Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2008 12:40 - Малко Миряна
Автор: marteniza Категория: Изкуство   
Прочетен: 8459 Коментари: 6 Гласове:
1



Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен

за любов.


Тагове:   малко,   Миряна,


Гласувай:
1



1. eien - Ехххх, Мартеница....
11.09.2008 12:52
пак и колко!
Благодаря Ви!
цитирай
2. marteniza - Няма пак
11.09.2008 13:03
Сложих Миряна Башева тук, защото сякаш тоя текст съм го писала аз, само че нейният е 100 пъти по-добре написан. :) Чувствах се така от 2003 година до лятото но 2008. През август 2008 срещнах човек, който се чувстваше по същия начин, защото беше преживял нещо подобно. Беше голям дар от съдбата, понеже само той - между безбройните ми познати и приятели - можеше да ме разбере. Та от август 2008 ми се струва, че има живот и след Хирошима. Надявам се, че точно ти ще разбереш за какво говоря.
И аз благодаря за личния прочит, различен от моя и пак хубав.
цитирай
3. martiniki - харесвам я - талант, енергия, и хъс - това ми е особено
18.09.2008 20:55
любимо

ИЗ МОМИНСКИЯ МИ ДНЕВНИК
(или защо не се влюбих в поет)

Някой се примъква, плах, към мене.
Друг досадник пъха мокри устни.
Скучно е без теб, Сергей Есенин!
Да не кажа даже, че е пусто.
Виждам, че поети има много.
Всички пият, пушат, пишат мъдро.
Но не зная ни един, ей богу,
който да е синеок и къдрав!
Здраве да е, нека са брюнети.
Хайде и да са плешиви. Може.
Но така обидно е, че - ето:
не умеят да ме разтревожат.
Може би лиричните разноски
раснат паралелно на стандарта?
Адски
тихо
е
без
Маяковски!
Дявол ли си, като нямаш тартор?
Едри, гръмогласни - виждам много.
Мразят всичко мръсно. И са прави.
Но не зная ни един, ей богу,
който да се гръмне от ненавист!
Майната им, нека си живеят.
Всъщност те са нужни и полезни.
Но така обидно е без нея -
звънката, шамарена поезия!
......................................
Аз самата съм безумно кротка.
Чиста като новичко индиго.
Имам майка, дъщеря и котка.
А от татко - цял чеиз от книги.
В революцията още нямам вноски.
Любовта? Тя нещо няма вяра в мене.
Тъпо е,
Володя Маяковски!
Скучно е,
Серьоженка Есенин!


цитирай
4. marteniza - Е, сега
18.09.2008 22:11
Отваряме ли есенните четения по пантофи пред камината? Боцваш ме по гъдела.


ЕСЕНЩИНА



Проходил я мимо - сердцу все равно.
Просто захотелось заглянуть в окно.

Есенин

Извинете,
че влизам неканена
като някакъв
нощен нахал.
Поетът
е без възпитание.
И за никой
не му е жал.
Бях наблизо,
и тъй, на минаване
ще приседна
до вас - по палто.
Знаете ли,
навън зазорява.
Вие не спите.
Защо?
Аз и друг път
из вашата улица
съм хвърчала
по разни дела.

Не с очите си спомням.
а с пулса -
и най-стръмните
стъпала.
Но защо ли
не ми се е случвало
да се спъна
пред вашия вход?
Знам.
Отвън ми оставяхте ключа
и чакахте.
Цял живот.
Трябва мярка
Във всяко очакване.
Ето - вие
прекалихте с това.
Впрочем,
всичките сте еднакви.
Така ме боли
глава...
Късно е.
Идва утрото сприхаво.
с шизофренната
суета.
Ще се видим пак.
В някои стихове,
ако
ви ги посветя.
И простете,
влязох неканена,
като някакъв
глупав нахал.
Но не ми е
до възпитание,
а за себе си
ми е жал...

НА ТЕЗИ, С КОИТО СЛУЧАЙНО СЕ СРЕЩАМЕ


Помня - кратка, внезапна вечер.
Помня, в твоите бегли длани
стихва, сякаш на смърт обречено,
хладното ми добро държание.
Помня - ти ми разкриваш нещо
много важно и много просто -
гениалното ти усещане,
че сме с теб два далечни острова.
Помня, няма излишно време
да се правим на реалисти.
И с готовност за бой приемаме -
и в секундите има истина!
...........................................
Помня, казваме сбогом - в упор.
Почва ден. Той е романтичен.
Други казваха - много глупаво,
можеше да не се увличате.
Много важно, че се разделяме!
Важното е, че утре влизаме
в други вечери, пренаселени
с невъзможна и ясна близост!

Аз и днес ще те разпозная с
гениалното си усещане
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.
Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скомина.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.

АЗ СЪМ ФУТУРОЛОГ


Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят -
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят -
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст -
понеже няма много работа...
С приспивен Микроземетръс
Дежурните се забавляват.)

И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно - с'еst la vie!*
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз - "gotini".
И аз съм тук! Но не - така
сама, не както нявга - някоя...
На раменете ми - ръка:
интелигентна, нежна, яка!

А пътят - опнат като нерв.
Животът - пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...

НА БАЩА МИ

/Днес имам тъжен повод да пусна това. Хубаво е, че е в един дискретен диалог, не бих искала да стане публично - М./

Не се прощавам с теб. Не се прощавам.
Не знам, че си загинал.
Не искам и да знам.
Не искам да те няма.
Не искам да съзнавам -
отиде си, тъй както тръгна.
Сам.

Не се прощаваме.
До мене ще останеш мълчалив.
И земното ни време, макар и да е кратко,
ще те опази -
хубав,
мой единствен,
жив.

Не се прощавам, татко.

Абе, кво се правя на интересна, ей ти целия линк, сто пъти сме го чели и препрочитали, книгите й се въргалят из къщи, въобще, малко Миряна:

http://liternet.bg/publish13/m_basheva/neka/content.htm
цитирай
5. анонимен - ...
05.02.2011 00:59
Lele, strahotno e! Evala na avtora za ideqta i za nachina, po koito q e podnasyl :) Trogna me :)
цитирай
6. marteniza - Намасте
10.05.2011 17:53
Евала и намасте. Por si acaso, repito: От 28.10.2003 първият стих от тази поредица ми е много близък. И може да ме разбере само човек, който е преживял същото. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marteniza
Категория: История
Прочетен: 982367
Постинги: 206
Коментари: 603
Гласове: 1031
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031