ЧОВЕКЪТ

Човекът с печални очи се смее широко.
Носи разгърдена риза, свирука шансон -
като вдовица, разперила шарена рокля -
да не личи, че плътта й отдавна е стон.

Той ще намигне, ще спре, ще почерпи тайфата,
ромол и хлад ще поръси - пътуващ фонтан...
В пръските колко голяма сълза е разлята
знае чаршафът му само - до вътък издран.

Човекът с печални очи не умее да мрази -
болката тъне в гледците пласт подир пласт.
Подпират се. Той нея, тя него ли пази -
няма да чуеш, защото се смее на глас.

Да можеше някак да кресне, да тресне, да плюе в сурата
на онзи подлец, на този бардак, на смъртта!
Не може. Не страх... Прекосил е междата -
обича. Нелепо, учудено - бебе с брада.

Да можеше някак поне да си скрие очите...
Или пък вселената един дъх да помълчи,
та да се чуе как горе затихват тръбите,
когато се смее човекът с печални очи.

Не виждат - бездънна е вътре, завихрена, шарена -
крилата поляна, която от багри жужи!
Прохладна и мека изглежда, но всеки опарен
мълчи за цената кентавър с юзда да държи.

Жената, в която мъжете се влюбват все някога,
е нежната мъст за безсънните техни жени -
току-що е спряла, а покривът вече я стяга...
Дайрето в съня им не спира - звъни и звъни!

ОСАНКА

Облакътена на перваза, отново подир нея гледа -
не помни откога я мрази - дима под кожата й бледа,
тайфуна в плавната походка и жестовете пестеливи,
гласа й плътен с тъмна нотка... Дори тъгата й отива!

Не помни откога се мъчи досущ на нея да прилича -
грима й имитира сръчно и в думите й се облича.
Но нещо все не й достига, убягва й, не пасва, драска -
онази е старинна книга, пък с орнаменти на каляска...

В онази има нещо скрито - дихание, извивка, тайна -
опустошено и убито, пък сластно, пищно и сияйно...
С какъв аршин да я премери и силуета да открадне?
Да й порови във килера - слой сажди от пустини жадни.

Да й раздруса тишината - звънтеж от стъклени миражи.
А тя - като църковна дата - число с послание... Да каже!
Да каже как! И колко струва да бъдеш и стрела, и котва!?
Чу: "Скиптър, дъще, се купува - осанката се заработва."

ВЪРКОЛАК

Освирепява за любов - душата ти дере и суче!
И, сит до следващия лов, по-питомен от къщно куче,
ще те погледа с кротка жал и раните ти ще оближе -
за кратко звярът е преял и мърка в скута ти, примижал...
Така - до следващия глад, така - до следващата лудост,
когато, зейнал и зъбат, се хвърли пак да сръфа чудото,
да се налочи с ласкав смях, с проклятия, копнеж, флуиди,
безочен като смъртен грях, чрез теб да иска Бог да види!

О, Боже, скъсай небесата, кажи му: "Любовта я няма,
където ровиш! Не в телата, не в дума, дом, ни в дим от драма
е скрита. Няма вкус и кожа. Не я търси на друг в очите.
Във твоята душа я сложих - преляла като пчелна пита...
Във твоята душа - да бъде пчела и мед, летеж и ситост!
Тя почва с лют и хрипкав гъдел в катеренето на сълзите,
когато ням и зрящ, покаян, с окървавена челюст сричаш,
от шурналия мед замаян, вместо "Обичай ме!", "Обичам."

ДИВИТЕ ЛЕБЕДИ

"Затова при залез слънце винаги трябва да имаме твърда почва под краката си, защото, ако се превърнем в хора, докато летим сред облаците, бездната ще ни погълне..."

"Дивите лебеди", Х.К.Андерсен

Не косми - пух и бяла перушина!
В очите - чисто.
Прегазят мравка - стъпката невинна.
До дупка дирят истината.
Целуват без език, хигиенично.
За потомството не зная -
не отговарят на въпроси неприлични...
Така е в Рая.
И нека в небесата си живеят -
лъчисти, святи...
Обаче хор от ангели да пее
за две заплати?
И в Божието име да убива?...
Прости ме, Боже -
кажи кога в перата им лъстиво
пониква ножът?
И ангел от случайна глътка кал
как подивява?
Наглеждай Ада, Боже пребледнял,
че отеснява -
забравиш миг, че всъщност си крилат
и паднеш лошо...
Днес вярата е лесен занаят -
за трийсет гроша.
От сатани не ме брани -
личат веднага.
Бивш ангел ако те плени,
с усмивка лягаш -
отпуснал на дръвника врат,
шептиш: "Победа!"
А облакът грухти на град
от диви лебеди...

 

Думи като ласки - толкова въздушни,
а разтапят властно зимата в очите...
И капчуци сладки светло лъкатушат -
отговор на всичко, дето не попита -
като страх безумни,
като свян горещи!
...А пък той ме гали с ласки като думи -
никога не зная казва ли ми нещо...

 

 

Невероятна магьосница е М.Д., имам си я в блогрола.
Но "Дайре" го чувствам в кръвта си. Страхотно е, Мар! :))

Дайре? Духът на природата. :)
На мен ми харесва много и последния стих. Всъщност всичките, права си, затова оставих линк към страничката й в Литернет. Мое лично мнение - читаво и талантливо перо. И щастливо - да търси голямата, романтична и уникална обич в бъдещето, а не да я е срещнало и безвъзвратно изгубило в миналото, отнета от единствената непобедима съперница - смъртта. Пощадено /засега/ от илюзията, че чудото може да се повтори. :( Виж ти, не бях забелязала, че я имаш в блога си. На мен не ми остана място за харесвани български автори в страничните линкове, затова сега им посвещавам отделни постинги. Мисля, че понякога е по-добре да се пусне нещо чуждо, но качествено, отколкото собствени неща. Да, на мен също ми е повече период на четене. Кой беше казал, че щастливият човек пише по-малко и живее повече, без хипноза. Имаше вариации на тая тема - "ако съм радостен /радостна/, бих подарил всичките си думи на някого, защото няма да имам нужда от тях" итн. итн. Какво да говорим, Мая не е Вълшебникът от Оз. :))) И слава Богу.

Аз предпочитам да споделям с другите стойностни по скромното си виждане неща, своите - гледам много да не изтъквам. Така че те поздравявам за линията, която следваш, отделяйки място тук и за други автори. Този блог ми става още по-любим!
Не искам да анализирам стиховете на Мая Дългъчева. По-скоро не смея. Чета я с удоволствие /"Дивите лебеди" е много висока летва/ и изпитвам известна доза страхопочитание от таланта, прозренията, извиращи от изказа, от широтата на космоса й, от разнообразните и точни послания...
Имам си едно нейно много любимо стихо, което е хем копнежно, хем земно, с много чувство и хубави метафори:

***
Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,
ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...
Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...
Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.
Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.

Мая Дългъчева

И ти разбираш. Благодаря за това стихотворение! Не го бях чела. Светът е пълен с красиви изненади.

Да. Една от красивите ми изненади си Ти именно! :))

на Мая ( да ти усмихнат деня )


СТРАСТ

Тази есен е тъй разточителна,
сякаш Рубенсова жена -
вместо гръд
се налива
мъчителна
обла, огнена, пищна луна!

Натежалите облаци
дръзко
вият къдри на тъмни валма.
Като гребен светкавица лъска
и от устрем
се счупва сама.

Притаен в тишина златолиста
тръпне хълм -
влажен, сънен и гол.
Рой врабци - наниз топли мъниста
се разсипват
в дълбокия дол.

Ако Бог е безстрастен,
тогава
тази есен е просто мираж.
Рубенс знае - картина не става
без нагон,
без копнеж,
без кураж.


ЕСЕННОСТ

Неутолима като глад на великан
безмилостната есен ме поглъща.
В корема и клокочи дъжд пиян,
кървят листа и нищо не е същото.
А беше друго. Помня - ласкав дъжд
очите ми целува без да пита -
непостоянен, като хубав мъж,
след който по-щастливи спят жените.
И помня още младите листа
снега оттърсват със зелени тръпки,
а в жилките им блика пролетта
със сладко обещание за пъпки...
Нима не са едни и същи тук
дъждът, листата, моята усмивка?
Мълчи душата, свита на юмрук
под мразовита вятърна завивка.

В бездънния търбух на есента
любовите без думи се събличат.
До шал от нежност мятат песента,
а гола, любовта на смърт прилича.
Но как да обясниш на някой луд,
че е сменен часът на чудесата,
щом Господ е изваял с толкоз труд
усмивчицата му, по детски свята?
И как да обясня на моя син,
че само чифт криле не ми достигат
да гребна залеза - стопен рубин,
додето планината вежди вдига?
Крещя на дъщеря си с шепот глух:
Не знам къде се учи за принцеса!
На есента в усойния търбух
и шлейфът ми прилича на завеса.

Това дотук наум си го крещя.
Лицето ми се смее обичайно
в очакване да плисне пак нощта
и да измие тъмните ми тайни.
А може би с протегнат лъч любов
ще омагьосам есента сурова -
в следите на дъжда, за флирт готов,
ще светне капка - сребърна подкова,
а есенния пъстър листопад
ще ме загърне в топлата си дреха?
Ако успея - заповядай, свят,
да ти отчупя къшейче утеха,
покорни да приседнем и за миг
да чуем как врабчетата чирикат
на мъдрия си птичешки език,
че есента е цветето в петлика.


Мая Дългъчева

в няколко стиха!
Затова ми е една от любимите поетеси М.Д.! :)
Неделен поздрав и от мен:

НИШКА ДО НЕБЕТО

Паячето плаче и тъгува -
паяжинката му все не струва.
Плетката се точи прашна, сива,
като есенно небе мъглива.

Облачето чу го и се свъси,
паячето с шепа дъжд поръси.
Блесна паяжинката му чиста,
цяла в капки - сребърни мъниста!

Паячето се засмя щастливо
и погледна облачето сиво.
После седна и заплете нишка -
тънка като паешка въздишка.

С нея ще се качва до небето -
чак до магазинчето, където
сребърни мъниста се купуват.
Само да узнае колко струват!

Мая Дългъчева

Лети, лети с галошите на щастието, мой бедни Томас.
Малкия Мук

Казвам се Златина от Габрово. Изпращам ви стихотворения на една поетеса, която пише приказки и я открх съвсем случайно. Когато ми е тъжно си я чета. Все едно, че споделям с близък човек. Стиховете й са много истински, а пък приказките й моят син ги е научил наизуст Започнах да се интересувам от тази писателка и така откривах всяка нейна нова книга. Казва се Стефания Цанкова от Свищов. Има 12 книги и член на Съюза на писателите. В биографичните бележки пише и че е спечелила доста международни награди. Но по-важното е, че топли душата. Страхотна е! Предлагам и на вас нейни стихотворения:
Душа на котка
Аз съм котката, която сочеха, че е спокойна
и че могат да преважат кадифения й нрав,
но не виждаха, че нощем съска болката й знойна
и в зеницитте й святка най-зеленият й гняв.
Не достигаха със пръсти кожата й миловиднаь
затова и не разбраха, че е удари от ток,
че на топличко не мърка и че меткостта привидна
се събира в ловка жажда за високия и скок.
С лапите си упорити се изкачваше нагоре,
а под нея кална завист я замеряше със стръв
и откъртваше улуци и бръшлянени опори,
за да види по паважа котешката дива кръв
Аз съм котката, която мислеха, че са убили
тези, ниските, пълзящи и вървящите пеша-
Но на покрив ламаринен и горещ от нови сили
точи живите си ноктки следващата ми душа.
Роднини
Все скарани за пари и имоти,
днес мъртъв ден ги събра
и приличащи на ужасени пилоти
без компаса си-добрата сестра,
те разбират, че си говорят
не за дела и за спорна вещ,
а за родството си с крехка опора,
която догаря с последна вещ,
че добротата й дълги години
озвучаваха с неблагодарен диез,
че приличат на спротени роднини,
макар за малко и само за днес.
Човешко, вълнуващо, истинско! Стефания Цанкова има и други стихове, по-различни, пожелавам ви да откриете тази прекрасна поетеса! Аз вече си имам нейните прекрасни стихосбирки, пожелавам ви и вие да ги намерите и да им се насладите! Паздрави-Злати

Тъй като постингът е посветен на Мая, предлагам да прочетем и нещо нейно, посветено на котката. :)

Котешки лапички

Като котешки лапички – тихи и меки – любовта се промъква по неясни пътеки. Тук се спре и примижа – топла, пухкава, рижа. Там пък бяла и кротка е любовната котка. По-натам се изтяга тъй, че мърка и прагът, и гальовно те учи как насън се мяучи, как ловът те опива и нощта те изтрива - ставаш рошава сянка, опашата полянка от зелени искрици с разцъфтели зеници...
По-нататък е сива и гръбнака извива, и страхът я настръхва, и гневът я задъхва, и мяука продрано, сякаш в гърлото с рана, и кървят драскотини, откъдето премине...
Зад завоя ридае, че не помни коя е – без любовната дума тя е сажда и пума – по корем ще се влачи този мрак да изплаче, само мляко ще пие – този мрак да отмие! Под дъжда ще се скита, за стопанин ще пита – мокро коте бездомно, ужким беше любовно...
Чак накрай тъмнината се оцежда тъгата - миг преди да издъхне, козинката изсъхне, отъняла пътечка го отвежда полечка я при друго котаче, дето в тъмното плаче, я в прегръдка случайна, дълга колкото тайна...
И се чуди и мае любовната котка на пътеките с толкова странна походка – откъдето да минеш, срещаш някакво чудо, пред което да зинеш и рояк пеперуди да ти шушнат в стомаха дума пъстра и плаха!
Дума, някак копнежна и по котешки нежна се протяга лениво и така те разлива, че внезапно забравяш съвсем как се драска, че нататък си ласка зад котешка маска...
Мая Дългъчева

Водя ви на гости още една красива и талантлива поетеса, която има стотици почитатели в българия и чужбина и е от В.Търново. Тя пише за деца и възрастни невероятни книги. Получи званието"Принцеса на поезията" от френската академия на безсмъртните в Париж за чудесна детска поезия с общочовешко звучене.
Сега предлагам нейни стихове за големи, макар че синът ми обожава детската й книжка с великолепни илюстрации - "Не е за вярване обаче".

Предпоследният
Ако пространството е път,
по който вечно се пътува,
а времето не съществува
и няма раждане и смърт,
тогава всичко ще е просто
и ще повярвам може би,
че мисълта ви е подмостие,
която разума крепи,
че истински се съвместявам
с един логичен кръговрат,
във който първият остава
след предпоследния отзад.
Естела Маре
И още едно:
Прозрение
Едва разлистено прозрение
чардака си отрупва с цвят.
Изгубих сили и търпение,
макар да вдишват с упоение
тръпчивия ми аромат.
Макар да вдъхвам настроение,
за зрея с пладнето. Уви-
аз жадно смуча подозрения,
по всичките ми разклонения
от корен сокът ми кърви.
И пълни с нямо удивление
плътта на знойния ми плод:
ще ме оронят с настървение,
щом дам на виното живот.
Естела Маре от блестащата й книгата "Око на гарван"
Мартеничке, бих искала да се запознаем, виждам че харесваш хубавата поезия, аз също. Затова мога да ти дам координатите си, виж колко много талантливи поетеси има в България, нека ги популяризираме! Поздрави! Злати - Вилиана