Аржентински песни

I
Евтино кухо време
в което меки китари
ти се заплитат в краката
а жени без лице
без гърди без мигли
с утроба от камък
по пътищата плачат.

Ах тази вихрушка
без листа без птици
кучетата по гръб
напразно душат
материя оголена
от аромат и радост
без яребици полъх
без време без приятел
животът без родина
мълчанието на бича
който дори не удря.

II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.

Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.

Времето, този сив компадре*,
мотае се наоколо и нищичко не прави.

---

* Традиционно за по-низшите слоеве обръщение в Аржентина, побратим - Бел. прев.

Demons et merveilles

За ветрове и хълмове
за неща наименувани за да успеят
да влязат в света като дървеса и облаци

И за загадките разкрити във луните
разчупени по щерни или върху пясъка

аз казал съм и съм очаквал

Мисля че нищо не помага срещу тази ласка
изгаряща все по-нагоре кожата

Нито мълчанието пуснало юздите на мечтите

Живеене
о гледка за прерязано око
отпуснато по гръб
и вечно

От "Дивертименто" (1950)

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

Преведе от испански Стефка Кожухарова


За Любич Милош

Във всяко обиталище из къщата на спомена, във тези
дюкянчета за сечива, където висят птиците на сънищата,
с глави надолу, с древните си крясъци, със мирис на
изсъхнали тръстики,
между варели и кореспонденция, там може би се крие
предметът или името, а може би по-малко - само сянката,
която трябваше да пазим, а оставихме да си отиде
един ден с вятъра помежду две целувки.
Като предъвкване горчиво, молец, проправящ пътя си
във филца или като заглъхващ гонг, който изтръгва часа
паяк,
така понякога сърцето - уморено, тъжно, започва пак
по вехтия кадастър безкраен ритуал на
преброявания,
смътни ветрила, димни завеси - паравани,
които вече нищо не разделят, парче плат, в което се преструват
на живи кухи и останали без кръв мухи,
така упорства да се вкопчи като ръка, опипваща
лицата
докосвайки, разпитвайки прашасалите вежди, полуотворените
устни,
или несръчна музика, вечен рефрен, който се завръща,
за да фиксира в ъгълче от паметта точното място,
където една сълза
веднъж завинаги отрони се в един различен свят и
промени живота ни
недоловимо, докато се превърнахме
в това, което сме, това сляпо пиано, тези пръсти,
търсещи в пепелта вежди и устни.
Всичко изглежда официално - чай, чашките
мастика,
старици с дъх на камфор, газени воали, новини
- с въздишки и със паузи - за каращи се братя,
за смяна
на родина, за любови премълчани, които са обаче
- щори, шалче,
по стойките горят с мушкатите в квартала,
блуждаят като лампата, започнала да мига, а
някой пита
не е ли късно и дали децата вече спят.

Из цикъла КОРАБОКРУШЕНИЯ НА ОСТРОВА
Хавана 1967

Бог на телата

... грабвай стрелите, Амуре,
с които надвиваш над всички...
Овидий, Метаморфози, V,365*

Ти си бог на телата, даваш и отнемаш медената сладост
на най-дълбоката прегръдка
изживяваш наслада във вика ни, в постепенното изкачване до
удоволствието,
а после се понасяш във покоя
- медуза в полусън между вода и слънце.

Но чакаш и
във словото, тогава си най-страшен,
приклякваш свит зад всяко име и когато
излиза от забравата някаква дума, изричана от нас
между целувки или сълзи, или Лондон,
о, най-горчив от всички господари, как забиваш
своето копие - безкрай от пяна - в средата на корема ми,
и ноктити ти - изтезание, право в устата!

Не мога да изричам нощ, да изрека сълза,
да пусна това име да политне като гълъб към покривите
на Париж,
да повторя жуженето на кошера,
да бъда в тези сладки срички вятър и камбана,

защото ти си също там, с твойте орли и с твойте кучета,
единствена реалност след толкова забрава, толкоз време,
господарят с мраморния смях срещу небето,
със слабини в зенита, със гърба си нощен.

---

* Прев. Георги Батаклиев

***

Пътуване невероятно,
неподвижно в световъртежа
косата ти сенките ти под очите
пътуване
спиралите на скока
грохотът от този, който пада
тила ти, гърлото ти
котвата
клаксон сред мъглата
кръста ти гърба ти

От "Последен рунд" (1969)

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

 

Да бъде четено като въпрос

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза
Докосвал си ли
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Узнал ли си
узнал със всяка пора на своята кожа
че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е
трябвало да хвърлиш
трябвало е да оплачеш
и трябвало е да измислиш пак.

 

Милонга*

Няма го Южният кръст,
когато жаден повдигам глава
да изпия черното ти вино, полунощ.
Няма ги също ъглите с малките сънливи магазини,
където ароматът на трева трепти върху кожата на въздуха.

Но разбирам, че всичко е винаги на място
като в джоб, където всеки миг
ръката търси монета, ножче или гребен –
неуморимата ръка на тъмната памет,
воято преброява своите мъртви.
Южният кръст, горчивото мате.
И гласовете на приятели
в разговор с други гласове.

* Когато пишех това стихотворение, все още имах приятели, останали в моята земя, след това ги убиха или се изгубиха в бюрократично или пенсионно мълчание, отидоха мълчаливо да живеят в Канада или Швеция или изчезваха и техните имане се превръщаха само в част от един несвършващ списък. Последните два стиха не се отнасят към сегашния момент: не мога вече дори да си представя гласовете на тези мои приятели. Или ако говорят с други хора. Де да беше така! Но за какво ще говорят, ако говорят?

превод: Илинда Маркова

Сп. Съвременник бр. 4, 1990г.

 

След празненството


И когато всички си отиваха
и останахме двамата
сред празни чаши и пълни пепелници,

колко беше хубаво да зная, че си там
като струя, спряла своя бряг,
сама с мен на ръба на ноща,
че съществуваш по-дълго и от времето,

беше онази, която не си отива,
защото една обща възглавница,
една взаимна топлина
щяха да ни повикат отново
да събудим деня

неразделни, засмени, разрошени.

 

Доброто дете

Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
Идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
Пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки.

Инструкции примери как да се изпитва страх

В едно шотландско градче продават книги, в които е скрита по една празна страница. Ако читателят стигне до нея в три следобед, умира.

На площад "Квиринал" в Рим има една точка, позната до XIX век на някои посветени, от които при пълнолуние се вижда как статуите на Диоскурите бавно се движат и се борят с буйстващите си коне.

В Амалфи, на мястото, където свършва крайбрежната зона, има вълнолом, навлизащ в морето и в нощта. Чува се лай на куче иззад последната улична лампа.

Един господин слага паста за зъби върху четката. Изведнъж забелязва миниатюрен образ на легнала по гръб жена, изваяна от корал или може би от боядисана среда на хляб.

Отваряш гардероба и отттам се изтърсва стар алманах, който се разпада на парчета и покрива чаршафите с хиляди мръсни хартиени пеперуди.

Известен е случаят с един търговски пътник, който почувствал болка в лявата китка, точно под часовника си. Като свалил часовника, потекла кръв: раната носела следи от много тънки зъби.

Лекарят приключва прегледа и ни успокоява. Сериозният му, но сърдечен глас предхожда лекарствата, за които сега пише рецепта седнал зад бюрото си. От време на време вдига глава и ни окуражава с усмивка. Нищо сериозно, след седмица сме щели да бъдем добре. Отпускаме се радостни в креслото и гледаме разсеяно наоколо. Изведнъж в полумрака под масата съзираме краката на доктора. Вдигнал е крачолите си над коленете и носи женски чорапи.


***

Тясната лъжица

Един фама открил, че добродетелта е кръгъл микроб с много крачета. Веднага дал на тъща си да изпие една голяма лъжица добродетел. Резултатът бил ужасен - госпожата се отказала от хапливите си коментари, основала клуб за спасяване на заблудили се алпинисти и почти два месеца се държала така примерно, че недостатъците на дъщеря й, дотогава незабележими, излезли на преден план, което силно стреснало и смаяло фамата. Не му останало нищо друго освен да даде лъжица добродетел на жена си, която същата нощ го напеснала, защото сметнала, че е груб, незначителен и изцяло различен от моралните образци, които блестели пред очите й.
Фамата дълго мислил и накрая изпил шишенце добродетел. Но продължавал пак да си живее сам и тъжен. Когато се разминавал на улицата с тъща си или с жена си, се поздравявали почтително и отдалече. Не се осмелявали дори да си проговорят - толкова голямо било съвършенството на всеки един и страха им да не го опетнят.

Снимката се размести

Един кроноп отваря входната врата и като пъха ръка в джоба, за да извади ключа, вади кутия кибрит, тогава този кроноп се натъжава много и започва да си мисли, че ако вместо ключа намира кибрит, би било ужасно, ако светът внезапно се е разместил и ако кибритът е там, където е ключът, може да стане така, че да намери портфейла си пълен с киблитени клечки и захарницата - пълна с пари, и пианото - пълно със захар, и телефонният указател - пълен с музика, и гардероба - пълен с телефонни указатели, и леглото - пълно с костюми, и вазите - пълни с чаршафи, и трамваите - пълни с рози, и полята - пълни с трамваи. И така този кроноп се натъжава и тича да се погледне в огледалото, но понеже огледалото е малко изкривено, вижда стойката за чадъри в коридора, предположенията му се потвърждават и избухва в ридания, пада на колене и събира ръчичките си, без да знае защо. Съседните фами се притичват да го утешат, а също и есперансите, но минават часове, преди кронопът да излезе от своето отчаяние и да приеме чаша чай, която дълго гледа и изучава, преди да отпие, да не би вместо чаша чай да е мравуняк или книга на Самуел Смайлс*.


*Самуел Смайлс (1812-1904) - шотландец, лекар, журналист, писател. Най-популярни са съчиненията му върху нравствените категории и биографиите на велики личности. 



Истории за кронопи и фами, Наръчник с инструкции, превод Кр. Тасев

***

Из “За късия разказ и неговите околности”

 

Опитът да се избавиш от обсебилите те създания просто чрез разказване може и да доведе до появата на един разказ, но без същинска поляризация, катарзисното отрицание, литературния резултат ще си остане само такъв – литературен. На произведението ще му липсва атмосферата, която никакъв стилистичен анализ не е в състояние да обясни; духът, който витае в разказа и владее съзнанието на читателя, тъй както е владял , на другия край на моста, това на автора. Сръчният разказвач умее да пише годни от литературна гледна точка разкази, но ако някой път е изпитал какво е да се отърсиш от разказ, сякаш е попълзяла те гадина, ще знае разликата между обсебване и литературна кухня. От своя страна добрият читател на разкази също е способен безпогрешно да отличи всичко, довеяно от от неописуеми и пагубни селения, от продукта на обикновеното занаятчийско усилие.

 

...

 

По начин, който никоя техника не би могла да предаде или придаде, майсторският къс разказ кондензира в себе си обсебеността от гадината; отразява налудното й присъствие, което се налага още от първите изречения и обайва читателя; кара го да изгуби понятие за жалката околна действителност; запокитва го в едни по-непроницаеми и властно теглещи дълбини. От подобен разказ човек излиза като от любовно сливане, уморен и чужд на външния свят. И се връща към него постепенно, с учуден взор, в който ту се чете бавно припомняне, ту, много пъти, облекчение, или също толкова често – примирение. Написалият разказа обаче е минал през още по-изнурително преживяване, защото от това, доколко е годен да прелее своята обсебеност в друг съд, зависи изобщо шансът му за завръщане към



Идолът от Цикладските острови

 Хулио Кортасар

 

Превод от испански: Румен Стоянов

 

 

          - Все едно ми е дали ме слушаш, или не - рече Сомоса. - Така е и ми се струва справедливо да го знаеш.
          Моран се стресна, като че ли внезапно се връщаше от много далече. Спомни си, че преди да се залута из някакво смътно фантазиране, бе помислил, че Сомоса полудява.
          - Прощавай, разсеях се за момент - каза. - Ще се съгласиш, че всичко това... Изобщо да дойда тук и да те заваря насред...
          Но да допусне, че Сомоса полудява, беше прекалено лесно.
          - Да, няма думи за това - рече Сомоса. - Поне наши думи.
          Спогледаха се за секунда и Моран пръв отклони очи, докато гласът на Сомоса отново се повишаваше с безличния тон на тия обяснения, които веднага се губеха отвъд разумността. Моран предпочиташе да не го гледа, но тогава повторно изпадаше в неволното съзерцание на статуйката върху колоната и сякаш се връщаше в оня златист подиробед с щурци и мирис на треви, когато Сомоса и той неочаквано я бяха изкопали на острова. Спомняше си как Тереза, няколко метра по-нататък, върху чуката, откъдето можеше да се различи брегът на Парос, бе извърнала глава, щом чу вика на Сомоса, и след секундно колебание бе изтичала към тях, забравила, че държи в ръка червения сутиен на своите бикини, за да се наведе над кладенеца, откъдето избликваха ръцете на Сомоса с почти неузнаваемата от мухъл и варовити налепи статуйка, чак докато Моран с някаква смесица от гняв и смях й викна да се покрие и Тереза се изправи и го гледаше, сякаш не го разбираше, и внезапно им обърна гръб и скри с длани гърдите си, а Сомоса подаваше статуйката на Моран и изскачаше вън от кладенеца. Почти без преход Моран си спомни следващите часове, нощта в палатките край брега на потока, сянката на Тереза, която крачеше под месечината сред маслиновите дървета, и сега като че ли гласът на Сомоса, отразяван еднообразно в почти празната скулптурна работилница, идваше до него също от онази нощ и беше част от неговия спомен, когато му бе намекнал за своята нелепа надежда и той, между 2 глътки смолисто вино, се бе изсмял весело и го бе нарекъл лъжлив археолог и неизлечим поет.

 

          "Няма думи за това, току-що бе казал Сомоса. Поне наши думи."
          В палатката, дълбоко в долината Скорос, ръцете му бяха крепили статуйката и я бяха милвали, за да й дославят лъжливото облекло от време и от забрава (Тереза сред маслиновите дървета беше все тъй нацупена поради наказанието на Моран, поради глупавите му предразсъдъци); нощта се бе извъртяла бавно, докато Сомоса му доверяваше своята неразумна надежда някой ден да стигне до статуйката по други пътища, прокарани от ръцете и очите и науката виното и тютюнът се примесваха към диалога с щурците и водата на потока, докато оставиха само едно объркано усещане за пълна неразбираемост помежду им. По-късно, когато Сомоса отиде в своята палатка, отнасяйки статуйката, и Тереза се умори да стои самичка и дойде да си легне, Моран й говори за самозалъгванията на Сомоса и двамата се запитаха с учтива парижка ирония дали пък всички хора от Рио де ла Плата имат крилато въображение. Преди да заспят, обсъждаха тихо случилото се тоя следобед, а докато Тереза прие извиненията на Моран, нежно го целуна и стана както винаги на острова, където единствено бяха той и тя и нощта отгоре, и дългата забрава.
         - Знае ли още някой? - попита Моран.
         - Не. Ти и аз. Така беше справедливо, струва ми се - каза Сомоса. - Почти не съм мърдал оттук през последните месеци. Отначало идваше една старица да разтребва работилницата и да ми пере дрехите, но ме дразнеше.
          - Изглежда невероятно, че може да се живее така в околностите на Париж. Тишината... Слушай, но поне слизаш в селището да купуваш припаси.
          - Преди да, нали ти казах. Сега няма нужда. Има всичко необходимо, там.
          Моран погледна в посоката, която сочеше пръстът на Сомоса, отвъд статуйката и изоставените й повторения по лавиците. Видя дърво, гипс, камък, чукове, прах, сянката на дърветата по стъклата. Пръстът май че показваше един ъгъл на работилницата, където нямаше нищо, само мръсен парцал на пода.
          Но в същото време твърде малко се бе променил, тия 2 години между тях също също бяха представлявали един празен ъгъл на времето, с един мръсен парцал, който сякаш беше всичко, което не бяха си казали и може би е трябвало да си кажат. Експедицията до островите, една романтична лудост, родена върху терасата на едно кафене по булевард Сен Мишел, бе свършила, щом намерила идола в развалините на долината. Може би опасението да не ги открият заличаваше полека-лека радостта от първите седмици и дойде денят, когато Моран улови погледа на Сомоса, докато тримата слизаха на плажа, и тая вечер говори с Тереза и решиха да се върнат колкото е възможно по-скоро, защото ценяха Сомоса и им се струваше почти несправедливо той да започне - толкова непредвидимо - да страда. В Париж продължиха да се виждат изрядко, почти винаги поради професионални съображения, но Моран отиваше сам на срещите. Първия път Сомоса попита за Тереза, после, изглежда, това не го засягаше. Всичко, което би трябвало да си кажат, тежеше между двамата, може би между тримата. Моран се съгласи Сомоса да пази известно време статуйката. Беше невъзможно да се продаде по-рано от 2 години; Маркос, човекът, който познаваше някакъв полковник, който познаваше някакъв атински митничар, бе наложил срока като допълнително условие към подкупа. Сомоса занесе статуйката в своя апартамент и Моран я виждаше всеки път, когато се срещаха. Никога не стана дума Сомоса да посети някой път Моранови, както толкова други неща, които вече не се споменаваха и които по същество бяха Тереза. Сомоса, изглежда, се вълнуваше единствено от своята натрапчива мисъл и ако понякога канеше Моран да пийнат по коняк в апартамента си, то беше само за да се върне към това. Нищо чудно, все пак Моран познаваше прекалено добре вкусовете на Сомоса към някои съмнително-странични литератури, че да се удивлява от неговата носталгия. Изненадваше го само фанатизмът на тая  надежда в часа на почти автоматичните признания, в които се чувстваше сякаш ненужен, повтаряната ласка на дланите по телцето на безизразно красивата статуйка, еднообразните баяния, повтарящи до умора все същите формули на новоредието. Видяна от гледището на Моран, натрапчивата мисъл на Сомоса беше разбираема: всеки археолог в някакъв смисъл се отъждествява с миналото, което проучва и вади на бял свят. Оттам вярването, че близостта с една от тия следи може да отчужди, да измени времето и пространството, да отвори една пукнатина, откъдето да се добере до... Сомоса не употребяваше никога този речник; каквото казваше, биваше винаги повече или по-малко своеобразен език, който намекваше и очертаваше непреклонни плоскости. По онова време вече бе започнал да работи грубовато върху копията на статуйката; Моран успя да види първото, преди Сомоса да се махне от Париж, и изслуша с приятелска любезност упоритите изтъркани мисли за повтарянето на жестовете и положенията като средство за премахване увереността на Сомоса, че неговото упорито приближаване в крайна сметка ще го отъждестви с първоначалната структура, с едно наслагване, което ще бъде нещо повече от това, защото няма да има двойнственост, а сливане, първичен допир (не бяха неговите думи, но Моран някак си трябваше да ги преведе, когато по-късно ги пресъздаваше за Тереза). Допир, който, както бе рекъл току-що Сомоса, се бил случил преди четиридесет и осем часа, в нощта на юнското слънцестоене.
          - Да - съгласи се Моран, палейки друга цигара. - Но бих искал да ми обясниш защо си толкова сигурен, че... Е, добре, че си стигнал дъно.
          - Да обяснявам... Не го ли виждаш?
          Отново протягаше ръка към един кът на въздуха, към един ъгъл на работилницата, описваше дъга, която обхващаше тавана и статуйката, кацнала върху нежна мраморна колона, обгърната от блестящия конус на прожектора. Моран си спомни неуместно, че Тереза бе минала границата, носейки статуйката скрита в кучето-играчка, изработено от Маркос в едно мазе на Плака.
          - Не можеше да не се случи - каза почти момчешки Сомоса. - С всяко ново повторение аз се приближавах още малко. Формите постепенно ме опознаваха. Искам да кажа, че... О, би трябвало да ти обяснявам цели дни наред... и нелепо е, че там всичко влиза в едно... Но когато е това...
          Ръката се движеше напред и назад, наблягайки на там, това.
          - Истината е, че след всичко си станал скулптор - рече Моран, като се чуваше как говори и намираше, че е глупав. - Двете последни копия са съвършени. Ако някога ме оставиш да взема при мене статуята, никога няма да разбера дали си ми дал първообраза.
          - Няма да ти я дам никога - каза просто Сомоса. - И не мисли, че съм забравил - тя е на двама ни. Но няма да ти я дам никога. Единственото, което бих искал, е Тереза и ти да не ме изоставяте, да се срещате с мен. Да, бих искал да бъдете с мен вечерта, когато пристнгнах.
          За пръв път от почти 2 години Моран сега го чуваше да споменава Тереза, като че ли до този миг тя е била мъртва за него, ала неговият начин да споменава Тереза беше неизличимо някогашен, беше Гърция оная сутрин, когато бяха слезли на плажа. Горкият Сомоса. Все още. Горкият луд. Но още по-чудно беше да се пита защо в последния момент, преди да се качи в колата, след обаждането на Сомоса бе почувствал като че ли необходимост да телефонира на Тереза в канцеларията й, за да я помоли да дойде по-късно при тях в работилницата. Ще трябва да я пита, да разбере какво е мислила Тереза, докато слушаше неговите указания да стигне до самотната извънградска къща на хълма. Нека Тереза му повтори точно каквото бе чула той да казва, дума по дума. Моран прокле безгласно тая систематическа мания да възстановява живота, както възстановяваше някоя гръцка ваза в музея, лепейки дребнаво-внимателно нищожните парчета, а гласът на Сомоса, размесен с движенията напред и назад на ръцете му, които също тъй, изглежда, искаха да слепват парчета въздух, да сглобяват една прозрачна ваза, ръцете му, които сочеха статуйката и принуждаваха Моран да гледа още веднъж против волята си това бяло лунно тяло на насекомо, предшестващо всяка история, изработено при умонепостижими условия от някого умонепостижимо предалечен, на хиляди години, но още по-назад, в някаква замайваща далечина с животински вик, със скок, с растителни обреди, редувани с приливи и сицихии¹ и периоди на разгонване и тромави производствени церемонии, с безизразно лице, в което само носовата линия строшаваше неговото сляпо огледало от непоносимо напрежение, едва загатнатите гърди, половия триъгълник и ръцете, сключени на корема, идолът на произхода, на първия ужас под обредите на свещеното време, на каменната брадва на жертвоприношенията в олтарите по хълмовете. Наистина да повярва, че и той се превръщаше в тъпак, сякаш да е археолог вече не беше достатъчно.
          - Моля ти се - каза Моран, - не би ли могъл да направиш едно усилие да ми обясниш, макар да вярваш, че нищо от това не може да се обясни? В крайна сметка единственото, което знам, е, че през всичките тия месеци си изрязвал копия и че преди 2 вечери...
          - Толкова е просто - каза Сомоса. - Винаги чувствувах, че кожата беше все още в досег с другото. Но трябваше да се извървят обратно пет хиляди години погрешни пътища. Любопитно е, че самите те, произлезлите от егейците, са били виновни за тая грешка. Но сега нищо няма значение. Гледай, ей така е.
          Редом с идола, той вдигна ръка и я постави нежно върху гърдите и корема. Другата милваше врата, качваше се до отсъстващата уста на статуята и Моран чу Сомоса да говори с глух и мътен глас, сякаш неговите или тая отсъстваща уста говореха за ловуването в пещерите с пушека и загащените елени, с името, което трябваше да се каже само после, с кръговете синя мазнина, с двойните реки, с детството на Пок, за похода към подножията на запада и спиранията в злокобните тъмнотии. Попита се дали ако звънне по телефона при някое недоглеждане на Сомоса, ще смогне да предупреди Тереза да доведе доктор Верне. Но Тереза вече трябваше да е на път и до самите скали, където ръмжеше Многообразната, вождът на зелените отрязваше левия рог на най-красивия мъжкар и го подаваше на вожда на ония, които пазят солта, за да поднови договора с Агеса.
          - Слушай, остави ме да си поема дъх - каза Моран, стана и направи крачка напред. - Приказно е, а пък и ужасно съм жаден. Да пийнем нещо, мога да отида да взема едно...
          - Уискито е там - рече Сомоса и бавно отдръпна ръце от статуята. - Аз няма да пия, трябва да постя преди жертвоприношението.
          - Жалко - рече Моран, търсейки шишето. - Никак не обичам да пия сам. Какво жертвоприношение?
          Наля си уиски до ръба на чашата.
          - За съчетанието, за да говоря с твоите думи. Не ги ли чуваш? Двойната флейта като на статуйката, която видяхме в Атинския музей. Звукът на живота отляво, а на раздора отдясно. Раздорът е също животът на Агеса, но когато се изпълни жертвоприношението, флейтистите ще престанат да духат в дясната тръстика и само ще се чува свиренето на новия живот, който пие пролятата кръв. И флейтистите ще си напълнят устата с кръв и ще я издухат през лявата тръстика и аз ще намажа с кръв нейното лице, виждаш ли, ей така, и очите и устата й ще се покажат под кръвта.
          - Стига дивотии - каза Моран, отпивайки дълга глътка. - Кръвта няма да отива на нашата мраморна кукличка. Да, горещо е.
          Сомоса си бе свалил блузата с бавно отмерено движение. Когато видя, че си разкопчава панталона, Моран си каза, че бе сторил лошо, като му позволи да се разпали, като му позволи тоя взрив на неговата мания. Изпит и смугъл, Сомоса се изправи гол под светлината на прожектора и сякаш се изгуби в съзерцанието на една точка в пространството. От полуотворената му уста падаше слюнеста нишка и Моран, оставяйки припряно чашата върху пода, пресметна, че за да стигне вратата, трябваше да го излъже някак си. Никога не узна откъде бе излязла каменната брадва, която се олюляваше в ръката на Сомоса. Разбра.
           - Беше предвидимо - каза, отстъпвайки бавно. - Договорът с Агеса, а? Кръвта ще я даде горкият Моран, нали?
           Без да го погледне, Сомоса почна да се придвижва към него, описвайки кръгообразна дъга, като че ли изминаваше предварително уточнен път.
           - Ако действително искаш да ме убиеш - извика му Моран, отстъпвайки към областта в полузрак, - за какво ти е този мизансцен? Двамата знаем много добре, че е заради Тереза. Но за какво ще ти послужи, щом не те е обичала и няма да те обича никога?
           Голото тяло изизаше вече от осветения кръг на прожектора. Укрит в мрачината на ъгъла, Моран настъпи влажните парцали върху пода и разбра, че вече не може да отиде по-назад. Видя брадвата да се вдига и скочи, както го бе учил Нагаши в спортния салон на Площад де Терн. Сомоса получи ритника в средата на бедрото и удара ниши в лявата част на врата. Брадвата се спусна полегато, прекалено далече, и Моран гъвкаво отблъсна снагата, която се изсипваше върху него, и сграби беззащитната китка. Сомоса все още беше задавен и замаян вик, когато острието на брадвата се стовари насред челото му.
            Преди да го погледне отново, Моран повърна в ъгъла на работилницата върху мръснита парцали. Чувстваше се като кух и от повръщането му олекна. Вдигна чашата от пода и изпи каквото оставаше от уискито с мисълта, че Тереза ще пристигне всеки момент и че ще трябва да се направи нещо, да се извести полицията, да обясни. Докато влачеше за едно ходило тялото на Сомоса чак докато го изложи изцяло под светлината на прожектора, помисли си, че не ще бъде трудно да докаже, че е действал в законна защита. Особнячествата на Сомоса, неговата отдалеченост от света, очевидната лудост. Приклекнал, намокри длани в кръвта, която течеше по лицето и косата на мъртвия, а в същото време гледаше своя ръчен часовник, който отбелязваше седем и четиридесет. Тереза не можеше да закъснее, най-добре би било да излезе, да я дочака в градината или на улицата, да й спести зрелището на идола с лице, струещо кръв, червенити нишчици, които се плъзгаха по врата, заобикаляха женските гърди, събираха се в нежния триъгълник на половия орган, падаха по бедрата. Брадвата беше дълбоко забита в главата на жертвопринесения и Моран я взе, като я претегляше в лепкавите си ръце. Оттласна още малко трупа с ходило чак докато го остави до колоната, подуши въздуха и приближи до вратата. Най-добре би било да я отвори, че да може да влезе Тереза. Подпрял брадвата о камъка, започна да си сваля дрехите, защото беше горещо и миришеше на плътност, на заключена тълпа. Вече беше гол, когато чу шума на таксито и Терезиния глас, овладяващ звука на флейтите; угаси свитлината и с брадвата в ръка зачака зад вратата, ближейки острието на брадвата и с мисълта, че Тереза беше самата точност.

 

 

 

----

 

¹ Сицихия - съвпадение или противостоене на една планета спрямо Слънцето. (бел. прев.) 

на Александър Сандев в штъркел следя

с Румен Стоянов се запознах преди година и половина, настоящата 2008 година беше тук във връзка с поетичната книга на Виолета Бончева, която излезе билингва и мисля, че и е редактор

питала съм го защо няма нови преводи на Маркес, особено за "Сто години самота", любопитно ми е - толкова ли е трудно да се преведе текста като се съхрани езика на автора, питам като пълен лаик

Не съм оптимист по отношение на преводимостта на уникалните светове. Четох Самотата два пъти с разстояние от 20 години във времето, след местене в пространството и на два различни езика - в превод и в оригинал. И все едно четях 2 различни книги. :( В полза на оригинала. И не защото преводачът беше некадърен - имаме чудесни преводачи от всякакви езици - живи и мъртви. &) Това е нещо много лично като усещане. Не знам за другите. Колкото до Маркес, той не иска да го превеждат на български. Имал е проблеми с авторските права и не е толерантен като Коельо /Коелю/, който мисли, че пиратските издания само увеличават популярността му.

PS Благодаря за сламката. Надникнах в Щъркел и открих това, което с удоволствие прибавям тук, както и новината, че Александър Сандев има около стотина от тях и че се готви да издава билингва версия!

ЛИКВИДАЦИЯ НА САЛДАТА
Чувствам, че умирам в теб, пресичан от пространства,
които растат, които ме изяждат като гладни пеперуди.
Затварям очи и съм излегнат в твоята памет, почти жив,
с отворени устни, откъдето тръгва реката на забравата.
И ти, с деликатни клещи от търпение, ми изтръгваш
зъбите, миглите, събличаш ми
спатията на гласа, сянката на желанието,
отваряш и отваряш в моя чест прозорци в пространството
и сини дупки по гърдите ми,
откъдето летата бягат разкайвайки се.
Прозрачен, заострен, преплетен с въздух
се нося из полусъня, обаче
казвам името ти и те събуждам разтревожена.
Но се насилваш и ме забравяш;
аз съм едва балонче,
в което се оглеждаш, което ще спукаш
само с едно мигване.


ПЕЧАЛБИ И ЗАГУБИ
Отново лъжа с лекота,
навеждам се респектиращо пред огледалото,
което оглежда само врата и вратовръзката ми.
Мисля, че съм онзи господин, дето излиза
всеки ден в девет.
Боговете лежат мъртви, един по един в дълги редици
от хартия и картон.
Никак не съм странен, дори за теб не съм
странен. Чувствам празнина, но е лесно;
барабан: кожа от двете страни.
Понякога идваш следобед, когато чета
неща, които успокояват: бюлетини,
доларът и лирата, дебатите
в Обединените нации. Изглежда ми
сякаш ръката ти ме реше. Не те учудвам!
Внезапно само нищожни неща ми липсват
и бих искал да ги търся: веселието
и усмивката, това потайно животинче,
което вече не живее между устните ми.


МОЛЦИ
Постарай се да се съсредоточиш в мен
ако те интересуват лицето и косата ти.
Не знаеш каква опасност, какъв галоп от море
тича назад, за да те удави.
Всеки пейзаж, всяко ново лице е резец
търсещ бузите ти,
всяко име
пада върху твоето като мъртъв орел.
Ти си удавничката от Сена, но как да те спася
като жените на Пикасо те разяждат с течни милувки
и на събуждане мисля че си друга,
въпреки, че преследвам до жажда лицето ти,
търсейки те в кашони и портрети,
пропускайки малка, безполезна
дъждовна нощ през пръстите си.
Не позволявай да се разрушиш,
о, не ми отстъпвай лесната победа!
Аз се бия като дърво,
но ти си птичето там горе:
какво мога да му направя на вятъра, който ми отнема песента ти,
щом ти му даваш крила!


ГОСТЕНКА
Не знам каква разруха правиш тук,
в това корито на пътища, където гръдният кош е череп на крава в праха
под тежки облаци като епитафии на величественост.
Знам, че ми влачиш неща, че се разхождаш
подобно на щура мравка
ограбвайки шкафове и лица,
спомените, подбрани в техните шишенца,
вятърчета на носталгия.
И се случва да те мразя, да накланям
чело в твоята кристална коса,
за да я унижа и задържа,
о, крадло на печати,
на подсигурени
кореспонденции, които спяха освен при пренасяне,
на моето минало - тази стена, която ми служеше за жилетка и домакин.

(Ако ме изпразваш толкова, ще се върнеш ли с първата нишка?
Ако те оставя да ми ограбиш изсушените хербарии,
ще сложиш ли синята сврака, камъчето,
което прави играта и я издига в музика?)


ГОЛЕМ
Този буен червен кичур е звезда. Денят приключва
като плача̀, глуха земя, мулат.
Разрухата поглъща улуците,
гаден талк полепва по прозорците,
и от мостовете расте като зло име,
изнемогналата болест на водата.

Там, в твоята бледа страна, гори вечерта,
където и да идеш, в светъл цвят, малко тъжно.
Не е възможно да не тъжиш понякога,
не е възможно да не знаеш
колко тъга има в твоя двойник,
тази мълчалива фигурка до мен съзерцаваща
студеното съвършенство на раждащата се нощ.


ДРУГИ ПЕТ ПОЕМИ ЗА КРИС
I
Всичко, което предхожда е като първите моменти
на среща след много време:
усмивки, въпроси, забавени приспособявания.
Странно е, изглеждаш ми не толкова тъмна като преди.
Оправи ли се най-накрая твоята стара леля? Не, не ми харесва
бирата. Наистина, забравил съм.

И отдолу, товарен асансьор в сянка, изкачва се бавно; друг
е там. В косата ти започват да треперят пчелите, ръката ти
докосва моята и слага в нея сладък памук от дим. Миришеш
отново на юг.

II
На моменти имаш
лице на изгнаник,
онзи, дето търси глас в поемите ти.

Моето изгнание е по-леко,
не му липсва защита,
но когато те водя за ръка
по уличка в Париж,
така ми се иска разходката да приключи
на някой ъгъл на Монтевидео,
или на моята улица Кориентес
без никой да дойде
да иска документи.

III
Понякога мисля, че бихме могли
да помирим противоположностите,
да намерим неподвижния център на колелото,
да излезем от бинарното,
да бъдем шеметното огледало, което концентрира
в последна пресечна точка
този престорен танц, който посвещавам
на присъстващото ти отсъствие.

Спомням си Сент-Екзюпери: „Любовта
не е двама души да се гледат един друг,
а да гледат в една и съща посока“.

Но той не е подозирал, че толкова пъти
двамата гледахме очаровани една и съща жена,
и че прекрасната, щастлива дефиниция
пада на земята като сива марионетка.

IV
Мисля, че не те обичам,
че само искам невъзможността,
толкова очевидна, да те обичам
като лявата ръка,
влюбена в онази ръкавица,
която живее на дясната.

V
Плъхче, пух, кроасан,
калейдоскоп, кораб в бутилка,
мъх, камбана, диаспора,
възкресение, папрат,
това и сладкото от тиква,
бандонеонът от Троило и две или три
зони от кожа, където
рибарчето свива гнездо,

това са думите, които съдържат
твоята неумолима и недостижима дефиниция,
това са нещата, които съдържат субстанциите,
от които си направена, за да може някоя
да пие, и притежава, и гори, убедена,
че те познава цялата,
че си само Крис.


ПЕТ ПОСЛЕДНИ ПОЕМИ ЗА КРИС
1.
Сега пиша птици.
Не ги виждам да идват, не ги избирам,
изведнъж са там, това са,
ято думи,
кацащи
една
по
една
по жиците на страницата,
писукащи, кълвящи, дъжд от крила
и аз – без хляб да им дам, само
ги оставям да дойдат. Може би
това е дърво,

а може би
любовта.


2.
Снощи те сънувах
жрица на Секмет, богинята с лъвска глава.
Тя – гола в порфир,
ти – лъскава гола кожа.
Какъв дар ѝ подаваше на дивашката богинята,
която гледаше през твоя поглед
един вечен и неумолим хоризонт?
Чашата в ръцете ти съдържаше
тайното възлияние, сълзи
или менструалната ти кръв, или слюнката ти.
Във всеки случай не беше сперма
и сънят ми знаеше,
че дарът ще бъде отхвърлен
с бавно презрително ръмжене,
така, както винаги си го очаквала.

После, може би, вече не знам,
ноктите – в гърдите ти, задоволявайки те.


3.
Никога няма да разбера защо езикът ти влезе в устата ми
когато се разделяхме в твоя хотел
след приятелска обиколка на града
и прецизно напасване на дистанции.

В един момент си помислих, че ми даваш
бъдеща среща,
че отваряш ничия земя, междуцарствие,
където да достигна твоя педантичен мъх.
Обкръжена от приятелки ме целуна,
аз – изключението, чудовището,
а ти – злословещ нарушител.

Я да разберем с кого се целуваше,
с кого се разделяше.
За момент бях щастливият наместник,
който понякога намира в слюнката си
кратък вкус на орлови нокти
под южни небеса.


4.
Бих искал да съм Тирезий тази нощ
и в бавно очакване по корем
да те приема и да стена под твоите камшици
и хладните ти медузи.

Знаейки, че е часът
на повтарящата се метаморфоза,
и че като слезеш във вихъра от пяна
ще се отвориш плачейки,
сладко нанизана.

За да се върнеш после
в твоето тиранично кралство на фаланги,
в обсадата на кожата ти, мокрите ти октоподи,
докато се измъкнем заедно и достигнем прегърнати
пясъците на съня.

Но не съм Тирезий,
а съм само еднорогът,
който търси водата на твоите ръце
и намира между бърните
шепа сол.


5.
Няма да те уморявам с повече поеми.
Да кажем, че ти казах
облаци, ножици, скоби, моливи,
и все някой път
ти се засмя.


ПЕТ ПОЕМИ ЗА КРИС
1.
Вече много по-натам от mezzo
camin di nostra vita *
съществува територия на любовта,
лабиринт повече ментален, отколкото митичен
където е възможно да бъдеш
бавно щастлив
без нишката на Ариадна бълнуващ,
без пени, нито чаршафи, нито бедра.

Всичко се сбъдва в отражението на сумрака –
косата ти, парфюмът ти, слюнката ти.
И там, от другата страна, те притежавам,
докато ти играеш с приятелката си
игрите на нощта.

2.
Всъщност, не ме интересува
че гърдите ти спят
в синята симетрия на други гърди.
И щях да ги унижа
с гъдела на моето докосване
и щеше да се разсмееш точно
когато нужно и очаквано
беше да се разплачеш.

3.
Знам добре какво печелиш
когато се изгубваш в насладата.
Защото е точно
каквото аз бих почувствал.

4.
(Вярната грешка)
да се срещнем в края на деня
по градска алея.

5.
(Бих искал да вярваш,
че това е нищожната игра
на компенсациите,
с която утешавам тази дистанция.
Продължи тогава да танцуваш
в огледалото на друго тяло
след като си се усмихнала
едва
за мен).


РОМАНС ЗА ПРАЗНИТЕ СРЕЩИ
Не питай кой даде на тази песен
душа предопределена за страдание
и бедно сърце, което толкова те обича.*


I
Бронз от осем и половина
ни вика всяка сутрин
(между твоята къща и моята къща)
от два улука и един кратък поздрав на другари.

Толкова си красива, облечена
в шумяща бяла пяна
под онова слънце в осем,
което те обгръща и те хвали!

Неговите жълти стрели
бродират в косата ти зефира,
напомнящ ефирните
образи на светиците.

(Мисля, че ако се моля на теб,
може би, ще си спася душата...)

II
Утринните камбани
свирят музика в пътеката,
по която към своето училище отиваш,
по която отивам към моето училище.

Глупаво, глупаво
ме преследва старата идея
всеки път когато се пресичаме
в нашите противоположни пътища:
мисля за онова вчера, което завързваше
със смях две пътеки,
когато още не се срещахме
ти и аз по пътя за училище.

С една и съща камбана,
с една и съща екзистенция,
и по една и съща улица
със слънце от осем и половина...
За нас, тогава,
имаше само едно училище.

III
Госпожицата учителка
минава облечена в бяло;
в тъмната ѝ коса спи
нощта все още, парфюмирана,
и в дълбокото на нейните зеници
лежат заспали небесните тела.

Добро утро, госпожице
на забързания ход;
когато гласът Ви ми се усмихва
забравям всички птици,
когато очите Ви ми пеят
става по-светъл денят,
и се изкачвам по стълбището
все едно летейки,
и понякога давам уроци.

________
* Изпратено от Хулио Кортасар на
Нели Мабел Мартин през 1943 в Чивикой

прибрала съм си ги тези преводи, също и на Лорка!:)

А на теб честито отличие! ;) Ще потърся пътеписа с който си участвала :)

току-що го отварям в штъркел


Ако трябва да живея без теб, нека е трудно и кърваво,
студената супа, скъсаните обувки, или, нека в средата на изобилието
да се вдигне клонът на кашлицата, лаейки ми
твоето деформирано име, гласните от пяна, и на пръстите
да ми залепват чаршафите, и нищо да не ми дава покой.
Затова, няма да се науча да те обичам по-добре,
но изселен от радостта,
ще знам колко ми даваше като само понякога беше наблизо.
Това мисля, че го разбирам, но се лъжа:
ще е нужен скрежът на свода,
за да може подслоненият в портала да разбере
светлината на столовата, покривките от мляко и ароматът
на хляба, който провира мургавата си ръка през цепнатината.

Вече толкова далеч от теб,
като едното око от другото,
от това прието нещастие,
ще се роди погледът, който най-накрая ще те заслужава.

Хулио Кортасар

Благодаря за стихотворението. В Аржентина, Чили, Колубмия, Куба и Мексико латиноамериканците сякаш най-дълбоко развиха усет за живот "на границите на, в сърцевината". Но аржентинците и чилийците са ми по-близки с вживяването си в "нашенската континентална изящна словесТност". /Това е цитат, за недосетилите се. :))))))))))))))))/ Бразилия е друга тръпка, поне за мен, много Африка има там./

PS Thanks. Не е пътепис, многословен полудокументален разказ е. :)

Абе, чети Хулио, не ми обръщай внимание.

и аз имам почти същата публикация в блога ми в блогспот, с някои разлики в стихотворенията, плюс откъс от Игра на дама.
Колкото повече за Хулио, толкова по-добре...защото е велик!

При мен всичко с Кортасар тръгна малко наопаки* :( - от юношеството и младостта - "Междуетажие", а също списание Съвременник, мина през Буенос Айрес и Париж /стаята, където смъртта сполита Рокамадор :))))))))/, през разказа в литклуб, през кон-текст, глоси и щъркел, а и при теб съм се отбивала /между Глоси и Щъркел/. :)
"Колкото повече за Хулио, толкова по-добре...защото е велик!" И слава Богу, световете му принадлежат на всички, които му се наслаждават и се опитват да го разберат.
Чета те. :)
*PS Имам предвид, например, тези стъпълца по пътя /позабравени звуци от един стар разговор :)))/:
"Някога в един хотел в Париж се събрали да пренощуват Маркес, Фуентес и Кортасар. Фуентес попитал ей тъй на, да става приказка, знае ли Кортасар кога пианото е било включено като инструмент в джазовия оркестър. И разговорът продължил до сутринта. При това без бла бла и врели некипели. Един одухотворен събеседник може да те държи зяпнал с часове, както е известно далеч преди Труман Капоти. Кортасар поначало е обожавал джаз, свирел е, а освен това е бил и подвижна енциклопедия, според приятелите си /освен безсмъртен, в което Маркес и досега вярва; и освен Дориан Грей, но това е друг разговор, ах, Кортасар.../. Нищо че е аржентинец. Имам предвид не самочувствието им, а това, че увлечението по джаза не е точно силната страна на европейски ориентираните интелектуалци от Рио де ла Плата."
А представяш ли си какво става, когато проговори силната им страна.:)))))

поетична книга, предпочитам така да чета, на хартия

още едно просто знаменито

ПРЕДИ, СЛЕД...

Както игрите – плача,
както сянката – колоната,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
както ласката – ръката,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно,
макар и да няма следа, нито знак.

Mакар и да няма следа, нито знак,
както ласката – ръката,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
но неизбежно
любовта надживява обичащия,

както игрите – плача,
както сянката – колоната.

Както ласката – ръката,
макар и да няма следа, нито знак,
обичащият предшества любовта,
парфюмът рисува жасмин,
както игрите – плача,
както сянката – колоната,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно...

Да, знаменито е. Почти ведическо, ако се абстрахираш от "минимализма" на първото, "космогоничността" на второто :) и привидното противоречие...

"Любовта е родена първа:
боговете не могат да я достигнат......
или духовете, или човекът.....
Надалече, докъдето се простират
небесата и земята,
надалече, докъдето отиват водите,
нависоко, където горят пламъците,
ти си по-велика, любов!
Вятърът не може да те достигне,
нито огънят, нито слънцето, нито луната.
Ти си по-велика от всички тях, любов!"

Атхарва веда

Дойде им пак времето и на стиховете на Кортасар. :) А като си представиш, че винаги е бил един от най-превежданите латиноамерикански автори...
И о, изненада, назоваването на първо име не е следствие от чугунено самочувствие, а от чувство за близост с месец юли. :)) Извън шегата, раснах с тези хора, с писанията и разговорите за тях. Имах щастието да случа на родители в този "атомистичен свят", в който всъщност всички се свързани и сме частици от цялото...не ми достигат думи, но ти разбираш какво искам да kажа. :)))