Бабината ръкавичка в Къщичка на Пачи Крак

Тарковски не остави школа. Той е предизвикателство за мнозинството и гуру за тесен кръг кинематографисти. Всички до един - ярки индивидуалности. Сред младите режисьори в цял свят има една нова вълна от негови фенове-ученици.
Между „отличниците” е мексиканският режисьор Carlos Reygadas /Карлос Рейгадас/. Шедьовърът му Japon /Япония/ спечели наградата за операторско майсторство в Кан и куп премии за най-добра режисура и за най-добър филм /.

Това е типът кино, който ще ви плени, или ще ви накара да излезете от салона, но няма да ви остави безразлични. Действието се развива в забутано мексиканско село. Държавата Япония въобще не се споменава. Чуждоземното название е символ на отдалечено и неразбираемо място /културен анклав/, алюзия за абсурда на съществуванието.

Става дума за някога преуспял, застаряващ художник /на 52 години/, доведен до самоубийство след "озарилото го прозрение" за безсмислието на живота. Той отива в забравено от света кътче, през девет земи в десета, за да свърши със себе си; и се влюбва в 80 годишна грозна, неграмотна и леко свадлива старица, която на пръв поглед спокойно би могла да мине за Баба Яга.

Трансформацията настъпва постепенно. Жената е толкова близка до природата, до тленността на съществуванието, до тревичките и небето, толкова е непосредствена, че по някакъв начин събужда в мизантропа жаждата да живее, за да продължи да се наслаждава на най-простите неща и да ги пресътворява. Естественост, неподправеност, първичност. Бистрота на отношенията. Общуването им го приближава до изпълненото със светла тъга самопознание, напомня му за екзистенциалните лимити, за величието и драмата да бъдеш смъртен. Връща го към корените, към предисторията, към изначалността.

В един епизод героят показва репродукции от книга с произведения на модерни художници – Пикасо, Миро, Кандински. Пита старицата какво й харесва. А тя  посочва с пръст един бял лист в черно каре - всъщност репродукцията е на модернистична картина и представлява прозорец, от който не се вижда нищо. Доловима е само рамката. Неграмотната баба си харесва абстрактната живопис, а на въпроса „защо” отговаря нещо в смисъл, че там може да се положи, или провиди всичко. Пространството „помежду” е неопределено, необятно и свободно за волни фантазии. Като начеващ живот, като вселена преди сътворението.

Друга сцена - двамата правят любов, ама с всички технически подробности. Грозни тела, зад които зрителят трябва да припознае свръхсетивното. Неостаряващият дух, нетленната душа, жаждата за обич на всяка цена, абстракции, с които сме свикнали да злоупотребяваме, представени най-натуралистично. Епизодът ми напомня както началото на "Андрей Рубльов"/ според анализа на сцената, направен от самия Тарковски, в мемоарите му с чудесното заглавие "Sculpting in time"/, така и "Пещерата на Тосканеца"/на Падиля/; по склонността към развенчаване на митовете, липсата на илюзии, помирението /не примирението/ с човешкото несъвършенство, критичността към романтичните прототипи, горчивата /само/ирония.  Иска се кураж и майсторство, за да заснемеш подобна визия, без да изпаднеш в снобизъм, или в безвкусица. Иска се човек да бъде широко скроен, за да приеме шокиращия епизод в цялата му дължина, без да напусне отегчен, или отвратен киносалона. Драгият зрител се изпарява от залата при далеч по-незначителни провокации – от раз си спомням, например, японския /наистина японски/ филм „На малкия остров”, реакциите на публиката и статията на деликатния Валери Петров по този повод.

Трети епизод - художникът седи на една пейка пред дома на старицата и зяпа. Край него минават децата на селото - първо най-малките, чисти, красиви, усмихнати, с грейнали ангелоподобни личица; след това тийнейджърите -  с очертаващи се характери: Подмазвачът - момче на 14 години, но вече с угодлива усмивка и с вратовръзчица; Хулиганът; Девойчетата със свободно поведение; Мухльото, препъващ се от смущение пред погледа на по-възрастните; Глупакът; Богаташчето със самочувствие на победител; Зубрачката; бъдещият селски философ-бохем, Пройдохата  итн. итн. - животът е сложил първият си отпечатък и всеки започва да става личност, да се разграничава от връстниците си, да придобива очертания и граници. После субективната камера продължава да разказва директно от гледната точка на художника – чуждото тяло, външното лице в капсулирания и на пръв поглед конкретен свят. Така, както и при Тарковски, кадърът се точи плавно, провокира съ-преживяване, а не регистрира състояния, разчита на съобразителен зрител, който съ-участва в епизода, изстрадва смисъла, а не намира наготово закодираните послания.  Продължителният кинематографичен поглед  включва обход  на полето. Мъж и жена орат с видимо примирение, отрудени и подчинени на /не/известна за съзерцаващата публика принуда. ”На попрището жизнено в средата”. Тази сцена е в центъра на епизода, също както периодът на усилна работа /в случая -сред нивата/ е център на съзнателния човешки живот; и накрая, обективът  се спира на селските гробища.

Сред грозни побоища, интриги и всеобщо неразбиране, които започват моменталически, щом в повествованието се намеси страстта за словесно дообясняване на битието и безумната човешка алчност, филмът приключва с дълъг кадър, пресъздаващ органично смъртта на старицата. Тя е прегазена от влак, заедно с всички пътници от един претоварен камион. Камионът е нает от племенниците й, копнеещи да изхвърлят бабата от бедняшката й къща - последното убежище, нещо като бабината ръкавичка за няколко осъдени души.  Камерата се върти, докато на зрителя му се завие свят, по същия начин, по който би му призляло, ако присъства лично на катастрофата и/или търси близки сред загиналите. Опустошената душевност, нелепицата на съществуванието, пресъхналата човечност са избълвани натуралистично, направо бъркат с ченгел в слънчевия сплит на дочакалите развръзката. И то без думи. Както си му е редът. Учениците на Тарковски използват езика на киното като магове. И все пак, и все пак...Макар Рейгадас определено да е интелигентен и надарен, макар в никой случай да не му отива прозвището "клонинг" на големия руски режисьор, Майсторът на Огледалото засега си остава ненадминат.