ГРАДИНИТЕ ЮМИКО*

/””Листа” от хилядолетното Дърво на поезията в Япония”/

 

                   „Всяка завършеност противоречи на принципа на непрекъснатото развитие."

 дзен

 

                Някои хора поддържат приятелства, както други отглеждат цветя – поливат ги с години –добавят хранителни вещества, бъбрят им, дооформят ги, пускат им музика, поставят ги на слънчеви места с чист въздух, пазят ги от сланата, плевелите, паразитите. „Няма нищо по-лесно от грижата за един бонзай – засаждаш го и после, в продължение на 100 години, само подрязваш”- твърдеше Юмико. От нея научих за японските градини и японската поезия. Тя винаги говореше за двете неща едновременно, сякаш използваше устойчива рима. От нея научих също, как с азиатска упоритост едно приятелство може да придобие философската многозначност на  бунжин-зукури***, красотата на хайку и дълголетието на императорски поданик**, костенурка, или кипарис. Паралелизмът на обясненията й обхваща всички нива на източната хортикултура и кадо****. В древната местна религия шинто съществува схващането, че природните обекти са обиталища на духове – обяснение за изключителната почит към природата, развита до съвършенство още в стила „шую” на японското ландшафтно изкуство.  Заедно с това островитяните вярват, че словото има душа, че то притежава същата реалност на съществуването, както събитията, или вещите. Самото произнасяне на думите е нещо като магически ритуал, който освобождава съхраняваната в тях енергия за извършване на действието. В одухотворените източни  ширини, култът пред писмения текст и благоговението пред писмения знак като материализирана форма на думата, са сравними само с култа на японците към градината като микрокосмос, рефлектиращ видимия и невидимия свят.

Юмико се отнасяше към дългогодишната кореспонденция, започнала по случаен повод в детството ни, като към нещо свято. Научи и мен да бродя из тази мъничка вселена, където пламъкът на приятелството мъждука в традиционния фенер и доминира пейзажа. Особено нощем. С времето оформлението на ръкописи и пространства в японската култура се превръща в мярка за духовна извисеност.

 

Щурчето плаче

над книжния фенер, изцапан с туш

от покойното ми дете.

 

Какей

 

Далечната традиция на Юмико се вписа естествено в нашия семеен култ към Словото и Сътворението. Веднъж тя ми разказа притча за прочут майстор на чаената церемония от 16 век.  Той построил градина и я заградил с висок жив плет, който скривал гледката към морето. Поръчителят бил недоволен – докато един ден не се навел да измие ръцете си в езерцето. Оттам през една пролука в плета видял морето и се усмихнал. Както майсторът се надявал, клиентът прозрял идеята на дизайна. Защото, с помощта на свещено вдъхновение, умът му направил връзка между езерцето и големия океан и по този начин между самия него и безкрайната вселена. Символичното представяне на вселената на ограничено пространство се свързва с идеята „да се пресъздаде чрез градини будистката представа за рай”. / Стилът „джоудо” в японското ландшафтно изкуство процъфтява след 14 век, с разпространението на дзен будизма в Страната на изгряващото слънце/.

 

Планината се раздвижи,
тръгна през градината,
влезе и в разтворения дом.

Башо

 

*

Над хралупата в скалата
виси бръшлян -
малък храм.

Шики

 

 

 

Разбрах, че Юмико идва от свят, в който образованието и възпитанието са насочени към формиране на дискретно мислене, към фокусирането върху единичните, отделните неща, към търсенето на извънлогични форми на познание, към разбулването на скрития смисъл - качества, без които е немислимо да се постигне поетично откровение, или да се прозре  същината на природните явления. „Като си създадеш приятелство с природата, лесно ще откриеш спокойствието, удовлетвореността и богатството на своя живот .”

Окапа вишневият цвят
и между дърветата
надникна храмът.

Бусон

Пазя снимките и писмата на Юмико в нейния двор, пред плъзгащите се врати на далечния й дом. Миниатюрните вселени на японската градина и минимализмът на японската поезия побират в себе си всичко, твърдеше тя – от океаните и реките /загладен пясък и чакъл в сухите русла, или езерца, каскади, рекички с надвиснали мостчета/, през островите и планините, загатнати чрез включените в композицията скали, до грижливо оформените дръвчета, предаващи идеята за гора. Отличават се с простота на формата, баланс. Открити пространства, липса на прави линии, асиметричност, нечетен брой елементи, естественост, усещане за свобода. „Тайната на приятелството е никога да не злоупотребяваш със спонтанността му.” Предназначението на японската градина е свързано повече със съзерцанието, размисъла, медитацията, дзен концентрацията, почивката, насладата. Тя е прозорец към друга реалност, към въображаеми пространства и пътешествия на духа.

Истинското приятелство надхвърля границите
на близостта и отчуждението.
И няма разлика в това
дали приятелите ще се срещнат или не.
На старата слива, окичена с цвят,
южният клон владее цялата пролет.
колкото и северния.

/Из „Желязната флейта”/

Характеристиките й са чувството за мярка, деликатността, изящността, хармонията, нежността, елегантността, дискретността, а не изумителното изобилие от цветове, „бунта на палитрата”, или пищността на видовете в арабските, европейски, американски градини. „Неоформените хора се възхищават от яркото и новото. Завършените личности се наслаждават на обикновеното.” /Един късен Уайлд ще възкликне по този повод – „простите удоволствия са последно убежище за сложни натури”./ В японската градина не преобладават цветята, а борът или кипарисът, символ на мъжество и дълъг живот. Периодът на цъфтеж на различните растения в нея обикновено е кратък и интензивен, подбрани са видове като черешовите дървета, азалиите, ирисите и водните лилии, които се покриват с цвят едни след други; но дори когато цветната приказка окончателно свърши, през късната есен и зимата, японската градина запазва своята хубост и вечно спокойствие и така напомня колко преходен и крехък е човешкият живот. "Колкото повече оста­рявам, толкова опростявам моята наука и религия. Книги­те означават по-малко за мен, молитвите означават по-малко за мен, лекарствата означават по-малко за мен, но мирът, приятелството, любовта и живота, изпълнен със смисъл означават повече за мен, определено повече".

Стиснах в ръка отронено черешово венчелистче.
Отворих я -
нямаше нищо.

 

Киоши

 

*

 

Навяваш ми

Безброй спомени,

О, вишна!

 

Башо

 

*

 

Окапа божурът.

Няколко листенца –

Едно в друго.

Бусон

Всъщност елементите на японската градина имат различно значение - докато скалите и камъните /езерни и речни, разделящи поток, лежащи камъни/ символизират пермаментното, устойчивото, то растенията са алегория на времето, което отминава. Някога имало два основни типа ландшафтни проекти - изкуствени могили и равнинни градини. Според най-разпространените схващания, основните видове градини сега са четири, в зависимост от формите на стила – скална градина; водна градина /най-мащабна, с острови, водопади, чийто шум напомня за преходността на живота, езера, предлагащи възможност за разходка с лодки,  и скали, често по 2, малка и голяма, от които едната символизира щъркела – доброто здраве, а другата костенурката – дългия живот/; градина на литераторите / характеризира се с по-опростена церемония за приготвяне на чая, интерес към природните обеми и форми, литературата и живописта, любимо място за интеректуални разговори/ и градина на чая. Юмико бе избрала „водната”, по много и видими причини. Всъщност, това е предпочитаната от мнозинството японци версия, заради своята универсалност. Колкото до строгите правила на подреждане и задължително миниатюрния размер на градините, Юмико смяташе това за митове – „Нито дизейнерските закони са особено строги, нито пространствата задължително трябва да са малки. Просто специфичните начини за организация и обработка на елементите създават илюзорно впечатление за минимализъм.”    „Плоските градини” са съчетание между пясъчни /с техните сухи реки/ и естествени /натурални, включително обитавани от птици и гризачи/ паркове; пясъкът в тези смесени ландшафти се оформя в концентрични кръгове, символизиращи щастие. Чайната градина обикновено има като задължителен елемент навес или павилион за чаената церемония, кладенец, каменен басейн и фенер. Съсредоточаването и самовглъбяването са основното предназначение на повечето паркови разновидности, особено на чайните и скалните. Въпреки привидната аскетичност на каменно-пясъчните дзен-версии, каменната градина в Киото, наброявяща само 15 скали, разположени сред загладен чакъл, може да бъде наречена „отпадъци на средновековен строител”, „празно пространство”, или пък  "смехотворна, неприложима шега” единствено от ограничени умове, като този на журналиста Джил. Нечие по-събудено око веднага ще открие в нея живот, достатъчен да подхрани цяла философия:

Пролетен ден.

В пясъка на градината

се къпят врабчета.

Оницура

 

Колкото и да е малко култивираното пространство, то непрекъснато се променя, усъвършенства, актуализира: когато Юмико се ожени,  узнах подробности за мъжките и женските скали - два еднакви по форма, но различни по размер отломъка се поставят един до друг, за да символизират ин и ян, мъжкото и женското начало.  Научих повече за ин /предимно водните/ и ян/предимно каменните/ елементи в градината, за тяхното противопоставяне и единство /мекота и твърдост, светлина и сянка, вода и огън/. Всеки естествен камък там имаше свое име: камък на божеството, пазител на дома, или камък-часовой, камък на неугасващата любов итн. Когато се родиха /с малка разлика във времето/ двете й деца, в градината се появиха други „водни” и „каменни” детайли. Неизменна оставаше  аранжировката на устойчивите елементи, съобразена с трите нива - човек, земя, небе. Красивата композиция от  естествени растения, пясък, вода и камъни в парка на Юмико трябваше да  въздейства както емоционално-естетически, така и рационално – чрез внушението за комбинацията от трайно и нетрайно в Естеството, за преходността на всичко живо, за съчетанието между вечните стойности и поемането на щафетата от различните поколения.

Корените на голямо лятно дърво
простират се по скалата
във всички посоки.

Киоши

 

*

От вси страни
довяват ветровете
черешови венчелистчета
в езерото на гмурците*****.

Башо

Водата, която пречиства сетивата и ума, обевидно бе постоянен елемент в японската градина и особено в творението на Юмико, наред с фенери /понякога с форма на четириетажни пагоди, като всеки етаж отговаря на стихийте - вода, въздух, земя и огън./; пътеки и фигури от чакъл и пясък /за навлизане крачка по крачка, с цел постепенно опознаване на таинството – алюзия за пътуването през живота/; мостчета /каменни, дървени, от бамбук, прави, или дъгообразни, символизиращи стабилност/; каменни лъвове /често по 2, ин и ян, белег на могъщество/, пясъчни вълнички /”трасета” за страстващата мисъл/, кладенци, стъпала, туфи мъх, каменни чаши с формата на бъчвички, високи 20-30 см, в които се мият ръцете за чаената церемония, перголии, бамбукови огради и други  декоративни елементи; и разбира се, рибите koi, които са символ на любовта, приятелството и късмета. В японската градина постоянно присъстват каскади и водопади /единичен, на две стъпала, три стъпала, гладък (равен), неравен (грапав, променлив)итн./. Те действат както на зрението, така и на слуха и също символизират преходността. Ах, това Panta rei...

 

Из езерцето препускат
лотусови листи.
Юнски дъжд.

 

Шики

 

*

 

В градината млади фиданки.

Тихо, тихо - да ги ободри,

шепне есенния дъжд.

 

Башо

 

*

 

Угасна фенерът.

В градината вятърът шумоли

В листата на банана.

 

Шики

 

*

 

Напев на жаби.

По младите листа

Плющи порой.

Рансецу

 

С тези стихове Юмико ме накара да „видя и чуя дъжда”. Тогава ми писа, че за да чуват музиката на дъждовните капки, японците засаждат близо до жилището си бананови дръвчета. И още - когато се засажда група от дръвчета, следи се те никога да не забулват луната. В японската градина може да има само реално срещащи се в природата елементи. /”Водопади да, фонтани – не.”/ Тези пространства допускат всякакво творчество, смирен и дързък стил, но по-скоро са синтез на стилове. Затова им приляга толкова– шакей, или “пейзажът на заем”. Различни елементи от околните гледки – далечни хълмове и планини, естествени водоизточници, се "заимстват" и интегрират в тъканта и/или перспективата на градината.

Лятно зашики******-
Люшват се и влизат
планината и градината.

Башо

Аранжираната среда и девствената природа сякаш стават едно цяло и говорят много по-малко чрез преки внушения, отколкото чрез емоционален подтекст – също като японската поезия. Едно от схващанията на дзен будистите гласи, че  „за истината думите са тесни". Затова те обръщат огромно внимание на интуицията, недоизказаността, съавторството на събеседника, особено ценени в „моносценичното” лапидарно хайку. „Затвори очи, за да прозреш истината.” /Съзвучно с късната сентенция на Екзюпери „съществените неща са невидими за очите”./

Ако се върнеш гневен,

Погледни в градината

върбата.

 

Рьота

 

*

 

Вечерен дъжд.

Мравката слиза

По стъблото на бамбука.

 

Джосо

 

*

 

Полумесец осветява
мъгливата земя.
Елдата цъфти.

 

 Башо

 

*

 

В градината

камелията

цъфнала е в бяло.

 

Оницура

 

Признавам, пристрастна съм към градините на Юмико, които „говорят” на ума и сетивата. Но кой би могъл да остане безразличен към подобно съчетание от мистика, традиция и духовност? „Всяка привързаност, която не е основана на приятелство, е като къща, построена върху пясък.” Япония е място, където първите поети са богове и където ежегодно се провеждат поетически състезания по зададена тема, а изпратените тристишия са стотици хиляди. Днес съчиняващите хайку в Страната на изгряващото слънце са няколко десетки милиона. По традиция, идваща от 14 век, победителите в януарските конкурси четат стиховете си пред императора. Във всеки случай, не съм единствената очарована от въздействието на природната хубост върху човешкото съзнание, от ролята на приятелството като основа за духовното израстване на индивида.

Ето цитат от друг изкушен: „...Тя притежава естетическо единство, родено от разнообразието; измамна красота, криеща сложна реалност; външна непретенциозност, разлагаща се във все по-дълбоки перспективи.” Не, това не е казано от поет за хайку, или танка, а от пазарен фундаменталист за … монетарната теория, която гуруто на неолиберализма Милтън Фридман сравнява с.../изненада, изненада!/...японската градина. Излиза,че изящното творение на източния дух е в състояние да предизвика дълбок резонанс, който да превърне дори един макроикономист в мечтател и философ: „Монетарната теория е като японска градина...И двете могат да се оценяват по достойнство само, ако се разглеждат от много различни страни, само ако се изучават спокойно, но задълбочено.” – продължава Фридман. - „И двете имат елементи, които могат да се съзерцават независимо от цялото, но все пак се осъществяват напълно единствено като част от цялото.”

Щом Фридман е съзрял подобие между две толкова разнопорядкови явления, не ми е чудно защо ние с Юмико бяхме открили сходства между японските изкуства и култивирането на човешка привързаност.

Нужни са въображение, творческа интуиция, естетическо чувство, изобретателност, почит към истинските стойности в живота, преклонение пред Духа на природата, мисловно усилие и съпричастие, за да разбереш хайку, японската градина и истинското приятелство. Защото те са привидно крехки******* - като източен порцелан; и в същото време са вместилища и източници на чудеса, като детелиновия лист от този стих:

Полюшва се разцъфнал детелинов храст -
не разсипва
капчица роса дори.

Башо

 

 

* ИМЕТО „ЮМИКО”, СПОРЕД НЯКОИ ИЗТОЧНИЦИ,  СЕ ПРЕВЕЖДА КАТО  „ДЕТЕТО СТРЕЛА”, А СПОРЕД ДРУГИ -  КАТО „КРАСИВО ДЕТЕ”.  В ЯПОНСКАТА ТРАДИЦИЯ ЛЪКЪТ И СТРЕЛАТА СА СИМВОЛ НА ПОЛЕТ С ГОЛЯМА  СКОРОСТ И ДЪЛЖИНА НА ТРАЕКТОРИЯТА, СЪЩО НА ВОЛНОСТ, ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТ, СРЪЧНОСТ, ПЪРГАВ УМ И ПРЕЦИЗНОСТ .

 

**  Японците са сред най-дълголетните хора в света.

*** Градина на литераторите. /яп ./

**** Кадо – Изкуството на стихосложението на вака /японска придворна песен, обекновено синоним на танка/, най-общо – поезия. /

***** зоол.гмурец /сем. Colymbidae/

****** зашики: стая в японски стил, покрита с татами и отворена към градината./

******* Изгубих следите на Юмико Хара, по мъж  Фукатцу,след земетресението в Кобе /1995/ Близо 27 години водихме постоянна кореспонденция, много преди появата на Интернет. Не искам да мисля най-лошото, вярвам, че е проблем на комуникациите, или на инфраструктурата. Това е последният й адрес.

Aichi-ken Nagoya city

Higashi-ku Chikara-machi 2-8

Yumiko Fukatsu

461 Japan

Надявам се на чудо. „Трудностите крият нови възможности.” Ако някой научи нещо за нея, моля да ми се обади.

На едно източно момиче, на едно южно момче, на един западен ангел и на една северна  елха, посвещавам. /Сбогом, Дани!/

мъдра жено, благодаря за тази разходка на изток и навътре

в блогсферата съм чела постинги на eien, от тях знам, че живее в Япония от години.

Дано всичко е наред с твоята Юмико и се свържете отново!

И аз благодаря, както за съпреживяването, така и за информацията. Веднага ще й постна, може пък да имам късмет и да взема да намеря Юмико! Все пак става дума за детето - стрела. :))) Някои островни култури ме плашат.

http://eien.blog.bg/

Ти си истински делфин! /Нали знаеш, че в ролевите игри на социалната психология това е прототипът на "отборния играч" - човекът, който се сработва с екипа. За разлика от хищния психологически тип на лидера-тигър, или от прилежния и подреден типаж на плъха-счетоводител./

не знаех, но вече знам - за прототипа на отборния играч, не знаех и че са хищници делфините, но вчера го видях в един филм - противоречиви същества са...а аз съм делфин отдавна, в дир-а това ми беше ника преди години 'ІІІІІІ

Да, хищници са, /Flipper го хранеха със сепии и ракообразни/. Може да са отборни, ама са играчи, не наблюдатели. Китовете също /са хищници/, щото в планктона има животинки и растениица. Обаче пък каква маскировка! :))))))))) Противоречиви? Може! По- ми харесва единство и борба на противоположностите по Хегел, не по Маркс. :))) И да, интуитивно си се кръстила "тийм плейър". Фин/о/ дел/кане/!

Обичам делфините, интуитивността и добротата им, игривостта, забавляват се и са заедно във всичко, еталон за отбор, както казваш ти.

Противоречива природа /от човешка гледна точка/ :)), но не и противоречащо на природата им. Някой си беше правил експеримент, като разделил делфинка от делфинче. Майка и дете се намерили, макар разстоянието да било гигантско, лабиринтите и препятствията - ужасни и начините за комуникация - известни само на интуитивните делфийки. :)))

Нали учените постоянно правят опити да ги дешифроват, за да разберат какво си говорят животните. И ако това стане един ден, моретата ще се простят с тайните си...
Наскоро гледах филм за една совалка, която при приземяване падна на дъното на океана. Екипажът се сети да дрънчи по корпуса с метални инструменти и примами китовете, а те със звуците си насочиха спасителите до кораба.

Забравих да спомена, че много ми хареса всичко тук, особено стихчетата.

Да, ултразвуците са голяма работа. Но при дефицити и невъзможности и с дрънчене по корпуса става. Предполагам, че поради липса на яки лакти и железни предмети за вдигане на шум, рибите избягват да излизат от обичайната си среда. Това, уви, не важи за нас, хората.
Китовете стават за посредници при дешифрирането и спасяването, защото им липсва необоснованата човешка самоувереност, че могат да разкрият всички тайни на природата.
На мен тук най-много ми харесват снимките - няма нужда от допълнителни разяснения. По-космическо изкуство май е само музиката. И откритото гледане в очите.

Харесвам фотографията и изобразителното изкуство въобще! За съжаление /или за всеобщо щастие/ съм само консуматор. Като дете много исках да рисувам и понеже не ми се удаваше, прекорипвах картинки на стъклото вкъщи, които после оцветявах с фулмастери...
Разгледай когато имаш време блога на ddima. Там освен музика има и интересни фотографии - направо да ти се замае погледа от изтънченост, дълбока визия и красота. ;)) Мое мнение де. ;)

За картинките - и аз така. Забавлявах се безкрайно, не само копирках и рисувках, ами и глинени фигурки правех, имитирайки Пижо и Пенда,Тлалок и Чалчиутликуе, Няме и Асасе Я итн. итн., сигурно защото не знаех още, че така се казват, както и че консумирам. След време един скулптор ме открехна, че поради дефицит и скъпотия на истински керамични пещи, някои талантливи професионалисти топели метал за малките си пластики в българското изобретение чушкопек, където се развивали гигантски температури, предназначени да подготвят материал за туршии. Това откровение донякъде охлади спонтанността ми, понеже си дадох сметка, че ми липсва изобретателност. Реших, че е по-вълнуващо да се живее в тази наша магическа реалност, отколкото тя да се описва, рисува, моделира итн.
Блогът на ddima е много хубав, наистина. Първо martiniki, а сега и ти ми открехнахте нови вълшебни вратички към други забавляващи се на своя територия монади, за което сърдечно благодаря.
Чакай сега да копирна на прозорчето малко класика:
"Но забавлението не спира до тук! Можете да посетите виртуалното Гости с чай на Лудия шапкар, да чуете новата песен на Чеширския котарак „Странен съм си аз”, да пеете заедно с героите от филма и какво ли още не!"

http://www.slon.bg/display.php?section=2&category=12&article=2611

ЧАЙ, моля? :)))))))))))))

Аз рядко чета на случаен принцип в Блога, но имам усета да попадам директно в десетката ;)) Може и да не съм права съвсем: все пак това е лично пространство и вероятно във всеки блог има по нещо интересно, което да ти спре погледа, но истински хубавите и стойностни неща се виждат и под чул, няма спор.
Ти си щастливка, че можеш да ваеш и рисуваш! Завиждам ти благородно :))))
Срина и най-смелите ми фантазии с чушкопека. Тва българина наистина е безкрайно изобретателно същество - къде притиснат от социални фактори, къде от байганьовщина...
Чай да, благодаря! С удоволствие ще го изпия в твоята компания :))

За рисуването, то и аз не можех, но това не ме тревожеше, защото го правех не за да се изявявам, а за да се забавлявам. За чушкопека - нали?То при налягането на парцалите под хилядата атмосфери на социалните фактори се самозараждат и Ганьо Сомов и Ботев.
Всичко зависи от мат'риархала, пардон, материала. А и казва ли ти някой какво още може да се самозароди, па и накъде ще се развие, щото живата материя си няма работа...
Има кой да демонстрира непограшимост и превъзходство:

Димитър Подвързачов

Кака Пена

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета.
Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства.
Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.
Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема – никога.
Тя помни твърдо – и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну”
Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?
Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.
Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да заговори – излиза фалшиво.
И все пак тя неуморно цъманика всичко ново – а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.
Но понеже няма ухо за висока музика – кака Пена се наслаждава на собствената ни свирня до припадък.
Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения”, „човечество”, „борба” и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.
Убидина отдавна, отдавна, че да се кланят на своето е една старяла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.
За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нещо.
Но в ушите й звучат като непонятно далечна божествена хармония, като фантастична призивна камбана – Франц, Ханс, Виктор, Брауенбергщайн!
Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!
Важното е, че не е нашенско – значи, е нещо особено, таинствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе си и другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.
А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш – какво ще ми се перчи и той!”
Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса – и то ако не е подписано с псевдоним.Узнае ли чий е псевдонимът – произведението вече не й прави впечатление.
Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка.
Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях.
А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременно с туй да не „клъвне” и „захапе” някого – ако не от слушателите, поне отсъствуващ.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто – както пилето изскача от измътеното яйце.
Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се – с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна – с другите. Тя мъчно чувствува някого равен неи.
Кака Пена е родена специалистка на „но”-то.
Случват се факти и личности, за които у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Напр., да речем, кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще е намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но”.
Тома „но” не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.
У кака Пена живее една стихия: неугасимо алкание за вражда, отрицание, делене, разрушение.
Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист – и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую – на което тя да не дига полите.
Затуй пък онова, което е нейно – то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея.
Особна е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея – личност, дарба, институт, властта, държава.
И от там – върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси.
Избухне ли в печата нашенска свада – сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда неи сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.
Това е „голям джумбиш”, пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.
Войник ли падне от коня, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърка в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някакво несполука – всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.
Но – има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред.
Дори когато се заключите вечер сам в стаята си – тя е в стаята.

В. „Зора”, т I, №245
15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски

Въображението ни комай отдавна е прекрачило граници и възможности и е организирало изкуствения интелект. Виж колко бързо се развиват технологиите в момента - ние си стоим вкоренени на място, а времето препуска покрай нас, препуска... Това ще се обърне един ден против нас - нали си гледала "Терминатор" и други подобни?!! :))

Ако търсиш да прочетеш качествено четиво за изкуствения интелект и поради що той не е, или е възможен в скоро време, прочети /ако искаш и ако вече не си го направила/ книгата на математика Дъглас Хофстетер "Гьодел, Ешер, Бах в една златна примка" ("Go''del, Escher, Bach: an Eternal Golden Braid") /рядко си позволявам да препоръчвам четива/. Можеше да бъде новият Луис Карол, но отива много по-далеч.
За терминеторските заигравки на Холивуд със страховете на масовата публика не ми се говори.

Е, не им се връзвам и аз на американските буламачи, но и в най-голямата простотия се крае грам истина - затова не отхвърлям нищо с лека ръка.
Луис Карол ми е познат с "Алиса в страната на чудесата", а за Дъглас Хофстетер не съм и чувала, признавам си.
Благодаря ти обаче за препоръката! Ако имам възможност, ще си набавя книгата му, понеже се интересувам от какво ли не, а това наистина ме заинтригува...:))
Моята Мартеничка! ;)

:) Вярно, че има много истини. :)
Почти колкото са степените на свобода.
Важното е да не те е страх от тях.
"Когато се промениш - те няма предишния."
Ей тези малки смърти са недостъпни за изкуствения интелект.

Ейен, не съм очаквала, че тъкмо чрез нови приятели в Интернет ще възстановя едно далечно, дългогодишно приятелство. Приемете моето възхищение и преклонение пред Вашата Човещина, Енергичност и немногословното Ви Съпричастие в реалния живот! Чакам с нетърпение да ми препратите писмото от Юмико.

Която и да е Ейен, Човещината й излиза извън пределите на Слънчевата система.
Такива хора са абсолютен кът и като че ли на живо почти не можеш да ги пипнеш...
Лош вкус е, че се обадих, но не се сдържах. Сори.
Гичка

Обичам да ми гостуват (джу)манджимерудии с такъв странен вкус. :)

Истинска находка... Тук и сега, този блог... Ето и една капка от мен...

***
Коте, коте...
Есента ще ни приеме...
Избяга под колите.

***
Онази планина – зове ме...
Но как да се върне
гущерчето изгоряло от пожара?

Благодаря за тези капчици. Не знам за мен, но теб си те бива, звенце от Бръшляновата лига. Защо не пишеш повече?

Ах, да, забравих - а случайно промъкналите се плевели трябва да се изтръгват. Безпощадно.
Въорще ето някои инструкции за почистване на моята градинка.

http://mygradinka.blogspot.com/2008/09/blog-post_30.html

Ейен, безкрайно ти благодаря за усилията, които положи и за възобновения контакт.

За самозабравилото се невежество
Наистина буди недоумение публикуването на тази статия (вж. писмото на читателя Стоян Танев в бр. 5 от 31 януари 2003). Не става дума за поредното разбунване на духовете, което съпровожда политическите и социологическите анализи на проф. Дайнов. Темата, по която той е написал своето емоционално есе, поразява с невежеството и цинизма си. Той смята, че новото хилядолетие е преломен момент и всички предишни съкровища на човешката култура (романи и религии) са за боклука, защото няма какво да ни кажат. Подобни мисли съвсем не са нови. Но проф. Дайнов предлага "изход" от това положение - една "теология на достойнството". Тук ще се опитам да покажа, че Дайнов не само не предлага нищо ново; по-лошо, начинът, по който предлага неща, залегнали по начало в християнството, суфизма, будизма, хиндуизма, е грубиянски и показва пълно непознаване на религиите.

Аз съм един от тези, "дето (според проф.Дайнов) подскачат с епруветки, микроскопи и телескопи". Следвайки една линия от Нютон до Айнщаин, такива като мен се мъчат да надникнат в Божията лаборатория и да разберат как стават нещата в материалния свят. Така че на въпроса на Дайнов "who the fuck are you", аз мога да кажа, че не съм направил "гигантската грешка - грехът на възгордяването", която се прави, според възмутения професор, когато всичко във Вселената иска да се разбере. Аз смирено смятам, че има неща, недостъпни за науката, но това не оставя подскачащите с епруветки без работа. Резултатите ни карат да немеем пред величието на Природата.
За проф. Дайнов важи аксиомата: "Бог, разбира се, има." И спорът по това би бил непродуктивен. След това професорът ни засипва с постулати. Вселената не била материя, а мисъл, защото материята е вълни, а мисълта - също(?). И така мислел всеки физик. Е, аз съм физик и виждам в подобни твърдения натурфилософска галиматия.
Вселената била и свобода - тя идвала от квантите и неутрините (авторът явно има пред вид принципа за неопределност на Хайзенберг), а ако се замислел физикът, Вселената била и любов. С това, че Вселената е мисъл, идеалистически настроената част от физиците ще се съгласи - това, че нещата стават по закони, че Вселената се управлява от числа, още Питагор го е усетил и не случайно Евангелието на апостол Йоан започва с "В началото бе словото", а Айнщайн се прекланя пред математическия гений на Твореца. Колкото до квантовата свобода, тя е свойство само на микросвета. Заобикалящият ни макросвят се подчинява на по-детерминистични закони и в него за свобода не може да се говори, говори се за случайност. Стигаме до любовта. Явно трябва да я приемем заедно с Дайновия постулат - "Създателят ни е дал мисъл, свобода и любов". "Има Създател, Крепител, първо-причинител". Дотук добре, казва проф. Дайнов. Но дотук въобще не е добре. За да се стигне дотук, трябва вяра, достатъчно силна, за да надмогне съмненията. Защото светът, в който живеем, не е идеален. И Иван Карамазов на Достоевски не приема един Бог, който опуска смъртта на едно дете. Така че, за да се издигне лозунгът за съществуването на Бога, се изисква не само сериозен размисъл, но и смирение и откровение. Смирението и откровението обикновено съпътстват страданията, а един задоволен и смятащ се за щастлив човек рядко се занимава с такива неща.
По-нататък в изложението си проф. Дайнов ни повежда по храмовете и джамиите на световните религии. Това той прави по един хунвейбински начин, обиден за вярващия християнин, евреин или мюсюлманин. Той вижда опити за снобско превъзходство(?) в православния храм. Мирише му на кръв в ранно-католическия храм, чувства се нищожество, после вижда само блудстващи кюрета, протестантски обори, в които войници пеят маршове и ядат кръвта и плътта на Бога си. И никъде не усеща свободата и любовта. Проф. Дайнов не влиза в храма, за да търси вяра, надежда и любов. А хората, коленичили в тези храмове, виждат съвсем различни неща от него. Пеят химни, а не маршове, молят се пред икони, или пред картини и статуи от велики ренесансови художници, слушат органовите хорали на Бах. Той (проф. Дайнов) влиза като случаен пришелец в тези храмове. Затова му е съвършено чужд смисълът на тайнството на светото причастие. От това, което пише, се вижда, че ако въобще е чел Новия Завет, то го е чел повърхностно и по диагонал. Останал е глух за посланията на великите религии. Всичко, което предлага, като любов към Другия (оказва се накрая, че Другият е Тя), е залегнало в тези религии и философии още от времето на "аксиалната" ера (според Карл Ясперс). Това е хилядолетието преди Новата ера и след нея, когато проповядват Буда, Конфуций, Сократ, Иисус. Разговарял ли е професорът с истински вярващи мюсюлмани, за да усети как те възприемат поезията на Корана? Нима тези, макар и на пръв поглед различни вери, имат само наивни следовници? Проф. Дайнов не ги обвинява в наивност, а в невъзможност да постигнат Бога. Затова пък той го е познал и ни разказва какво е прозрял. Дайнов обявява, че само Той (Създателят) знае за мисълта, свободата и любовта. А ние, съществата, "бледи, слаби, страхливи подобия, само доляваме сенките му" и се занимаваме със... сектанство, без да признаваме съществуването на Другия. Рисувайки карикатура на религиите и вярващите, Дайнов създава сламено чучело, което, естествено, трябва да бъде изгорено. За него тези религии са тоталитарни, старозаветни, подтискащи, а не освобождаващи. Това е много остаряло гледище за Бог, като за Big Brother, който ни следи и ни наказва за греховете ни. Това е Йехова с десетте му заповеди. Това е религията (догмата) на Великия Инквизитор от притчата на Достоевски. Но в никакъв случай не е Христос. Не е и това, в което, в частност, истинските християни вярват. Когато обвиняваш противника си, е редно да го познаваш добре, а не да си го измисляш и да се сражаваш с несъществуващи вятърни мелници.
Спирайки се на божествения произход на морала (като основно съображение в полза на религията), Дайнов ни съобщава, че вече е посочил по-убедителни доказателства(?) за съществуването на Бога. Ако постулатът: "Бог, разбира се има" е доказателство за Дайнов, едва ли друг неизкушен читател би го приел за такова. Най-вече няма да се съгласи с проф. Дайнов Имануел Кант, който е написал "Критика на чистия разум" именно за да докаже един път завинаги, че не може да има разумни доказателства за съществуването на Бога. Това, че морал е налаган "от горе", за да се урегулира обществото, за да се узакони властта на вожда или царя, е политическо приложение на религиите, известно от незапомнени времена. За да може да се обуздаят инстинктите на хората, правилата на поведение се обявяват за дошли от Бога и с това стават общозадължителни.
Когато Кант гради "практическия разум", той формализира християнската етика в знаменития си "категоричен императив ("постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевремено като принцип на едно всеобщо законодателство", т.е. златното правило; постъпвай така, както искаш да постъпват с теб). За Кант моралното доказателство за съществуване на Бога е постулат на практическия разум. Вярно е, че той се стреми да стигне до този императив, изхождайки от критикувания от Дайнов индивидуалистичен просвещенски стремеж към автономност (свобода). Човек е разумно и свободно същество. Но човек ще следва този императив по своя свободен избор. Не защото му е наложен от външна трансцендентна сила. Или от власт, жреци, свещени книги. В нас е заложено усещането за добро и зло. Вярващите смятат, че е от Бога. Останалите - че моралът е инструмент на социалната еволюцията, съществуващ "вън и независимо от съзнанието". Еволюционните психолози твърдят, че естественият подбор е довел до възникване на "реципрочен алтруизъм" още в ятата на прилепите, които си споделят информация за намерена плячка. Моралът е залегнал, според тях, в нашите гени. Но това е морал, чиято цел не е самото добро или самият човек. Подобен еволюционен морал, изработен от естествения подбор, трябва да храни интересите на продължаване на рода, интересите на групата. Кантовото определение е съвършено различно и неподдаващо се на "еволюционно" обяснение. То "покрива" поведения, като съчувствието на будиста или саможертвата на християнина, насочени към непознат странник. Добри сме не защото ни е изгодно. Правим го като свободно избиращи хора и без да ограничаваме свободата на другия. Другият е за нас цел, никога - средство. Тези Кантови разсъждения са актуални и днес. И не представляват фаталната първа грешка на Просвещението, както е според проф. Дайнов.
Дайнов представя един хипертрофиран индивидуализъм. Той не е разбрал или не знае, че практическият разум на Кант не е "усмирителна риза, за да не се избием помежду си". Християнският морал не ни е наложен от Него. Да се твърди това, значи да се обърне християнското послание наопаки. А за Дайнов именно такъв наложен морал говори против Бога на досегашните религии.
Втората грешка на индивидуализма в Просвещението, според Дайнов, е, че Азът е в центъра. Други няма. Това пак ще е валидно само за една част от просвещенските мислители. Или по-късно това ще е индивидуалистичната грешка на Ницше. Но тази грешка съвсем не може да бъде приписана на просвещенец като Кант, например. Безумие е да се твърди, че Другият не фигурира в програмата на Просвещението. Цветан Тодоров прави великолепния анализ на тази програма ("Несъвършена градина"). Веднъж обявил се за свободен, човек е изправен пред избора как да използува тази свобода. Отговорите, както ги класифицира Цветан Тодоров, са четири: консерватизъм (напр. Паскал), сциентизъм (напр. материалистите-енциклопедисти като Дидро, Хелвеций), индивидуализъм (напр. маркиз де Сад с предтеча Епикур) и хуманизъм (напр. Русо, Монтескьо, Монтен, Констант). В този анализ Тодоров стига до критика на индивидуализма, която на места е близка до критиката на Дайнов. Но остават още три решения. Сциентизмът, априори отхвърлящ идеята за Бог, не ни занимава в момента, защото ние разглеждаме въпроса за нуждата (според Дайнов) от нова теология. Остават консерватизмът (дълбоко религиозен, индивидуален) и хуманизмът, който може да бъде в религиозен и нерелигиозен вариант.
Изборът на Цветан Тодоров - Градината, макар и несъвършена, е градина на хуманизма, разглеждан като свободен и светски (без отношение към религия) начин за общуване с Другия. На фона на този анализ филипиките на Дайнов срещу един властвуващ морал без зачитане на Другия, без споделяне с Другия, не са нито оригинални, нито оставящи ни без избор. Проф. Дайнов обаче не е смутен от подобни мисли, и гради пред нас свой "нов" вариант, върху обявената от него "табула раза" на Новото хилядолетие, отваряйки ни очите към Другия сред развалините(?) на големите религии.
За да разберем какво да правим, Дайнов ни дава съвети: "не приемаме философии, теологии или религии, основани на унижението, на отсъствието на Другия, а разработваме теология, основана на достойството и споделеността на битието с Другия". С лекота може да се покаже, че тези критерии са вградени в християнската доктрина, явно неизвестна за професора. Християните видяха в унижението на Разпнатия и в тайнството на Възкресението едно спасително послание - залог за една по-висша цел на Творението, която минава през любовта към Ближния и към Небесния Отец. Можем да попитаме: "Ближният и Другият не са ли синоними, г-н Дайнов?"
Само Ницше, Маркс и Фройд виждат в христианския морал унизителна робска илюзия или неизживени бащински комплекси. Проф. Дайнов от своя страна вижда насилие и липса на загриженост за Другия, изобщо - една "страховита теология"(?). Солипсист ли е модерният Аз? Грешка е да се обобщава в този дух. Някои от книгите на К.С.Люис са преведени на български ("Отвъд човека", "Проблемът Болка") и ще са много полезно не-солипсистко четиво за проф. Дайнов. В тях той ще намери всичко, което предлага като нова теология. "Азът-Заедно" с достойнството и любовта си по нищо не се отличава от истинското християнство, но силно се отличава от карикатурата му, която живее в разбиранията на професора. Ако прелистим "Аз-Ти" на Мартин Бубер, на много страници ще намерим цялата философия на "Аз-Заедно" на Дайнов. Да не говорим за Упанишадите или осморния път на Буда. Или за Емануел Левинас.
Краят на есето на проф. Дайнов е още по-неубедителен и противоречив от предходната му част. На въпроса "Къде е Бог? Има ли го?" Дайнов накратко пак постулира - "Тук си е и Го има... Той е Онзи, който ти предлага да станеш част от Него, свързвайки се с Другия..." Когато се строи нова теология, е редно да се уточни ние пантеизъм ли градим, или трансцендентност. От коя страна на Света е Бога. "Той" и "Азът-заедно" едно ли са, или едното е продукт на другото? Строго погледнато, теологията, предлагана от Дайнов, не уточнява тези неща. Ето какво пише той: "Азът-заедно е Нему изоморфен", "изграден по Негов образ и подобие" (Адам и Ева?- бел моя). "Азът-заедно всъщност няма нужда от Него - и не би го измислил, ако той не съществуваше." Това са все логически противоречиви тези.
За да стигнем до апогея във финала на Дайновото есе, където всичко се обръща с главата надолу: "Създателят, Крепителят, Първопричинителят не е Той. Той е тя".
Ха сега де?! Тук трябва да попитаме:" Коя е "Тя", проф. Дайнов? Ако за нея Шуберт е написал "Аве Мария", ние я познаваме. Или това е някоя друга? В такъв случай трябва да ни обясните повече за нейните качества и произход. Каква Америка откривате, проф. Дайнов, с вашата "нова теология на достойнството"? Ето част от липсващия (според вас) софтуер на християнската религия.
Първо Послание на апостол Павел до Коринтяните, гл. 13: "... 2. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям - щом любов нямам, нищо не съм. 3. И да раздам всичкия си имот, да предам тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползува.
4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли..."
Този "софтуер" не е загубил актуалността си в решаване на проблемите на нашето земно общуване. За някои той е отживяло консервативно решение. Но ако ще градите нова теология, редно е да имате търпението да прегледате културното наследство, а не да го зачерквате прибързано. Миналите векове имат какво да ни кажат. Новото хилядолетие може да търси нов език, на който да разкаже хубавите приказки, които са въодушевявали плеяда от гиганти на перото, звука, багрите, формите. Търсейки нови форми, ние трябва да градим върху традицията, а не да обявяваме всичко за развалини и да провеждаме нашата нова хунвейбинска културна революция, базирана на нищо повече, освен на нашето самозабравило се невежество.
Цветан Тодоров завършва книгата си с хуманистичен призив - в несъвършената градина на човечеството ние имаме избора на своята воля да живеем истинно, с любов и със зачитане на всеки Друг. Това е самоцелта на нашето съществуване. Не ни трябват нови "теологии"; трябва ни само внимателен преглед на сътвореното преди нас.

Константин Чипев

2003

Константин Чипев е физик и молекулярен биолог. От 14 години живее и работи в САЩ.