Dylan Thomas
Collected poems, 1934-52, J.M.Dent&Sons Ltd., Aldine House, Belford steet, London, 1971
Превод Александър Шурбанов, 1992



И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.


------
Един развой във небесата на сърцето
превръща влага в суша; златно жито
прораства в злия мраз на гроба.
Един нов лъх, над вените развихрил грива,
нощта превръща в ден; кръвта изгрява
за червеевата прокоба.

Един развой в окото предвещава
мрак за костта; плодилата утроба
засмуква в себе си небитието.

Едно смрачаване в небето на окото
преполовява зрака му; морето
се срива пред брега без мяра.
И семето, което брули слабините,
събира само част от плодовете,
додето вятърът примира.

В плътта и костите са ветровете
влажни и сухи; живи редом с мъртви -
два призрака - се движат пред окото.

Един развой във небесата на света ни
превръща призрак в призрак; всички тленни
на двойна сянка стават жертви.
Един развой луната в слънцето издухва,
завесата от суха кожа смъква
и ти, сърце, предаваш свойте мъртви.


-----
Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава.
И аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата и мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
И аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И аз не мога да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен
как и по моята постеля е полазил червеят.


----
Там, где водите на лицето ти кръжаха,
щом ги навинтвах, сухият ти дух днес дъха,
от дъното мъртвило вдига взор;
там, дето водни духове с коси пробиха
сковалия те лед, днес суховеят духа
през сол, през коренища и хайвер.

Там, где ресите ти зелени сплитки виха
по приливни въжа, днес стъпките се чуха
на онзи скитник – разнищвача стар;
той смазаните ножици зловещо маха,
дошъл, за да пререже всяка вада тиха,
да повали плода надлъж и шир.

Невидими, прибоите ти цъкат плавно
на прежни водорасли в ложето любовно –
на любовта тревата съхне днес;
край канарите ти в пространството безтревно
призраци на деца с копнение призивно
към живото море издигат глас.

Клепачите ти цветни няма тъй гробовно
да се затръшнат, докато вълшебство древно
витае над земя и вис;
корали ще цъфтят по ложето ти дивно
и в прилива ти змии ще се вият стръвно,
додето морски вери дишат в нас.


-------
----
Особено когато октомврийски вятър
косата ми наказва с мразовите пръсти
под слънчевия рак вървя по жар от листи
и сянката на рак ме следва по земята,
покрай морето, дето екне врява птича
и гарван простуден сред зимни съчки хрипне,
улисаното ми сърце шепти и тръпне
и сричковата кръв на думите изтича.

Потулен също в кулата на думите, се вглеждам
по хоризонта как вървят като дървета
жени от думи, духовете на децата
във дълга върволица пряко парка звезден.
Да ги направя ли от гласните крайбрежия,
от дъбовите гласове или от корени
на краища трънливи в звуци неизсвирени,
да ги направя ли от водните наречия?

Иззад една саксия с папрат избуяла
часовникът върти опашка, нервен смисъл
лети стрела през диска, утрото изказал
и ветровито време прогласил в петела.
Да ги направя ли от знаци на поляна?
Тревата, откъдето всичко в мен се взема,
се втурва през окото с червеева зима.
Да ги направя ли от грехове на врана?

Особено когато октомврийски вятър
(да ги направя ли с ориснически рими
на паяшки език, с уелски звънки хълми?)
наказва със юмруци от цвекло земята,
да ги направя ли от безсърдечни звуци?
Пресъхва онова сърце, в кръвта химнична
разчело бурята на ярост недалечна.
Чуй край морето тези тъмногласни птици.


-----
Щом времето като препускащ гроб
те сгащи, сгушеният ти покой
сърп от коси и тази круша-крий
любов се изкатери най-накрай
току до свода сляп

и дойде с ножица кроячът стар,
спасете мене, клетника невзрачен,
от любовта подобно труп съблечен
и от лисичия език отлъчен,
от живия пластир,

спасявайте ме, съвест и сърце,
сърцето на Трупа се стапя в кост,
щом и кръвта, и времето без страст
извличат като синини от пръст
от девата деца,

че със неделен лик, с парцал за прах
във ръкавицата, ловец и плячка,
аз, който може ледената дрешка
на гроба да не закопчея с брошка
от непорочно ох,

крача през краищата на Трупа,
а в мозъка ми чукат ситен морз
на стигналия до кръвта ми мраз
и спирам сред евнуси, дето слуз
върху лицата спи.

Глупашко време, време и сплетни.
О, не, любовен череп, чук надвесен
надвисва над честта в часа опасен.
Трупа в хангара казва днес навъсен
на пръчката: “Падни!”

Не, радостта не е чукаща плът,
ракова слятост, лятно перо
в клонака сгушен, кръст, който гори,
градският подлез, та да се провре
човекът през асфалт.

Свещта си в кулата ти овлажнил,
знам: радостта е прах, която чука,
кълн на Трупа в Адамовата пъпка,
рода на любовта сред полумрака –
такъв е твоят дял.

Тук всичко свършва, кулата и той
(о, дом от вятър), сведен хоризонт,
пета на слънцето, размекнат винт
(предай се, лято), кожа от цимент,
на действията край.

И всичко вятърът, от задух свит,
коси, та времето да го прегази
в пепел от смърт. Обичай го до сълзи,
о, глад на Труп, доде отнасяш този
ненацелуван свят.


-----
Развиделява там, където слънце не изгрява
където не струи море, водите на сърцето
напират неизменни
и със светулки във главите призраци сломени,
на светлината ято,
се нижат през плътта, която костите не скрива.

Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва
и младостта, и семето, а старостта изгаря;
ако не шава семе,
плодът човешки до звездите чак ще се възземе –
смокиня яснокора;
без восък ако е свещта, тя косъма оголва.

Разсъмва се в мрачевината, скрита зад очите,
от полюсите в черепа и стъпалата руква
на бурна кръв морето;
отдън неоградените си кладенци небето
към тази пръчка бликва,
която е предсказала в усмивката сълзите.

Нощта закръгля в орбитите, както й харесва,
като луна катранена на сферите предела;
ден над костта изгрява;
там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава
живодеряща хала;
а лентата на пролетта под клепките провисва.

Развиделява на потайни двори зад стобора,
над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;
щом логите гаснат,
на почвата потайностите през окото раснат
и кръв под слънцето играе;
над голите пустеещи земи зората спира.


------
Побратимих съня и той в главата ме целуна,
сълза от време се отрони, сънното око,
просветнало, като луна към мене се обърна.
С крилати стъпала до него аз летях така
и паднах върху сънищата и твърдта нагорна.

Побягнал от земята, гол, към някой втори бряг
по въздуха се изкачих – далече от звездите,
и там ридахме ние, аз и призрачният друг,
майчиноокият, над всички клони от възбог;
отлитнах аз от тази твърд – перце по ветровете.

“Кълбото бащино почуква пъпа си и пее.”
“Тук, дето сме сега, бе също бащино поле.”
“Но тук са ангелите само в своите покои
и бащини лица проглеждат в техните крила.”
“Това са сънища. Дъхни – и всичко ще изтлее.”

Изтля до рамото ми този дух майчиноок,
додето духах ангелите, аз изгубих даже
и себе си сред сенките по облачния бряг;
издухах сънищните братя в здрачното им ложе,
и те, духа си не познали, още дремят тук.

Сега на целия ефир материята жива
издигна глас и изкачил словата свод след свод,
с ръка и косъм своя блян описах аз тогава,
как леко на звездата тучна се сънят сънува
и как дълбоко се събуждаш в облачния свят.

Там стълбата на часовете се издига чак
до слънцето със стъпала от обич и безверие,
размерена с кръвта на неразумния човек.
Един луд старец в своя дух все още се катери,
духът на моите бащи в дъжда възлиза пак.


------
Сънувах своя произход под сънна пот, пръсвах
черупката въртяща се, здрав
моторен мускул върху компресор, врязан
навътре в блян и арматурен нерв.

От членове, размерени от червея, свличах
се от набърчената плът, вещ
като пила в желязната трева, сплавен
в слънцата на човеколейна нощ.

И син на вени с капката на любовта, скъпа
твар в мозъка на костите, в скок
кълбото на наследството издух, пътник
на първа скорост в нощния човек.

Сънувах своя произход и пак умрях, блъснат
в сърцето ратно от шрапнел, мраз
съсирен в раната закърпена, смъртен
намордник на устата, яла газ.

Прозрял във втората си смърт, видях бърда, жетва
от бучиниш и от витла, кръв
ръждива връз калени мълтъвци, впрегнат
във втората си стръв през злака жив.

И силата проникна в мойто рождество, второ
изправяне на скелета или
обличане на голия ми дух, Зрелост
от пак изстраданата болка плю.

Сънувах своя произход под смъртна пот, впаднал
двукрат в кърмилното море, цял
пропит в солта Адамова, но днес с бляна
на нова мощ към слънцето съм полетял.


---
Този хляб, който чупя, е бил някога жито
това вино върху чуждоземно дърво
в плод било е налято;
човек денем, а в нощите виното скрито
са поваляли жетвата, смазвали грозда.

В това вино на лятото буйната кръв
е туптяла тогава в плътта по лозята,
в този хляб сговорчив
е лудувало младото жито под вятъра;
човек слънцето смазал, вързал вятъра с връв.

Тази плът, дето чупиш, тази кръв дето пускаш
всичко в живата вена докрай да смете,
бяха жито и грозде
от мъзга, дето в сластния корен шурти;
мое вино напиваш, моя хляб чупиш ти.


-------
Самият дявол, въплътен в говореща змия,
в градината му средищните равнини на Азия,
в чертаeщия час кръга ужили и събуди,
в греховни очертания плода брадат разчекна,
а Господ си скрибуцаше като сънлив пазач
и спускаше от своя хълм панаирджийска прошка.

Когато не познавахме подвластните морета,
под ръкотворната луна полусвещена в облак
градинските ни богове, ми казват мъдреците,
добро със зло усукали на източно дърво;
и щом надутата луна се вдигна в небосвода,
тя беше черна като звяра, като кръста бледа.

Ний знаехме за стража таен в нашия Едем,
в свещените води, които не сковава зима,
а и в онези утрини могъщи на земята;
самият пъкъл в серен рог и сцепеният мит,
самият рай на небесата под среднощно слънце,
една змия скрибуцаше в чертаещия час.


-----
Сега туй насекомо и светът, от който вдишвам,
щом вече символите ми изтикаха пространството,
време за градски зрелища и даже половина
от щурото ми временце за смушкване на фраза,
на вяра и на приказка аз смисъла разрязах
и тряснах гилотината, а кървавото двойнство
глава-опашка бе свидетел на това сдвоено
убийство на Едем и наше битие зелено.

Сигурността за басните е смъртно насекомо.

На този разказ дракона с родилното си було
сляп в обръча си драсва по пламтящата окръжност,
върху градинския стобор измерва своя ръст
и се излюпва тъй в последно стреснато начало;
озъбен крокодил преди самата какавида,
преди греха на любовта една сърдечна кост,
крилата като свят осел, тази пищялка детска
без да й вярват, над Едем надува Йерихон.

Баснята-насекомо е най-сигурен обет.

Смъртта: смъртта на Хамлет и кошмарните безумци,
една въздушна мелница на дървен кон пред нас,
Йоанов звяр, търпение на Йов, лъжевидение,
в Ирландското море на гръцки онзи вечен глас:
“Адам аз любя, любовта на лудите без край е,
по-сигурен край няма никой в книжната любов,
любимите от всички басни на дърво от думи
и моят кръст от разкази под приказен покров.”


Не ме ли бащиниш ти

Не ме ли бащиниш ти, нито правата ръка
заради моята висока кула, лята в камък?
Не ме ли майчиниш, ни аз, какъвто съм така,
на влюбените дом, лежа и плащам срамен данък?
Не ме ли сестриниш ти, нито правата простъпка
за бойниците ми високи носиш като грях?
Не ме ли братимиш ти, ни катерейки се с тръпка,
откриваш в моите прозорци летния варак?

Не съм ли аз бащата също, както и момчето,
катерещото се момче, надничащо навред,
което вижда в заливчето плът и знойно лято?
Не съм ли и сестрата аз, спасителя ми блед?
Не съм ли всички вий край туй насочвано море,
където в кулата ми бъбрят охлюви и птици?
Не съм ли ти, решил прибоя с гръд да усмири,
ни покрив пясъчен, ни остри като кил мертеци?

Ти всичко туй си, каза тази, от която суках,
всичко си, каза онзи, който детски град превзе,
изправи се Аврамът, луд заради мен, и сякох,
те рекоха, секачи мили в моите нозе.
Аз съм, изрече кулата, отсечена навек,
той, който срина лудостта ми дървена, е смаян,
защо човекосеячи в сухи трици тук,
на морски кръг духът, се вдигат от праха окаян.

Не ме ли бащиниш ти върху пясъка рушащ?
Ти на сестрите си отец си, водорос продума,
от сол изсмукан бент, любимци на брега среднощ,
увлечени в играта си на кавалер и дама.
Все още ли на любовта аз тук ще бъда къща
напук на ветровитите зидари в моя град?
Домът на любовта и тази кула смърт, отвръщат,
лежат в незнание за онзи гробен грехояд.


-------
Дръжте се здраво в тези древни часове на куковия месец,
под вялата, четвърта лудост върху хълма на Гламорган,
дорде цветът зелен нагоре язди, за гонитбата на времето;
времето у един ездач на лудостта като човек от село
над скоковете на ездата с ловката си хрътка по петите
подкарва хората ми, рожби мои, от надвисналия юг.

За тебе, селски край, ловът е лятото, а декемврийски ветрове
около кран и водна кула около надвиснали дървета
не виждат кънки този пети месец, птиците са отлетели;
дръжте се здраво, мои селски рожби, в разказния свят,
дорде зелената гора умира и сърните се повалят,
този пресечен и препускащ пръв сезон, за дивеча на лятото.

И ето екналите рогове на Англия със звук на образ
събират снежните ви конници и този хълм четириструнен
над морското черво отекнал гръмко, канарите съживява;
препятствия, огради, пушки сред надигащите се морени
като пружина в менгеме пропукват се, април костотрошача,
липсват на лудостта ловеца и надеждата, държана здраво.

Четири времена като подплата падат над земите алени,
разхождат се на рожбите ми по лицата с кървава опашка,
времето, във ездач възправено, от впрегнатата долина;
дръжте се здраво, мои селски палавници, че сокол се спуска,
Гламорган се възправя златен цял, за падащите птици.
За вас ловът е лятото, додето пролетта препуска с гняв.
------------------------------

Заемка от narod.ru

Na men mi haresva "Pod Mlechna gora".

Е, тя и на мен ми харесва, но е прекалено популярна:

http://liternet.bg/publish21/d_tomas/pod_mlechna/content.htm

Имам особена слабост към бабата на Син(д)бад /Моряшки/. :)

Хайде, че бързам. Ще взема пак да закъснея за среща с вътрешния си глас, а Магът на със/бeз/п{(non)s}енса никога не би простил това на един Заек.

Tova ima vkus na belgiiski jazz. :) Imitirat go postoqn2o, no...

Хм, няма отърване. :)
Абе, не е точно така, макар че Великият Джанго се подвизава и в "Sweet and Lowdown" на Уди Алън.
Обаче понеже е вярно, че невидимите неща са най-съществени, поради което любимият лаф на един обичан от двама ни човек гласи, че си струва да инвестираме единствено в изтанцуваното, нямам голям ищах да споря.
PS Lamento la coincidencia. No la buscaba...o puede ser...pero...en un nivel subconciente...:)

Descuida. No te preocupes.

http://ru.youtube.com/watch?v=922LumI2ilo

http://www.milcholeviev.net/index.htm

Хубав подарък. Благодаря!
Фенерът, пълен със светулки, винаги е по-добрият вариант. :)
Какво да изпратя в замяна на това щедро и неочаквано включване?...Може би изгубения свят на Sir Артър Конан Дойл; нали е стаен на покрива на тепуи-то, откъдето се стича Чурун Меру.../Останаха малко живи познавачи на епиорнисовите яйца./ :)
!

" И смъртта ще остане без царство" - това е еманацията на поезията за мен и където и когато да го видя няма да подмина.
Благодаря Мартеница

Така се получи, че останах анонимен. Но какво пък.
И пак благодаря!

Кръгът Глоси е прекалено пъстър и ярък, за да остане анонимен.
Освен това имената наистина губят значение, когато се вслушваме в ритмите на естеството.
"Сега аз имам бавната Вода, която ми открива Чисти камъни, Покрити в наносите тиня, извикани от есенните дъждове. И цветовете на японска вишна политат, леко уморени, след лято на пчели във ласкава прегръдка. В бездънното отлитане на тежки птици е скрита същността дълбока, като сърцето онемяло, проникнато от сенките на пожълтелите тръстики, докоснати с луна."