Прочетен: 4642 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 27.10.2008 22:38
Созопол е айсберг на път към екватора.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Созопол е бялата риза на вятъра,
спасителен фар подир всеки погром.
Аз трябва да ида навреме в Созопол.
Пред "Пъци" отдавна ме чака Сафо.
Далеч е морето — отвъд хоризонта,
а всички трамваи са все за депо...
На всяка цена ще се върна в Созопол.
С "Титаник", на кон, ако трябва пеша!
Но съмна се вече. Пиян като Зорба,
танцувам в дъжда и чинии троша...
Самотната утрин във чашата с узо
безшумно съблича моминския свян.
А аз, уморен като Господ, се вслушвам —
да чуя морето в лакиран рапан.
То шепне подобно китайски шпионин,
тъй тихо, че чувам сърцето му чак.
Я, плюй на Финикия! Плюй на законите,
щом нямаш пари за бургаския влак!
Закриха с декрет сиромашкото лято.
Какъв Солженицин, каква свобода?
Последно раздаване, скъпи "приятели".
"Калашников" бие каре от аса!
Созопол е църква за девствени блудници.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Дори да ме вържат в кварталната лудница,
аз пак ще доплувам до родния дом...
Допълнение към закона за защита на цветните сънищаДа търсиш път към сънищата ми – това е лудост.
Та то е все едно да ми отнемеш светлината!
Подобно на свещеник стар, в забравен храм на Буда,
аз пазя тайната за жеравите на архата.
Аз толкоз време пазя своята нищожна същност
от похотливи погледи, насмешки и възхвала.
А вътре в мен е празно като в отчуждена къща.
Добре, че вярвам във оная лястовица бяла…
Ще дойде някой път – внезапна като лятна буря.
Дано не я убие само мойта нощна стража.
Когато светлина по вените ми пак се втурне –
едва тогава своя дълъг сън ще ти разкажа…
Блудният делфин
В такива дни морето ме побърква
и нечий глас навътре ме зове...
Аз влизам във водата като в църква
със камъка на свойте грехове.
И цялото море у мен се люшва,
потича виолетова кръвта...
В едно се смесват с гръм вода и суша,
а бурята трещи до сутринта.
Едва когато съмне и вълните
се дръпнат с уморена, топла плът,
по пясъка ще заблестят следите
на мойто връщане от дълъг път...
И само пощурелите делфини
ще ми помахат на изпроводяк.
Почакайте, дори след сто години,
при вас, приятели, ще дойда пак!
В такива дни морето ме побърква
и нечий глас навътре ме зове...
Аз влизам във водата като в църква
и там оставям свойте грехове.
Животът, простете, е стара и дрипава курва,
а аз съм случаен клиент в долнопробен мотел.
Ще легна и тоя път с нея, макар че не струва...
Да пием за всички красиви жени, Сганарел!
Да имаш красива жена е опасно безумство,
по-страшно от стъпки във тихата нощ пред разстрел.
Дори да ми сложат въжето, последната дума
ще бъде: "Да пием за всички жени, Сганарел!"
Разправят, че всички жени по света си приличат.
Това го е казал фелдфебел със ум на петел...
Единствено грозните могат до смърт да обичат.
Да пием за страстните грозни жени, Сганарел!
Не вярвай, когато жена се кълне, че е вярна.
Нима би повярвал на Дявол с пришити крилца?
На всеки от нас някой ден ще му сложат рогата.
Да пием за наште и не само наши деца!
Най-мръсната дума във моя живот е венчавка.
По-мръсна от гибел в неравен среднощен дуел.
Дочуеш ли Менделсон, бягай във чужда държава.
Да пием за своя свободен живот, Сганарел!
Покаяние
Есента е избягал каторжник
с разкъсани дрехи.
Есента е изложбена зала
за слепи деца...
И последната моя надежда
за слънчице взеха я
мръсните облаци —
тия бирници с алчни сърца.
Няма нищо по-тъжно от
мъртвите есенни плажове.
Даже гларусът хукна
към топлите южни страни.
Острият вятър рисува по пясъка
лунни пейзажи,
а морето е стара конюшня
за морни вълни...
Аз седя върху мокрия пясък
с бутилка шампанско.
Колко път извървях,
а не стигнах до божия храм.
Тази нощ ще нападна
с оръжие градската банка
и с парите ще купя
приятел, любима и брат...
Есента ме поглежда с насмешка
и тръгва нататък.
Есента е красавица мургава
с черни коси...
Отведи ме оттук,
моя циганко, ето ръката ми.
Отведи ме оттук
и душата ми грешна спаси!
Надежда
На баща ми
Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
но кой е печелившият билет?
Добрите хора вечно са самотни,
а лошите живеят на стада.
Човек привиква някак неохотно
да казва "не", когато мисли "да".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса —
бъди злодей, за да не ти е зле!
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: "Ура!"
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите — тържествен дитирамб.
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда —
Доброто надживява и смъртта!
Знаеш ли, един от първите ми опити беше именно по "Дон Жуан". Като се сетя обаче каква простотия се получи... май друга такава не съм допускала след това... Не че съм напреднала много де :)))
За допускането - въобще не се стискай, ами се дръж естествено. Което трябва, ще се случи. От останалото Безстрастният и Вездесъщ ще те предпази, дори против волята ти. Бъди сигурна. Не си спомням да се е изцепвал доsега в края на дългите отсечки. :)
Вероятно съм те препращала към в. "Сега". Оттам всъщност започна Голямото писане. После дойде осъзнаването, че това не е игра, а мащабно занимание, твърде тежко за крехки дамски рамене. Въпреки добитата наслада от това да иронизираш силните на деня и да ти се получава така или иначе. За сатирата говоря. А може би ми и доскуча, не знам.
Интересно, повечето хора започват с поезия и минават на проза, а при мен се получи точно обратното. Бях предубедена, че стихове не мога да пиша, а сега ме домързява да захвана нещо по-голямо. Повече ми се чете. Но поезията си има едни достойнства, а прозата - други.
Стига сме говорили за мен. Важна е Поезията. :)))
29.10.2008 01:24
на зейналите световнически дупки!...Ама не е лошо подир стиховете му да се наречеt по име, Мартеничке! И да му се явли физиогномията, а не мъглата където и да е. Сънищата се обясняват визуалистически в други сюрове, ше ма извиниш...
Александър Геров
“Дневници”, 13.ІV.1990 г.
Цецил, този ревностен и мъдър анализ на всеки постинг ме кара да мисля, че демонстрирате прекалено настойчиво желание да оформяте блог/а/ ми. Ами...чувствайте се поканен/а/, аз не се обиждам от добронамерени съвети :))); ако не искате, не приемайте пък. Не ви принуждавам да ми гостувате. Сънищата и дописванията остават за вас.:) Намасте!
Едва ли Ивайло Диманов подозира за съществуването на тази страница, но му дължа извинение, че съм пропуснала да напиша името му. Както и за инсинуациите в последния ви коментар. Не защото съм ги подхвърлила аз, а защото се появяват в моя виртуален "дом". От разговора ни с ГГ става ясно, че стиховете са написани от него, така че се надявам това донякъде да поправя грешката. Бях пропуснала да посоча и презимето на Мая, но там линкът към страницата й спасяваше положението. За компенсация, линк към страницата на Ивайло:
www.ivailodimanov.com
Това надали компенсира сегашния й пропуск, нито го оправдава - просто говори за нейната добронамереност и колегиално отношение.
Все пак благодаря за намесата, красиво е. :)
"Защо да не се рекламират стойностните неща?!?" Да, такава беше идеята ми, когато публикувах всички тези поети и поетеси, които обсъждахме по страничките на блогчето до момента; и които харесвам. Независимо от народността, пола и възрастта им. Благодаря.
Не ми благодари. Винаги се опасявам, че ако тръгна да помогам някому, по-скоро му вредя. Чисти намерения има, но чисти действия - едва ли.
До скоро от мен! :))
Недей да се самоклеветиш. Това е чужд патент.Отърси се от контекста /знам, че е трудно/ и всичко ще си дойде на мястото. :)
Перисталтично плуващия калмар, толкова неприличащ на човек, ни поглежда с огромното си умно око, от което ни побиват тръпки – и отплува по-далеч от нас, хвърляйки поглед на забързан пътник, сякаш срещнал в подводния трафик калмар от друга планета. А нашите очи и очите на калмара са всъщност толкова подобни!
Добродушното око на кита, така, както и съвсем същото око на слона, напомнят за окото на стар, отдавна споминал се учител по геометрия, докато жълтото око на кокошката ни гледа с неразбираемата ярост на далечния си братовчед – динозавъра, докато едновременно се прицелва с рептилна суровост в малкото зрънце на двора, напомняйки ни
за сродството на окото на тиранозавъра с безмилостното око на известния диктатор Джугашвили.
Каква изумителна идея стои в конструкцията на окото, на този кълбовиден уред, на тази камера- събирач на светлината през кръглата дупка, отворена като дуло към слънцето? Даже малката рибка, все още затворена в ципата на яйцето от хайвера, първо проглежда с едно голямо око, оформено с ирис и черна зениц – и едва после става риба, така, както и човешката риба-ембрион първо изпъква с очи, и едва после започва да плува като попова лъжичка в амниотичния мехур на майката. Дали в началото на всичко не е била светлината, която е станала майката на окото?
Какъв е този импулс на Вселената да даде на самата себе си шанса да улови чрез невероятните рецептори и неправдоподобно изградените протеинови примки и инструменти собствените си пакети от фотонна енергия, вътрешните си трептения и звуци, летящите в пространството миризми, да усети тревогата на молекулите, подгонени от жегата на своята енергия под формата на топлина – или да усети тяхната апатия като безразличен и безчуствен студ? И защо във всичко от началото до края е вградена болката, какво е нейното истинско значение?
Как на нас е даден този шанс да долавяме подобно на всичките дивни създания по нашата земя (а защо не и създанията от световете които не познаваме?) свойствата на нещата, техните обеми, вкусове, аромати, тяхната мекота или твърдост, техните багри и форми – и да сме в състояние да чуем жабокрекът на блатото, могъщия тромпет на слона, виртуозните песни на двукраките динозаври с криле наречени птици, да отличаваме шепота на реката от глаголенето на човешкия род?
Мембраните, които ни отделят като индивиди, заграждат ни като собствени територии временно обитавани в рамките на живота ни сякаш на шега демаркират този чародеен театър, разиграван върху нашата вътрешна сцена като нещо, което се нарича усет и представа, възприятие и образ. Кожестите мембрани и ципите на нашето тяло са нашите завеси, които ни отделят и обособяват от външното и същевременно ни служат като осветители, озвучители и преобразуватели на външната вселена в спектакъла на вътрешната ни реалност.
Чудновати колбички и конуси, които ни казват за свойствата на светлината и за дължината на вълните й, които ни се представят като цветове; власинки улавящи миризмите, дори ако наоколо са кацнали само няколко летливи молекули; различни вкусови приспособления с причудлива форма, заели стратегически позиции по езика ни, съобщават какъв е вкусът на онова, което ни служи за храна; малки камъчета,търкалящи се върху мъхестия килим по пода на изумителния трикорабен храм-раковина в дълбините на ухото, ни казват къде се намираме в пространството, а опънатата ципа на един тимпан вибрира и предава чрез миниатюрни и абстрактно изваяни костици, подобни на кинетични скулптури, измислени от Хенри Мур, хидравличният смисъл на звуците към други усетливи сензори, които кодирано да го преведат към мозъка за по-нататъшно осмисляне.
Всичко това разтваря необятния регистър на нашата сетивност, разкрива дарбата ни да чуем оркестъра на Живота и Вселената, да усетим картината на Мирозданието и това не може да не крие най-дълбок, макар и таен, Смисъл.
Сетивата са нашите коридори към безкрайното чудо на Вселената. Но те са също сечивата на Вселената, с които тя си служи,за да ни съобщи за себе си.
Може би най-доброто, което можем да направим, е да опознаем, да разберем и да използваме сетивата си до крайния предел, да се опитаме да усетим всичко, което ни е дадено, до най-голямата дълбочина, да изживеем най-пълно светлината на възторга и да не се боим от ослепителния мрак на болката, безстрашно да разгръщаме диплите на света около нас, докато той ни раздипля откъм себе си. И да побързаме да го сторим преди Директора на Театъра и на всички представления да угаси светлината и да спусне финалната завеса."
И още...Канов за амнезията и за /не/използването на двете полукълба...И още...Но "тя е преди всичко философ"...И още...
"Учтивостта на незрящите" - великолепен стих с "неизвестен" автор и преводач и с объркан адресат. Доста се позабавлявах с него, но нямам време сега да го търся. Нека да си представим следната картинка: незрящите купуват билет на поета за филма "Шесто чувство", а той се вдъхновява и излиза преди края на кинолентата...
2. Литклуб. ПреходЪТ
3. За мен
4. Слово
5. Контекст
6. Глоси
7. Yesterday
8. Mi querida Frida
9. Капка
10. Иван Динков
11. Борис Христов
12. "7 в 1" /a sip of Биляна, Миглена, Блага, Елисавета, Дора, че даже и Вирджиния и Юлия/ :)))
13. T. С. Елиът
14. Е. Чоран
15. Aн
16. Б. Пастернак
17. И малко старомодно, но от сърце - Die Deutsche Romantik !!! /:)))/
18. Mis lecturas favoritas Am Lat - уф, толкова са много, поне 7. Няма място за всички. :( Затова - срам не срам, баба Wiki
19. Ч. Буковски
20. Висоцки
21. Pages
22. Приятно място - Й. Б.
23. Приятели: www.public-republic.com
24. Дъглас Къркланд
25. Ани Лейбовиц
26. Силвия Плат
27. Чоран 2
28. Приятно място 2