна черен ориз и един сушен плод. Но никому не минаваше през ум да се оплаква – това бе нужно, за да поддържат пръстите си тънки и чувствителни, а погледа – остър и проницателен за всяка грапавина на блокчетата, която би ги направила неустойчиви при размяната на ветровете и би застрашила конструкцията на стената и постигнатите прости и сложни комбинации.

През следващите седем години властваше пълна свобода по отношение на начина на живот и начина на игра. Колкото и да им се струваше подозрително и неуместно в началото правото да задоволяват всяко свое хрумване, учениците привикваха бързо към напълно новата за тях липса на правила и се отдаваха, първо плахо, а по-късно все по-необуздано, на увлеченията си. Излизаха из града по всяко време, пътуваха според желанието си, завързваха приятелства и любови и изучаваха възможностите и преградите пред тях с любопитството на първопроходци. Някои следваха обществени науки, медицина или живопис в прославени университети, други се интересуваха повече от техника или някакъв спорт, а трети бяха привлечени от съмнителните квартали и игралните зали и прилагаха там наученото досега. Повечето все по-рядко се връщаха в Школата и накрая я напускаха завинаги.
Учителите внимателно наблюдаваха интересите на всеки свой възпитаник и промените, които настъпваха в играта им. Правилата се отдръпваха на заден план, проявяваха се възможности за всякакви артистични ходове, за развихряне на фантазията, съчиняване на дълги, невероятни саги от привидно непоследователни стъпки, объркани арабески и несигурни извъртания на първоначалния замисъл, в които изпъкващият още на петия ход като победител внезапно се виждаше принуден да отстъпи и да се придвижва до края на партията единствено по волята на своя съперник. Постепенно най-добрите се открояваха и всички знаеха кои са, без да го обсъждат или по някакъв начин да променят външно отношението си към тях.

През следващия период от учениците, с които бе започнал, останаха само четирима. Увлечението им по Играта бе едновременно и притегателно, и плашещо, удоволствието, а заедно с него и съмненията в правилността на всеки ход, се засилваха с всяка поредна игра. Постепенно преминаха към разиграване на самостоятелни партии, като сменяха мястото си след поредния ход и се превъплъщаваха във всеки от четирите ветрове, променяйки все по-успешно индивидуалната си философия на игра и облика на собствената си личност, като се вживяваха в създадени от въображението им роли. Понякога дотолкова се увличаха, че се налагаше Учителите да ангажират съзнанието им с нещо друго, за да ги откъснат временно от фантазията за съвършенство. Изпращаха ги из града с различни поръчения – да набавят липсващи материали, да занесат някое важно писмо или да присъстват на спектакъл на гастролиращи танцьори.
При изпълнението на една подобна задача се запозна с бъдещата си жена в дома на възрастен Учител, оттеглил се вече от преподаване, където бе изпратен да вземе ценен ръкопис, свързан с историята на Играта. Старият човек с удоволствие му разказа за различни епохи от развитието на Школата, сподели, че пише спомените си от времето след установяването на републиката през 1949, когато Играта била официално забранена, а Школата - затворена. Преподавателите и учениците, които тогава били много повече на брой, се оказали принудени от режима да продължат заниманията си тайно. Част от тях били издадени от завистливи съграждани, заловени и подложени на мъчителни репресии, повечето намерили смъртта си в лагери и затвори. Други успели да заминат в чужбина, където продължили обучението, като най-многобройни и най-добре организирани били заселилите се в Хонконг и Макао, където и днес Играта е почитана и широко разпространена.
Усетил интереса му, старецът го покани да го посети отново и при всяка нова среща му разкриваше непознати подробности за събития и личности, които са били свързани с общото им дело от древността до днес. При едно от посещенията му представи и дъщеря си, която бе толкова изящна и изумително мъдра за годините си, че вече му беше невъзможно да прекара и ден, без поне за кратко да посети тихата къща със съвършена градина, в която, с малки прекъсвания, щеше да прекара остатъка от живота си.
Горе-долу по същото време четиримата ученици започнаха да се досещат за тайния смисъл на Играта. Първоначално това бяха догадки, които споделяха само помежду си, но постепенно, разкривайки с радост и удовлетворение тяхната готовност, възрастните отговориха и на най-дръзките им въпроси. Въведоха ги в предстоящата им мисия на пазители на съдбините внимателно и с голяма духовна подкрепа, като не пропускаха да припомнят най-важното от същността на високата чест, която им бе отредена.

Тримата останаха в Школата да предават натрупаните знания. Самите те продължаваха да се усъвършенстват и бяха винаги на негово разположение за съвет и помощ при всякакви затруднения. Той, неусетно навлязъл в средната възраст, заживя със съпругата си в дома й, поел с радост и чувство на отговорност повереното му задължение да бъде избраният и всеки ден да продължава да играе по възможно най-подходящия за всички останали начин. С неговото окончателно идване възрастният му тъст неочаквано изчезна, като му остави безбройни томове и ръкописи и един малък павилион в градината, в който нямаше нищо друго, освен необходимото за Играта. Плочките изглеждаха толкова стари, че в началото той се боеше да ги докосва, защото му напомняха скрижали. Бавно започна да опознава характера им, предпочитаните от тях комбинации, в които се чувстваха най-хармонично съчетани и естествено водеха към красиви и сложни завършеци на отделните етапи. Влияеше се от настроението им, обикновено свързано с редуването на сезоните и пътя на небесните тела, а те усещаха промените в живота му и отговаряха на тях с меко и елегантно съпричастие. При раждането на децата му плочката-цвете, чието име носеше жена му, заемаше необичайна роля и превръщаше ходовете в изключителна оратория от блестящи фойерверки, която постепенно, с общото участие на трите дракона и всички останали, се смекчаваше и утихваше в едва доловим шепот от приспивна песен. По същото време почти навсякъде цареше мир, хората работеха усърдно и почтено, изкуствата процъфтяваха, а създаденото запазваше непокътнатата си стойност. Когато стана дядо, на изток при първото раздаване се появи небесната печалба маа джонг от четирите сезона и око, изключителна и сложна комбинация, носеща най-красивата поличба.
За съжаление не винаги всичко вървеше така гладко, както би му искало. Имаше дни, месеци и дори години, в които плочките се объркваха, четирите вятъра сякаш забравяха посоките си и, въпреки усилията му, разиграванията бяха бързи, непредвидими и хаотични. Той губеше нишката, която би го довела до успешен завършек. Понякога се боеше, че е загубил усета си и е забравил наученото. Търсеше помощ от тримата в Школата, но и там нищо не вървеше както трябва. Заедно си вдъхваха смелост и успокоение и въпреки това му се струваше, че трудностите продължават прекалено дълго. Светът сякаш се рушеше, направеното нямаше стойност, епидемии, бедствия и войни измъчваха мнозина. Той ту спираше да се интересува от новините, ту не се откъсваше от телевизора. Объркваше се, изпадаше в тревога от чувството на безсилие и не се успокояваше, докато ходовете отново не придобиеха желаната уравновесеност.

Годините минаваха и въпреки че все повече усещаше умора, продължи с внимание да изпълнява задължението си на пазител на съдбините. Учудваше се, че от Школата не изпращат неговия заместник, вече нямаше сили за нищо друго. Внукът му растеше, здраво и любознателно дете, понякога според него прекалено весело, и постоянно се опитваше да го занимава със себе си. Седеше с часове край него, наблюдаваше и го молеше да му разказва за Играта. Той считаше, че е прекалено малък, а и не намираше нрава му за подходящ.

Тази сутрин се събуди по-късно от обичайното и, бързайки към павилиона, притеснен, че е пренебрегнал задълженията си, усети особената лекота, която бе обхванала всичко наоколо. Растенията в градината изглеждаха някак по-млади и изключително живи, излъчваха съпричастие и обич, къщата се усмихваше, а хората по улицата изглеждаха сякаш са преживели току-що нещо радостно и важно. Забърза към павилиона и ужасен забеляза как внукът му се е надвесил над Играта. Приближи и преди да го пропъди, погледна и пред него се откри най-изумителният, немислим и прекрасен до съвършенство вариант на Играта, който не се бе надявал да види дори и в сънищата си и бе смятал, че символизира стремежа към недосегаемото. Плочките оживяваха, съчетани в изражение на непостижимата хармония между трите добродетели.
Засрамено и виновно, че е пристъпило забраната, детето помоли отново да го научи на сложните правила. Преди да се оттегли с облекчение, той се усмихна и му каза само най-важното, което Учителите му предадоха заедно с честта да бъде отговорен за съдбините на света:
Играта може само да бъде играна. Тя никога не може да бъде спечелена."

Ето и откъсът на Тери Пратчет, взет от следната страница:

http://www.tpratchett.hit.bg/home.html

Тери Пратчет

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

Terry Pratchett
Interesting Times

Има едно проклятие. То гласи:
"Дано живееш в интересни времена!"

Ето тук боговете си играят с живота на хората - на място, което
едновременно е игрална дъска... и целият свят.
И Провидението винаги печели.
Защо ли винаги печели?... Повечето богове хвърлят зарове, но
Провидението играе шах и откриваш твърде късно, че през цялото време е имал
две царици на дъската.
Провидението печели. Поне така разправят. Каквото и да се случи, по-
късно казват, че било дело на Провидението.*
[* Хората все се объркват мъничко, когато говорят за тези неща,
особено почнат ли да дърдорят за чудесата. Ако някой се спаси от сигурна
смърт благодарение на смахнато стечение на обстоятелствата, всички
заявяват, че е станало чудо. Разбира се, ако някой загине заради странна
поредица от случки (машинното масло разлято точно тук, предпазната ограда
счупена точно там), това също трябва да е чудо. фактът, че чудото е крайно
неприятно, не е достатъчно основание да го отрекат.]
Боговете са способни да приемат образ по желание, но една от
особеностите, която не им е по силите да променят, са техните очи. Трудно е
да се твърди, че Провидението изобщо има очи - просто дупки с безкраен
мрак, изпъстрен от нещица, дето може да са звезди, ама може и да не са.
Той примига, усмихна се на другите играчи със самодоволството на
хитрец, който ей сега ще обере останалите, и рече:
- Обвинявам Висшия жрец на Зеленото расо, който е в библиотеката и още
стиска двуръчната брадва.
С това победи.
И грейна насреща им.
- Никой не понашя нешештните пешалби - изръмжа през едрите си зъби
Офлър, Бога - Крокодил.
- Е, може би днес съм решил да си угодя на прищевките - отвърна
Провидението. - Някой сеща ли се за друго забавление?
Боговете вдигнаха рамене.
- Да поиграем на Луди крале, а? - учтиво предложи победителят. - Или
на Влюбени, осенени от звездите?
- На тая последната май загубихме правилата - подхвърли Слепия Йо,
шефът на боговете.
- Ами на Мореплаватели, захвърлени незнайно къде от бурята?
- В нея винаги печелиш - оплака се Йо.
- На наводнение и суша? - подсказа Провидението. - Тя поне е лесна.
Върху игралното поле се разстла сянка. Всички вдигнаха глави.
- Аха... - промълви Провидението.
- Да започнем играта - предложи Дамата.
Открай време имаше спорове дали новодошлата изобщо може да бъде
определена като богиня. Несъмнено никой с нищо не се облажваше, ако я
почиташе, а и тя се отличаваше с навика да изникне ненадейно там, където
най-малко я очакват. Хората, които разчитаха на нея, рядко оцеляваха.
Хрумнеше ли им да й градят храм, в него непременно се забиваше мълния. По-
благоразумно беше да жонглираш с наточени брадвички върху изопнато въже,
отколкото да произнесеш името й. Затова нека само я наречем Сервитьорката в
кръчмата "Последен шанс".
Обикновено я споменаваха като Дамата, а очите й бяха зелени, но не
като човешките - изпълваше ги равномерно изумрудено сияние. Според мълвата
това й беше любимият цвят.
- Аха - пак промърмори Провидението. - И каква ли игра си намислила?
Тя седна срещу него. Останалите се споглеждаха. Май се мътеше нещо
интересно. Тези двамата бяха прастари врагове.
- Какво ще кажеш за... - Дамата сякаш се подвоуми - ...Могъщи империи?
- А, тая я мражя! - Офлър наруши внезапно настъпилата тишина. - Накрая
вшишки умират.
- Да - потвърди Провидението, - доколкото ми е известно, все така
става. - Кимна на Дамата и с глас, който издават печените комарджии, питащи
"Каре аса ли бие всичко?", се осведоми: - Гибел на могъщи родове? Съдби на
народи, висящи на косъм?
- Непременно - потвърди тя.
- О, бива! - Провидението махна с ръка над игралната дъска. Появи се
Светът на Диска. - И къде ще играем?
- На Уравновесяващия континент - реши Дамата. - Където пет благородни
рода се борят за надмощие вече цели столетия.
- Сериозно? - учуди се Йо. - И що за родове са те?
Поначало той рядко се занимаваше с отделните човеци. Грижеше се за
светкавиците и гръмотевиците, затова от неговата гледна точка единственото
предназначение на човечеството беше да се мокри и от време на време да се
овъглява.
- Хонг, Сунг, Танг, Максуини и Фанг.
- Тия ли били? - изсумтя Йо. - Не знаех, че са благородници.
- Няма спор, щом са свръхбогати и са обрекли досега милиони хора на
мъчения и гибел, защото така им е било изгодно или пък за да задоволят
гордостта си.
Боговете закимаха сериозно. Такова поведение определено отличаваше
благородниците. Самите те не биха се поколебали да постъпят по съвсем същия
начин.
- Ама жащо и Макшуини? - недоумяваше Офлър.
- О, много древен и издигнат род - увери го Провидението.
- Тъй жначи...
- И всичките си оспорват властта над Империята - добави Провидението. -
Чудесно. Кои си избираш?
Дамата огледа прострялата се пред тях история в действие.
- Хонг са най-могъщи. И докато си приказваме, продължават да превземат
градове. Изглежда, че Провидението е благосклонно към тях.
- Ясно, ти ще си избереш по-слабичък род.
Провидението отново махна с ръка. Появиха се пионките и започнаха да
се движат по игралното поле, сякаш бяха одушевени. Разбира се, точно така
си беше.
- Само че - побърза да каже той - няма да използваме зарове. Не ти
вярвам. Както ги подмяташ, не виждам къде падат и колко точки показват. Ще
играем с остра стомана, тактика, политика и война.
Дамата кимна.
Провидението се взря в противничката си.
- Очаквам твоя ход.
- Вече го направих - усмихна му се тя.
Той сведе поглед.
- Не виждам твоите пионки.
- Още не са се появили на дъската.
Дамата разтвори ръка.
На дланта й имаше нещо в черно и жълто. Тя го подухна и то разтвори
крилцата си.
Пеперуда.
Провидението винаги печели...


Е, поне когато другите се придържат към правилата на играта.


Според учението на философа Ли Тин Уидъл хаосът се намира в най-голямо
изобилие там, където някой се стреми да въведе ред. И хаосът винаги
надмогва реда, защото е по-способен организатор.???

Това е пеперудата на бурите.
Вижте крилцата, малко по-назъбени по краищата, отколкото е присъщо на
пърхащите буболечки. Истината е, че благодарение на фракталния характер на
Вселената тези неравни краища са безкрайни - досущ като очертанията на
разяден от вълните бряг, ако бъдат разгледани на микроскопично равнище. Е,
поне са толкова близо до неизмеримостта, че до безкрайността остава един
хвърлей камък.
И щом краищата са безкрайно дълги, следва логичният извод, че самите
крилца са безкрайно големи.
Дори да изглеждат със съвсем нормални размери за една пеперуда, това
само означава, че хората определено предпочитат здравомислието пред
неумолимата логика.
Квантово-климатичната пеперуда (Papilio tempestae) е мътножълта, макар
и налудничавите шарки по крилцата й да заслужават сериозно внимание. Най-
забележителната й черта обаче е способността да твори климат.
Предполага се, че свойството е възникнало в борбата за оцеляване -
дори и прегладняла птица би се озорила много да погълне гадно микроторнадо
с диаметър шест пръста. После вероятно се е превърнало във вторичен полов
белег, също като пъстрите пера на птиците. Я ме вижте само, сякаш се перчи
мъжкарят, докато се мотае нехайно под плътния саван на тропическата
джунгла. Може да съм противно жълт, ама след две седмици на хиляда мили
оттук ще има заглавия "Неочаквани бури пораждат хаос по пътищата".
Това е пеперудата на бурите.
Тя размахва крилца...


А това е Светът на Диска, който пътешества в пространството върху
гърба на гигантска костенурка.
Повечето светове също го правят в един или друг период от своята
история, ако се съди по представите на обитателите им. Изглежда човешкият
мозък е програмиран предварително да стигне до подобни космологични
прозрения.
В степите и саваните, в мъгливите джунгли и безмълвните червеникави
пустини, в блатата и тръстиковите мочурища - всъщност навсякъде - щом нещо
скочи с "пльок" от полупотъналия дънер, когато го доближите, незабавно се
разиграват вариации на следната сцена. Един от най-значимите повратни
моменти в ранното развитие на племенната митология...
- Видиш ли го туй?
- Койо?
- Дето направи "пльок".
- Да, бе! И кво?
- Ами щукна ми... щукна ми, значи, че светът е на гърба на някоя ей
такваз твар.
Миг изпълнена с напрежение тишина, докато бъде осмислена
астрофизическата хипотеза, а после...
- Кво, целия свят ли, бе?
- Ами да. Сигур е възголемичка оная твар, дето го носи.
- Ъхъ, тъй ще да е.
- Ама... Страхотно голяма, да знайш.
- Да ти кажа, сещам се аз за кво хортуваш.
- И си е редно да е тъй, а?
- Редно си е, я! Само дето...
- Кво?
- Дано и оная, голямата твар, не вземе да направи "пльок".
Да не забравяме обаче, че сега говорим за Диска, който е носен не само
от една костенурка, ами и от четири слона, върху които се върти огромното
мудно колело на света.*
[* Някои хора се чудят как е възможно да има такъв механизъм, защото
нито един земен слон не би издържал дълго подобен товар, без да му се
претрие гърбът. Въпросът не е по-основателен от други - защо оста на
планетата не скърца или пък какъв е звукът на жълтото.]


А ей там е Кръглото море, горе-долу по средата между Центъра и Ръба.
Около него са разположени онези страни, които според Историята, са целият
цивилизован свят, т.е. светът, позволяващ си да харчи пари за издръжка на
историците: Ефеб, Тсорт, Омния, Клач и разпълзелият се нашироко град-
държава Анкх-Морпорк.
Тази история започва на друго място, където един мъж се излежава върху
сал в синя лагуна под ясно небе. Опрял е брадичка на скръстените си ръце. И


е щастлив - в неговия случай толкова рядко състояние, че май в досегашния
му живот просто липсва прецедент. Подсвирква си тихичко приятна мелодия и
си цамбурка краката в кристално чистата вода.
Розови стъпала с десет пръстчета, шаващи палаво.
От гледната точка на акулата, плъзнала се крадешком над горния ръб на
кораловия риф, те имат вида на закуска, обяд и вечеря, поднесени наведнъж.


Както винаги, всичко опираше до спазването на протокола. И на
дискретността. И на правилата на етикета. Естествено, опираше и до
алкохола. Или до илюзията за алкохол.
Като върховен управник на Анкх-Морпорк Лорд Ветинари би могъл поне на
теория да повика при себе си Архиканцлера на Невидимия университет и дори
да го екзекутира, ако не се подчини на заповедта.
От друга страна пък Муструм Ридкъли, който оглавяваше цялата
магьосническа колегия, бе пояснил веднъж учтиво, но непоколебимо, че не би
се затруднил да превърне Лорд Ветинари в малко земноводно, а после би
започнал да играе някой от по-буйните танци из същата стая.
Алкохолът чудесно запълваше тази дипломатическа пропаст помежду им.
Понякога Лорд Ветинари канеше Архиканцлера в двореца да пийнат по чашка ей
така, приятелски. Разбира се, Архиканцлерът всеки път приемаше поканата, за
да не прояви лошо възпитание. Всеки отлично разбираше силата и слабостта на
позицията си, стараеше се да се държи възможно най-любезно, а така
избягваха неприятностите при размирици в града, както и петната слуз по
килима.
Беше великолепен следобед. Лорд Ветинари седеше в градината на двореца
и наблюдаваше танца на пеперудите със сянка на раздразнение. Откриваше нещо
съвсем леко оскърбително в безцелното им пърхане, от което никой не
извличаше полза.
Вдигна поглед.
- О, вие ли сте. Толкова се радвам да ви видя. Моля, седнете. Надявам
се, че сте добре?
- Несъмнено - увери го Муструм Ридкъли. - А вие радвате ли се на добро
здраве?
- Никога не съм се чувствал по-добре. И времето, доколкото мога да
преценя, отново е приятно.
- Да, вчерашният ден беше определено превъзходен.
- Както чувам, утрешният може би ще е още по-прекрасен.
- Всички се радваме на такива хубави дни.
- О, да.
- Наистина.
- Ъ-ъ...
- Прав сте.
Позяпаха сдържано пеперудите. Един лакей донесе напитки във високи,
запотени от студ чаши.
- Всъщност какво правят, като кацат по цветята? - промърмори Лорд
Ветинари.
- Моля?
Патрицият вдигна рамене.
- Няма значение. Изобщо не е важно. Но... Да се възползвам, че
наминахте за малко - много мило от ваша страна, защото съм убеден, че имате
и несравнимо по-важна работа, - и да ви попитам: кой е Най-големият
магьосник?
Ридкъли обмисли въпроса.
- Може да се каже, че е Деканът. Тежи поне стотина килограма.
- Все пак ми се струва, че това не може да е най-точният отговор -
скептично промълви Лорд Ветинари. - Доколкото схващам от контекста, в
случая "най-голям" би трябвало да означава велик.
- Е, значи не може да е Деканът - поклати глава Ридкъли.
Лорд Ветинари се помъчи да си припомни преподавателите в Невидимия
университет. В ума му упорито се натрапваше представата за скупчени
хълмове, увенчани с островърхи шапки.
- Да, струва ми се, невъзможно е да вместим Декана в този контекст.
- А-а... какъв всъщност трябва да е контекстът? - внимателно се
осведоми Ридкъли.
Патрицият хвана в ръка изящното си бастунче.
- Ще бъдете ли така добър да ме придружите? Мисля, че е по-добре да
видите със собствените си очи. Много досадна случка.
Архиканцлерът се озърташе любопитно. Рядко имаше възможност да
разгледа градината, влязла на челно място в раздела "Как не бива да го
правите" във всички наръчници по озеленяване.
Градината бе стъкмена (във всеки възможен смисъл на тази дума) от
прочутия или по-скоро печално известния дизайнер на пейзажи и разностранен
изобретател Скапания тъпанар Джонсън. Неговата разсеяност и слепота за
елементарната математика правеха рискована всяка крачка по пътеките. А
неговата гениалност - е, доколкото Ридкъли се престрашаваше да му припише
подобно свойство - беше напълно противоположна на дарбата, успяваща да
създаде паркове, които процъфтяват под влияние на още неразгаданите, но
благотворни тайни сили на земята.
Никой не би успял да посочи точно на какви сили е разчитал Скапания
тъпанар при проектирането на градината, но звънящият слънчев часовник
честичко експлодираше, чакълената настилка по пътеките като че бе склонна
към самоубийство, а вече имаше три инцидента със спонтанно стапяне на пейки
от ковано желязо.
Патрицият въведе госта си през порта в подобие на гълъбарник. Скърцаща
спирала от дървени стъпала се издигаше по стената отвътре. Няколко от
неунищожимите диви гълъби на Анкх-Морпорк сумтяха и май дори се кискаха в
сенките.
- Какво е това? - озадачен попита Архиканцлерът, под когото стълбата
простенваше.
Лорд Ветинари извади ключ от джоба си.
- Доколкото ми е известно, според първоначалния замисъл на господин
Джонсън е трябвало да бъде пчелен кошер. Тъй като не се намират триметрови
пчели, наложи се да приспособим сградата за други цели.
Той отвори вратата към голяма квадратна стая с широк неостъклен
прозорец във всяка стена. Около прозорците имаше хитроумни дървени
конструкции с камбанки на пружинки. Явно никое по-едро крилато същество не
можеше да влети в стаята, без да се разнесе звън.
А по средата върху една маса се бе накокошинила най-грамадната птица,
която Ридкъли бе виждал през живота си. Изви глава към него и му хвърли
поглед с едното си жълтеникаво оченце.
Патрицият бръкна в джоба си и извади буркан маринована копърка.
- Тази ни завари малко неподготвени. Минаха почти десет години от
получаването на предишното послание. Преди поне винаги имахме скумрия в
каче с лед.
- Това не е ли Безцелен албатрос? - пожела да се увери Архиканцлерът.
- Именно. И то старателно обучен. Ще отлети обратно тази вечер. Шест
хиляди мили само с бурканче копърка и бутилка сос за риба, която моят писар
Дръмнот изровил някъде в кухнята. Изумително.
- Извинете, но накъде ще отлети?
Патрицият се обърна с лице към него.
- Нека си изясним въпроса. Няма да отлети към Уравновесяващия
континент. И това не е една от птиците, по които Ахатовата империя изпраща
посланията си. Всеизвестен факт е, че ние не поддържаме никакви връзки с
онази митична страна. Птицата не е първата, появила се след много години, и
не е донесла странно и смущаващо послание. Достатъчно ясно ли се изразявам?
- Не.
- Доволен съм.
Макар Муструм Ридкъли да притежаваше едър и едновременно с това пъргав
мозък, двусмислиците и двуличието не бяха предпочитаната му територия.
Вторачи се в яката и наглед опасна човка.
- Съвсем си прилича на проклет албатрос. Нали и вие потвърдихте?
Тоест, не е ли...
Лорд Ветинари изрази с жест досадата си.
- Да оставим настрана уроците по орнитология. Важното е, че птицата
носеше в кесийката за съобщения ето това листче...
- Не искате ли да кажете всъщност, че не е носила листчето? - измънка
Ридкъли, който се мъчеше да намери някаква твърда опора за ума си.
- А, да. Разбира се, точно това имах предвид. Ето листчето, което
птицата не е донесла. Разгледайте го.
- Прилича на рисунка - отбеляза Архиканцлерът.
- Пиктограми, с които пишат в Ахатовата империя.
- Значи в края на краищата не са пиктограми, така ли?
- Правилно, правилно - въздъхна Патрицият. - Виждам, че напредвате
бързо в основите на дипломацията. А сега... вашето мнение, моля.
- Ами прилича ми на "Драскулка, драскулка, драскулка, Магесник".
- От което стигате до заключението, че?...
- Захванал се е с нашия Занаят, защото не го е бивало в правописа ли?
Всъщност кой го е писал? Тоест... нарисувал?
- Не знам. Великите везири пращаха по няколко реда от време на време,
но както се досещам, напоследък там има безредици. Забележете, че липсва
подпис. И въпреки това не мога да пренебрегна посланието.
- Магесник ли... - замислено промърмори Ридкъли.
- А пиктограмите означават "Изпратете ни веднага Най-големия" -
подсказа Лорд Ветинари.
- ...магесник... - мънкаше си под носа Архиканцлерът и почукваше с
нокът по листчето.
Патрицият подхвърли копърка на албатроса, който я погълна алчно.
- Империята разполага с армия от един милион мъже - подхвана
управникът на Анкх-Морпорк. - За наше щастие тамошните владетели
предпочитат да се преструват, че извън пределите на Империята има брулена
от ветровете безполезна пустош, населена с призраци и вампири. Обикновено
не проявяват дори нищожен интерес към нашите дела. Късметлии сме, защото те
са лукави, богати и могъщи. Да си призная, вече разчитах, че са ни заличили
от паметта си. Но ето... Разчитам, че ще успея веднага да им пратя
окаяника, от когото имат нужда, и отново ще забравя за Империята.
- ...магесник...
- Дали самият вие не се нуждаете от отпуск? - попита Патрицият с намек
за надежда в гласа си.
- Кой, аз ли? Не понасям екзотичната кухня - припряно изрече Ридкъли и
повтори тихичко: - Магесник...
- Тази дума явно събуди интереса ви - подхвърли Лорд Ветинари.
- Виждал съм я вече изписана така. Само че не помня къде беше...
- О, уверен съм, че ще си спомните. И още преди часа за следобедния
чай ще изпратите Най-големия магьосник, както ще да се изписва, в
Империята.
Ченето на Архиканцлера увисна.
- На шест хиляди мили? С магия?! Имате ли представа колко е трудно?
- Държа да остана неосведомен по въпроса.
- Освен това - продължи Ридкъли - онези там са... ъ-ъ, чужденци.
Мислех си, че имат предостатъчно свои магьосници.
- Едва ли аз мога да ви осветля по въпроса.
- И не знаем за каква цел им е нужен магьосникът, така ли?
- Не знаем. Убеден съм обаче, че все ще намерите някого, от когото да
се лишите без особени затруднения. Струва ми се, че сте мнозина там, в
Университета.
- Исках да кажа, че чужденците може да са намислили някаква ужасяваща
злина. - Незнайно защо Архиканцлерът пак се сети за Декана и изведнъж се
ободри. - Как мислите, дали няма да се задоволят просто с голям магьосник,
а?
- Оставям това изцяло на вашата преценка. Но ще бъда доволен, ако до
довечера мога да изпратя на свой ред съобщение, че Най-големият магьосник е
потеглил накъдето трябва. После можем да забравим случая.
- Естествено ще бъде извънредно трудно да върнем колегата - промърмори
Ридкъли, а Деканът все не му излизаше от ума. - На практика ще бъде
невъзможно - добави той с неуместна радост. - Сигурно ще се мъчим месеци
наред, но напразно. Да, ще опитаме всичко по силите си, само че няма да
постигнем успех. По дяволите!
- Виждам, че горите от нетърпение да приемете предизвикателството на
тази трудна задача. Не ме оставяйте да ви губя времето, вместо да се
втурнете към Университета и да вземете съответните мерки.
- Хм, все пак... магесник. Напомня ми смътно за нещо. Виждал съм я
тази дума.

Акулата не се замисли. Този процес е неприсъщ за акулите. Знакът "=",
общо взето, изчерпва мисленето им. "Виждам" = "изяждам".
Но докато пореше лагуната като стрела, мозъчето й се просмукваше
полека с определени екзистенциални опасения, по-простичко казано - със
съмнения.
Знаеше, че е най-голямата акула наоколо. Всички, които бяха дръзнали
да й се опълчат, или избягаха, или се натъкнаха на доброто старо "=". И все
пак тялото й твърдеше, че нещо я догонва със страховита скорост.
Обърна се грациозно във водата и тутакси видя стотици крака и хиляди
пръсти, сякаш ненадейно попадна в магазин за деликатеси.

Много неща се вършеха в Невидимия университет и за жалост обучението
беше сред тях. Преподавателите отдавна бяха застанали безстрашно лице в
лице с препятствието и бяха усъвършенствали всевъзможни методи, за да го
заобиколят. Никой не възразяваше, защото студентите правеха съвсем същото.

Системата действаше без засечки и както често става, полека се
превръщаше в традиция. Нямаше спор, че се изнасят лекции, защото бяха
вписани черно на бяло в учебната програма, фактът, че никой не присъства,


беше несъществена дреболия. Понякога се чуваха твърдения, че в такъв случай
лекциите не се изнасят изобщо, но никой не ги посещаваше, за да провери
дали е вярно. Освен това бе изтъкнат контрааргументът (от Лектора по
Оплетено мислене*), че лекциите се провеждат по Същество, значи всичко е
наред.
[* Същото като Многозначна логика, но още по-така.]
Затова обучението в Университета се опираше предимно на прастария
метод да събереш множество млади хора в близост до множество книги с
надеждата, че нещо ще прескочи от едното множество в другото. А младите
хора съответно се поставяха в близост до кръчмите и пивниците със същата
надежда.
Беше средата на следобеда. Професорът по Неопределени изследвания
изнасяше лекция в учебна зала 3Б, а задрямването му по същото време в
кресло пред камината беше формална подробност, на която никой тактичен
човек не би наблегнал.
Ридкъли го срита в глезените.
- Ох!
- Извинявай, че те прекъсвам, Професоре - нехайно изрече
архиканцлерът. - Боговете да са ни на помощ, но трябва да свикам Съвета на
магьосниците. Къде са останалите?
Професорът си разтърка краката.
- Знам, че Лекторът по Съвременни руни по програма е в зала ЗБ*. Но не
знам къде е всъщност. Заболя ме, да знаеш...
[* Всички виртуални лекции се изнасят в зала 3Б, която между другото
не може да бъде открита в архитектурния план на Университета и освен това,
според общото мнение, е безкрайна по размери.]
- Събери всички. В моя кабинет. След десет минути.
Ридкъли разчиташе безрезервно на този подход. Един не толкова
праволинеен ръководител би започнал да обикаля Университета, за да издири
нужните му хора. Ридкъли обаче намираше само едного и му вгорчаваше живота,
докато всичко станеше според желанията на Архиканцлера.*
[* Подходът е присъщ на почти всички мениджъри, както и на неколцина
от по-изтъкнатите богове.]


Нищо в природата нямаше толкова много стъпала. Вярно, разни твари
можеха да се похвалят с множество крака - онези гърчещи се, влажни неща под
камъните, - но пък техните крака завършваха простичко, без никакви
финтифлюшки като пръсти.
Същество, по-схватливо от акулата, би станало поне малко предпазливо.
Но свойството "=" се намеси коварно и я тласна напред.
Така акулата направи първата си грешка.
А в подобни обстоятелства "една грешка" = "небитие".


Ридкъли чакаше нетърпеливо, а старшите магьосници се точеха един по
един, откъснати без време от важните си занимания в зала 3Б. Знае се, че
старшите магьосници имат нужда от много лекционни часове, за да смелят
подобаващо погълнатата храна.
- Всички ли сте тук? Да, тук сте. Сядайте сега и ме слушайте
внимателно. Тъй... Значи, при Ветинари не е долитал никакъв албатрос. И не
е изминал цялото разстояние чак от Уравновесяващия контиент, нито пък носи
смахнато послание, с което явно ще трябва да се съобразяваме. Проумяхте ли?
Старшите магьосници се споглеждаха.
- Ами... Май някои подробности имат нужда от допълнителни разяснения -
престраши се Деканът.
- Може би защото ви говорех с езика на дипломацията.
- А дали ще те затрудни прекалено да бъдеш малко... хм... по-
недискретен?
- Трябва да пратим магьосник в Уравновесяващия континент - отсече
Ридкъли. - И то до времето за следобедния чай. Помолили са Ветинари да имат
на разположение Най-големия магьосник и май се налага да им подберем
някого. Само че го пишат "магесник"...
- Ууук?
- Кажи, Библиотекарю.
Библиотекарят на Невидимия университет, който до този миг дремеше с
глава на масата, вече се бе изопнал от прилив на бодрост. Бутна енергично
креслото си и размахал ръце, за да пази равновесие, напусна стаята в тромав
бяг.
- Май си спомни, че някой не е върнал книга навреме - подсмихна се
Деканът. Сниши глас: - Между другото само аз ли смятам, че присъствието на
маймуна сред персонала накърнява престижа на Университета?
- Само ти - невъзмутимо потвърди Архиканцлерът. - Имаме единствения
библиотекар, който може да откъсне с крак нечия ръка. Това вдъхва респект у
хората. Онзи ден шефът на Гилдията на крадците ме питаше дали не можем да
превърнем и техния библиотекар в маймуна. Да не говорим пък, че е
единственият сред вас, мухльовци, които успява да остане буден повече от
час на ден. Както и да е...
- Да, но според мен това е срамно - упорстваше Деканът. - И не може
дори да се твърди, че е истински орангутан. Четох книга за видовете
маймуни. Там пише, че господстващият мъжкар в групата имал огромни издути
бузи. Да сте забелязвали Библиотекарят да има такива бузи? Едва ли. И...
- Декане, млъкни! - прекъсна го Ридкъли. - Чудя се дали да те пусна в
командировка до Уравновесяващия континент.
- Не виждам защо повдигането на един напълно уместен въпрос трябва
да... Моля?!
- Искат Най-големия магьосник. Защо ли се сетих първо за теб, а?
"Защото си единственият измежду познатите ми, който успява да седи на
два стола едновременно" - добави на ум.
- В Империята? - изписка Деканът. - Мен?! Нали там мразят чужденците?
- И ти ги мразиш. Значи ще се погаждате превъзходно.
- Дотам има шест хиляди мили! - хвана се за друга сламка жертвата. -
Всеизвестно е, че такова разстояние е прекалено голямо за магии.
- Ъ-ъ... Всъщност това твърдение е неправилно - прозвуча глас откъм
другия край на масата.
Всички се озърнаха към Пондър Стибънс, най-младия и потискащо усърден
член на преподавателския състав. Подмяташе в ръцете си сложен механизъм от
плъзгащи се дървени летвички и зяпаше колегите си над горния му край.
- Ъ-ъ... Няма да е особено труден проблем. Макар досега да се е
смятало за неосъществимо, аз съм сигурен, че всичко е въпрос на
компенсиране на кинетична енергия и относителна скорост.
След думите му настъпи тишина, изпълнена с недоумение и подозрение,
както ставаше обикновено.
- Относителни скорости... - смотолеви Ридкъли.
- Ами да.
Пондър се загледа в своя прототип на логаритмична линийка и зачака.
Знаеше, че Архиканцлерът ще вметне някоя забележка, за да покаже на
останалите, че все нещо е схванал.
- Да, майка ми се превръщаше в истинска мълния, когато...
- Говоря за това колко бързо се движат нещата в сравнение с други неща
- намеси се Пондър, макар и малко късно. - Би трябвало да го направим
съвсем лесно. Ъ-ъ... С Хекса.
-А, не! - Лекторът по Съвременни руни избута креслото си назад. - Само
това не! Бърникаш в онова, което не разбираш.
- Нали сме магьосници все пак - натърти Ридкъли. - От нас се очаква
именно да бърникаме в онова, което не разбираме. Ако се помайваме, докато
го разберем, никога нищичко няма да свършим.
- Вижте какво, не съм против да призовем някой демон и да го разпитаме
- заусуква Лекторът. - Няма лошо. Но да сглобяваш механична измишльотина,
за да мисли вместо теб, това е... това е против Естеството! Трябва ли да
напомням - продължи вече не толкова мрачно, - че при решаването на миналия
проблем проклетията ти гръмна и после не можахме да се отървем от мравки.
- Това вече го нагласихме - възрази Пондър. - Ние...
- Не мога да не спомена, че последния път забелязах овчи череп някъде
по средата - сви вежди Ридкъли.
- Наложи се да го добавим за извършването на окултни изчисления, но...
- Ами зъбните колелца и пружинките? - не мирясваше Архиканцлерът.
- Е, както се оказа, мравките не ги бива много в диференциалния
анализ, затова...
- А онова клатушкащо се нещо с кукувичката?
- Часовник за нереалното време. Смятаме, че е от съществено значение
за точността...
- Няма никакво значение - намеси се Деканът, - защото не тръгвам
никъде. Ако толкова ви се иска, пратете студент. Имаме си ги в излишък.

- Добри така бъдете ако, сливи от компот порция една още искал бих -
изрече Ковчежникът. Другите около масата се смълчаха.
- Какво ли иска все пак? - промърмори Ридкъли.
Строго погледнато, Ковчежникът не беше побъркан. Доста отдавна бе
преплувал бързеите на безумието и вече се плацикаше в тих вир далеч отвъд
тях. Често говореше съвсем членоразделно, макар и не според дори най-
снизходителните човешки критерии.
- Аха, пак преживява вчерашния ден - сети се Старшият дискусионен
наставник. - Само че отзад напред.
- Би трябвало да пратим именно Ковчежника! - решително заяви Деканът.
- В никакъв случай! Кой ще му дава там хапчетата от сушени жаби?...
- Ууук!
Библиотекарят отново влезе тичешком в кабинета, размахваше оживено
някакъв предмет.
Беше червен, поне в някакво неопределено минало. Вероятно преди бе
представлявал островърха шапка, вече твърде смачкана и с овъглена
периферия. По нея с лъскави пайети бе избродирана една дума. Макар немалко
от тях да бяха изгорели, думата се разчиташе лесно: МАГЕСНИК.
- Знаех си, че съм я виждал! - доволен възкликна Ридкъли. - Беше
оставена на рафт в Библиотеката, нали?
- Ууук.
Архиканцлерът огледа останките.
- Магесник, а? Що за жалко, безнадеждно човече би пожелало да изпише
МАГЕСНИК на шапката си?


На повърхността изскочиха няколко мехурчета, придружени от две-три
парчета кожа на акула.
Ринсуинд въздъхна и остави въдицата си на сала. Знаеше, че другите
части от хищника скоро ще бъдат извлечени на пясъка. Не разбираше защо. Не
ставаха за ядене. Имаха вкус на стари ботуши, киснати в пикня.
Взе парчето дърво, приспособено за весло, и загреба към брега.
Островчето не беше лошо. Бурите като че го подминаваха с
пренебрежение. Имаше си кокосови палми, хлебни дървета, някакъв вид фурми.
Дори експериментите на Ринсуинд по производство на алкохол се оказаха
успешни, макар че после не беше в състояние да ходи две денонощия. От
лагуната си набавяше скариди, стриди и раци. А в дълбоката тъмнозелена вода
отвъд кораловия риф големи сребристи риби се биеха за привилегията да
захапят парче извита тел в края на връвчица. Можеше да се каже, че за
половин година, прекарана на островчето, Ринсуинд бе изпитал липсата само
на едно нещо. Преди просто не се бе замислял за него. Но сега то, по-точно
те не му излизаха от ума.
Чудна работа. Твърде рядко се сещаше за тях, докато си живееше в Анкх-
Морпорк, защото винаги му бяха подръка, ако ги пожелаеше. Сега ги нямаше и
копнееше за тях.
Салът се опря в белия пясък почти в същия миг, когато голямо кану мина
край рифа и влезе в лагуната.


Ридкъли вече седеше зад бюрото си, заобиколен от старшите магьосници.
Опитваха се да му кажат какво ли не, макар да съзнаваха опасността да
говориш прекалено словоохотливо на Архиканцлера. Опасността се състоеше в
това, че той подбираше само приятните му факти, а другите оставяше да се
щурат безцелно наоколо.
- И казвате значи, че не е вид сирене?
- Не е - търпеливо повтори Професорът по Неопределени изследвания. -
Ринсуинд е нещо като магьосник.
- Беше - натърти Лекторът по Съвременни руни.
- Не е сирене, а? - Ридкъли се разделяше неохотно с допадналата му
хипотеза.
- Не е.
- Такова име обаче веднага напомня за сирене. Я си представете: "Искам
кило зрял Ринсуинд". Толкова лесно ти излиза от устата...
- Боговете да го поразят дано, Ринсуинд не е сирене! - кресна Деканът,
чието самообладание се пропука за миг. - Не е и кисело мляко, нито друг
млечен продукт! Ринсуинд е един проклет трън в задника! Най-страшният позор
за магьосничеството! Тъпанар! Нещастник! Между другото, не е тук още от...
от онази неприятност с Магизточника преди години.
- Нима? - промълви Ридкъли с дразнеща учтивост. - Доколкото съм чувал,
мнозина от магьосниците са се държали особено недостойно тогава.
- Вярно е - озъби се Лекторът по Съвременни руни срещу Декана, който
пък веднага се наежи.


- Нищо не знам за онази история. Тогава не бях Декан.
- Е, да, ама пак беше от старшите преподаватели.
- И така да е, случи се, че точно по онова време гостувах на леля си,
ако искаш да знаеш...
- Едва не взривили целия град!
- ...а тя живее чак в Куирм.
- И Куирм не остана незасегнат, спомням си добре.
- Близо до Куирм живее. Наоколо! Даже не е толкова близо. Доста път
има по брера...
- Ха!
- Лекторе, а ти май си прекалено добре осведомен за онзи инцидент... -
пусна усмивчица Деканът.
- Аз... Какви ги дрънкаш?! Аз... се занимавах усилено с изследвания по
онова време. Дори не забелязвах какво става край мен...
- Половината Университет се разхвърча на парчета! - Деканът се опомни
изведнъж и добави: - Поне така разправяха по-късно. Когато се върнах от
гостуването при леля.
- Да, но вратата ми е много дебела и не пропуска звуци...
- И освен това знам, че Старшият дискусионен наставник е бил тук,
защото...
- ...защото е тапицирана с онова зеленото кече и не се чува дори...
- Подремна си да време е ми май.
- Всички си затворете устите на секундата! - Архиканцлерът впи в
околните яростен поглед, изпълнен с ясната невинност на човек, който
поначало е лишен от въображение, а и наистина, съвсем правдиво, е бил на
стотици мили оттук по време на последния срамен скандал в Университета.
- Точно така - похвали ги, щом настъпи тишина. - Да разбирам, значи,
че онзи Ринсуинд е малко нещо идиот, а? Декане, само ти говори. Другите да
си мълчат.
Деканът изглеждаше смутен.
- Ами, ъ-ъ... Тоест не виждам никакъв смисъл. Той дори не умее да
прави свестни магии. Каква полза от него? Пък и... където отива Ринсуинд -
Деканът сниши глас, - неприятностите вървят по петите му.
Архиканцлерът забеляза, че магьосниците се скупчиха по-наблизо, сякаш
да си вдъхват смелост взаимно.
- На мен ми звучи добре - отбеляза той. - Няма по-подходящо място за
неприятностите. Става зле, като минат пред теб и ти се изпречат.
- Не ме разбра правилно - промърмори Деканът. - Неприятностите го
следваха по петите на стотиците си малки крачета.
Усмивката си остана на устните на Ридкъли, но лицето му се скова.
- Декане, да не си гълтал от хапчетата на Ковчежника?
- Муструм, уверявам те...
- Ами тогава недей да плещиш глупости.
- Както кажеш, Архиканцлер. И все пак си наясно, че може да минат
години, докато го открием, нали?
- Хм - намеси се отново Пондър, - ако имаме тавмичните му данни,
според мен Хексът ще свърши работата за не повече от ден...
Деканът го опари с поглед.
- Това не са никакви магии! - отсече възмутено. - Най-обикновено...
инженерство!

Ринсуинд преджапа плиткото. С остър кремък отсече върха на кокосов
орех, който бе оставил в сенчеста локвичка. Надигна го към устните си.
Върху него падна нова сянка.
- Здрасти - изрече тя нерешително.

Въпреки всичко не беше напълно невъзможно, ако говориш достатъчно
дълго на Архиканцлера, да пробуташ някой и друг факт в главата му.
- Я да проверя правилно ли ви разбрах. Онова приятелче Ринсуинд е било
преследвано едва ли не от всяка армия по света, животът го е подмятал като
грахче върху тъпан. Отгоре на всичко май единствен сред магьосниците знае
нещо за Ахатовата империя, защото се сприятелил с... - той си погледна
записките - ...с "дребния очилат чудак", пристигнал оттам, който му подарил
смехорията с много крачета, дето все я споменавате много уклончиво. И добре
се оправя с езиците. Дотук всичко вярно ли е?
- Абсолютно, Архиканцлер - потвърди Деканът. - Ако искате, наречете ме
тъпанар, но не проумявам кому и за какво е нужен.
Ридкъли отново се взря в записките си.
- Да смятам ли, че ти си решил да отидеш вместо него?
- Не, разбира се...
- Декане, аз пък мисля, че не си прозрял нещо очевадно - ухили се
Архиканцлерът прекалено весело. - Най-малкият общ знаменател, образно
казано. Копелето умее да оцелява. Направо е гений в това. Открийте го.
Докарайте го. Все ми е едно къде ще го търсите. Ами ако горкият скапаняк
пак се е натъкнал на нещо страшно!

Кокосовият орех не помръдна в ръката му, но очите на Ринсуинд зашариха
лудешки наляво-надясно.
В полезрението му се появиха три фигури. Несъмнено бяха женски.
Всъщност преливаха от женственост. Не носеха кой знае колко дрехи, а косите
им изглеждаха твърде изящно вчесани за хора, които допреди малко са гребали
в голямо бойно кану. Често е така с войнствените амазонки.
Тънка струйка кокосово мляко се стичаше от върха на брадицата му.
Една от жените излезе напред, отметна рус кичур и му се усмихна
лъчезарно.
- Знам, че звучи малко неправдоподобно - започна тя, - но аз и моите
сестри сме представителки на още неоткрито племе, чиито мъже бяха погубени
от смъртоносна, но кратка и засегнала само тях епидемия. Сега обикаляме
тези острови в търсене на мъж, за да продължим рода си.
"Ей, колко тежи човечето според вас?"
Веждите на Ринсуинд подскочиха на челото му, а жената свенливо сведе
поглед.
- Сигурно се чудиш защо всички сме руси и светлокожи, докато другите
жители на архипелага са мургави. Поредната генетична случайност, нали
разбираш.
"Шейсет, най-много шейсет и пет кила. Добави и едно-две кила мръсотия
и парцали. Ъ-ъ... А открихте ли... нали се сещате... ОНОВА?"
"Всичко ще сплескаме накрая, господин Стибънс, ще видите. Знам си аз."
"Та той е само на шестстотин мили оттук! Определили сме точно
собствените си координати, той пък е в подходящата за прехвърляне половина
на Диска. Всичко съм пресметнал с Хекса, няма как да сбъркаме."
"Да де, ама никой ли не вижда... онова... с крачетата?"
Веждите на Ринсуинд вече играеха странен танц. Тих задавен звук се
изтръгна от гърлото му.
"Не, не виждам... онова. Ей, хора, стига сте ми пръскали слюнки по
кристалното кълбо!"
- Разбира се, ако дойдеш с нас, обещаваме ти... земни чувствени
наслади, за каквито само си мечтал досега...
Кокосовият орех тупна на пясъка. Ринсуинд преглътна тежко. В очите му
искреше трескав гладен поглед.
- Може ли да... да ми ги направите на пюре? - изцвили той.
"СЕГА!"
В първия миг усети някакъв натиск. После светът се отвори пред
Ринсуинд и го засмука.
Проточи се напред и изтъня.
Край него се стрелкаха размазани от скоростта облаци. Когато отново
посмя да отвори очи, далеч пред него се мержелееше тъмна точица.
След секунда се превърна в плътен облак от предмети. Два тежки тигана,
голям бронзов свещник, няколко тухли, стол и купа за желе, измайсторена
като замък.
Цапардосаха го поред, а купата дори издрънча сякаш присмехулно,
отскачайки от главата му.
Следващото нещо беше осмоъгълник. От тебеширени линии.
Ринсуинд се стовари в него.

Ридкъли се вгледа критично.
- Не бих казал, че има дори шейсетина килограма. Е, както и да е...
Добре се справихте, господа.
Раздърпаното плашило насред осмоъгълника се изправи немощно на крака и
угаси с длани няколко минипожара, разгорели се по дрехите му. Огледа се
тъпо и изблея:
- Хехехе?
- Нищо чудно засега да не се ориентира - уместно отсъди Архиканцлерът.
- В края на краищата измина шестстотин мили за не повече от две секунди.
Внимавайте да не го стреснете прекалено.
- Като с лунатиците ли? - попита Старшият дискусионен наставник.
- Защо пък намесваш лунатиците?
- Ами събудиш ли ги изведнъж, окапват им краката. Баба ми се кълнеше,
че точно така ставало.
- А сигурни ли сме, че това е Ринсуинд? - недоверчиво попита Деканът.
- Разбира се, че е той! - възмути се Старшият наставник. - Нали го
издирвахме часове наред по света?
- Не е изключено да сме призовали някоя опасна окултна твар - озъби се
непреклонно Деканът.
- Виждаш шапката и се съмняваш?!
Беше островърха шапка. Или поне личеше намерението да е такава.
Подобие, изработено от бамбукови трески и листа от кокосова палма, може би
с надеждата да привлече духнал наблизо повей на магьосничество. Раковини,
привързани със стръкчета трева, образуваха на шапката буквите МАГЕСНИК.
А съществото, на чиято глава се мъдреше тя, сякаш гледаше право през
сборището. Изведнъж движенията му станаха целеустремени, то се измъкна
рязко от осмоъгълника и тръгна към вратата, зад която беше коридорът.
Магьосниците го последваха предпазливо.
- Не знам дали да вярвам на баба ти. А тя колко пъти е виждала това
необичайно явление?
- Де да знам. Не искаше да си признае.
- Ей, знаете ли, че Ковчежникът доста нощи броди насън?
- Сериозно?
Ринсуинд - ако той беше призованото същество - излезе на площада
Сатор.
Наоколо имаше плътно гъмжило. Въздухът трептеше над мангалите, около
които свещенодействаха продавачите на лешници и горещи картофи, в него
отекваха традиционните за Анкх-Морпорк подвиквания.*
[* Например: "Ооох!", "Ъъъх!", "Я си ми върни паричките, мошенико
гаден!", "Ти на това лешници ли му викаш, а? Аз пък му викам въгленчета!"]
Олюляващата се фигура се примъкна към кльощав мъж, наметнат с огромно
палто, който печеше нещо на малка скара в широк поднос, провесен на врата
му.
Вероятният Ринсуинд се вкопчи в края на подноса.
- Имаш... ли... картофи? - нададе гърлен рев плашилото.
- Картофи ли? Нямам, достопочтени господине. Затова пък предлагам
наденички в хлебче.
Вероятният Ринсуинд се смръзна. После се обля в сълзи.
- Наденички в хле-е-е-бче-е! Миличките ми на-дени-и-ички-и-и в... в...
в... хлебче-е-е! Да-а-а-ай ми-и-и-и!
Награби три и се помъчи да ги пъхне наведнъж в устата си.
- А стига, бе! - ахна Ридкъли.
Фигурата вече полупритичваше, полупърхаше, а от невчесаната й брада
хвърчаха трошици и парченца трудно определими продукти от прасе.
- За пръв път виждам някой да изяде три от наденичките в хлебче на
Диблър Сам-си-прерязвам-гърлото и да изглежда толкова щастлив - учуди се
Старшият наставник.
- Аз пък за пръв път виждам някой да изяде три от тях и да не му се
подкосят краката - промърмори Деканът.
- Определено не се е случвало и някой да награби три наденички в
хлебче, без да си плати, и отгоре на всичко да му се размине - довърши
Лекторът по Съвременни руни.
Плашилото се въртеше весело по площада, а сълзите се стичаха на воля
по бузите му. Пируетите го отведоха до началото на тъмна тясна уличка,
откъдето по-дребна фигура изскочи зад гърба му и с известни усилия успя да
го цапардоса по тила.
Любителят на наденички се свлече на колене и съобщи на света:
- Олеле!
- Не, не, не и не!
Доста по-възрастен мъж се показа от уличката и отне палката от
непохватните ръце на хлапака, а жертвата стенеше в краката му.
- Дължиш извинение на горкия господин! - загълча мъжът. - Какво ли ще
си помисли за нас? Виж колко те улесни, а ти как му се отплати? А бе, ти
знаеш ли изобщо какво правиш?
- Мрън-мрън-мрън, господин Богис - отвърна момчето, заболо поглед във
върховете на обувките си.
- Я повтори!
- Удар изотзад със замах през рамо, господин Богис.
- Изотзад през рамо?! Така ли си мислиш, че се прави?! Брей, удар
изотзад през рамо! Ей това - извинете, господине, ще ви изправим само за
секундичка - ей това е удар изотзад през рамо!...
- Олеле! - писна жертвата и внезапно изненада всички интересуващи се
от случката: - Ха-ха-ха!
- Видяхте ли, некадърници! Я елате по-наблизо...
Още половин дузина хлапаци се изнизаха от уличката и се скупчиха около
господин Богис, злополучния му ученик и ударения, който се клатушкаше в
кръг и пъшкаше, но незнайно защо продължаваше да се радва с изумителна сила
на живота.
- Слушайте внимателно - подхвана господин Богис с тон на печен
занаятчия, споделящ професионалния си опит с празноглави лентяи, - когато
издебнете клиент откъм тъмна пресечка, правилната процедура се състои в...
А, здравейте, господин Ридкъли, не ви забелязах досега.
Архиканцлерът му кимна приветливо.
- Не ни обръщайте внимание, господин Богис. Подготвяте бъдещата смяна,
тъй ли?
Богис драматично завъртя очи.
- Не знам вече какво им набиват в главите по тия училища! През цялото
време само четат и пишат. Аз като бях момче, в училище се грижеха да
запомним поне нещо полезно. Сега... да, ти, Уилкинс, стига си се хилил, ами
опитай! Извинете ни, господине, няма да ви отнемем много време...
- Олеле!
- Не, не, не и не! И престарялото ми бабче щеше да замахне по-пъргаво!
Гледайте! Пристъпваш кротичко, слагаш ръка на рамото му, за да не шавне
случайно... Хайде, какво се туташ?... После го правиш леко и ловко...
- Олеле!
- Я да видим ще обясни ли някой в какво сбърка другарчето ви?
Зашеметената фигура се изниза пълзешком. Забелязаха я само старшите
магьосници, а господин Богис вече демонстрираше тънкостите в занаята върху
главата на Уилкинс.
Плашилото пак се изправи и се втурна напред в криволици. Още приличаше
на хипнотизиран.
- Ей, ама той плаче! - възкликна Деканът.
- Не виждам нищо странно в това - изсумтя Архиканцлерът. - Но защо ли
се кикоти в същото време?
- Все по-любопитно - намеси се и Старшият наставник.
Насинена и по всяка вероятност отровена, фигурата се насочи обратно
към Университета, следвана неотлъчно от магьосниците.
Този път се забърза конвулсивно през главното фоайе и тръгна към
Библиотеката.
Там чакаше Библиотекарят - ухилен, както само един орангутан може да
си разтегли устата, и протегнал в ръцете си оръфаната островърха шапка.
- Изумително! - провикна се Ридкъли. - Значи било вярно! Магьосникът
винаги се връща при шапката си!
Плашилото награби шапката, прогони от нея няколко паяка, захвърли
жалкото растително подобие и я нахлупи.
Ринсуинд примига срещу озадачените старши магьосници. За пръв път в
очите му замъждука светлината на разума, като че досега единствено
рефлексите го бяха направлявали.
- Ъ-ъ... Какво изядох преди малко?
- Ами... Три от най-хубавите наденички в хлебче на Диблър - любезно
обясни Ридкъли. - Е, нали се сещаш, искам да кажа "най-типичните".
- Ясно. А кой ме халоса няколко пъти по главата?
- Чираци от Гилдията на крадците.
Ринсуинд примига още по-стъписано.
- Това да не е Анкх-Морпорк?
- Да.
- Вече предполагах - проточи той. - Е - добави, падайки по лице, -
върнах се най-после.----------------
Лорд Хонг бе пуснал хвърчило. Управляваше го безупречно.
Всичко вършеше безупречно. Акварелите му бяха съвършени.
Стихотворенията му бяха съвършени. Когато сгъваше лист итн.

LILA, Моля те, публикувай целия Злояд Игнат!
Страхотно стихотворение, не мога да го намеря.
да, ама наш Игнат е злояд!
всекиму създава яд
ах, елате, помогнете,
да закуси го склонете!!
:)

Кой е този тъй злояд
млад зелен каменояд?
Той земята ще изгризка
азчето му щом го иска.

Рецепта за успокоение: една доза кракнат уиндоус, двусекундно надникване в "последно разгледали профила", нагаждане към контекста, изливане на насъбраното, изчакване на реакция. Ако не последва, "сръчкване" на лични съобщения. :))) Успех в лечението. :)