Фотогеничното лице на бриза     На 18 септеври 2008 се навършват 54 години
от смъртта на
Армандо Реверон
– починал е в същия ден като баща ми /18.09/.   Не забравям. Оценките за личността му
са противоречиви.
Реверон за мнозина си остава ексцентричен шизофреник.
Учил е в Париж, живее в сламена колиба без прозорци,
с гръмкото име Ел Кастийете,
на плажа край пристанището Ла Гуайра,
в компанията на  неграмотна индианка.
Петролните босове, дипломатите и интелектуалците,
героите на неговото време му се
подмазват и специално наети оператори
го снимат със скъпи камери:
художникът се нахвърля сутрин рано
върху платното с крясък,
обграден от папагали и бананови дръвчета;
Армандо дялка абсурдните си „играчки”;
люлее се в хамака, или просто се разхожда.
Той свещенодейства в градината,
а папараците - край тропическото му „студио”,
сиреч - в храстите.
Живеел е в свой свят.
Оригинална и неповторима вселена.
Не му е трябвал друг, не му е трябвало признание,
възхита, одобрение.
Нито глъч, спорове, изява. За вещи да не говорим.
Индианката е стривала юка,
за да приготви касабе – непретенциозен хляб
за трапезата на гения.
Простота и естественост.
Дори обич не му е трябвала на този страдалец.
Сигурно в главата му и без това е било
претъпкано - от образите, които
са се разгръщали пред вътрешния му взор,
от нишките към отвъдното,
от космическата музика и багри,
от общуването с Него,
от докосването до мистерията на живота...
Говорел е малко.
След всичко научено е имал повече въпроси,
отколкото отговори. „Започва се от вярата,от най-интимното
изразяване на сърцето.
Изкуството тръгва от персоналното
и реализира трансперсоналното”.   Не забравям. На границата на милениума
проливните дъждове
в Ла Гуайра
унищожиха тази малка веществена вселена.   "Колата пълзи край оградата на пристанището
със същата скорост,
с която дъждът разяжда металните корпуси на корабите.
Времето в тропика тече бавно.
Карлос преодолява последния спящ полицай
и поема към музея,
сгушен в една от извивките на шосето.
Тук Реверон е рисувал най-нежните трептения
на морския въздух,
нахлуващите струи предутринна розовина,
безтегловната милувка на бриза.
Тук е пристягал безпощадно с конопена връв
хилавото си тяло,
за да отдели нечистата му долна половина от сърцето,
ръката и главата,
за да откъсне светлината от сянката,
слънцето от нощта.
Като старите гърци.
Тук, сред дивата красота на крайморския пейзаж,
неговите вътрешни демони
са съжителствали кротко с единствените обекти,
наподобяващи човешки същества -
парцалени кукли в естествен размер.
Най-много обичам едно негово видение:
високо в небето се води битка.
Два красиви орела спорят за надмощие.
На преден план в морето - дребна фигурка,
чужда на трагедията,
разиграваща се в синевата.
Рибар, съсредоточен в ежедневната си работа -
да напълни лодката с богат улов и да осигури
бъдещето на близките си.
Две нива, два плана. Всеки е затворен в своя свят,
никой не обръща внимание
на другия и не го разбира. Всеки е красив,
но и ограничен по своему.
На кого ли е симпатизирал Реверон?

Карлос и пазачът на музея още преди
няколко дни
са приютили куклите
под навеса. Непреставащият дъжд е размазал
изрисуваните им с въглен и бои лица.
Черни и червени струйки се замръзнали по тях,
сякаш застинали сълзи.
Куклите почиват отпуснати по пейките,
заедно с абсурдните апарати,
сътворени от болното въображение на художника.
Никакви удобства, никакви картини.
Картините са в галериите и в частните колекции
на десетина милионери."   И слава Богу. Картините му и днес,
макар не толкова ексклузивни,
колкото тези на Ван Гог, се купуват за милиони.
Във всеки случай е най-скъпо продаваният
венецуелски художник
на всички времена.
Едва ли би го впечатлил този факт.
Човек от друг свят, живеещ в други измерения.
Отвъд самоосъзнаването
и интроспективната авто-терапия,
отвъд традиционните
форми на изобразителното изкуство.
В синхронизъм с вибрациите
на карибските зазорявания.
Потъналите в мараня, почти едноцветни пейзажи,
родени сред колоритното великолепие
на тропика,открояват духовната автономност
на една неподкупна художествена фантазия.
Реверон е решен да разказва истории за парадигми, 
непрекъснатост и вечност,
докато привидно портретира
трансформациите на материята,
мимолетността на времето, красотата
и неповторимостта на мига,
докато „изписва биографията на въздуха”;
както любимите му импресионисти създаваха
биографии на светлината.
Крехкият материален свят,
останал след Реверон,
е пометен от годините и стихиите.
С изключение на картините му.
Наводнението в Ла Гуайра
през 1999 година предизвиква
чудовищни свличания и
дивата прелест на Ел Кастийете остава затрупана
под калните лавини.
Колибата, предметите, дърветата изчезват,
сякаш са „мандали”,
изработени от будистки монаси.
Създадени от разноцветен пясък,
а след това разрушени,
деликатните кръгове ни напомнят,
че времето е непостоянно,
а човешките творения – тленни.
Но не и човешкият дух.   Цитираният откъс
в средата на статията
е от повестта „Мътни води”

което научих от теб, прилична на съкровищница, мартеница

Армандо Реверон

/текстът е някак отрязан вдясно/

Само търпение да имаш. Истории за три живота/поне/ във всекиго от нас. Заложени в местенцето за викане. :))) Трябваше да правя какви ли не фортиции, че нещо оплесках форматирането.Тук и сега. Ако все пак се чете целия текст, на аванта е. :)))))))))))))

абе, с догаждане става, и аз съм тъй - що да е лесно като може да е трууудно ;)))))))

По тоя въпрос режисьорът на Japon
му е намерил цаката -
в
изначалната
безсловесна
брутална
експресивност.
А и не си спомням някой да ни е обещавал лесно. :)