Yo soy una indi"gena :)

ГРАН САБАНА И АМАЗОНИЯ

Гран Сабана и джунглата на Амазония са вдъхновили не един  художник, режисьор и поет.  Те присъстват в безброй произведения на изкуството и масовата култура – от книгите на Дойл до  венецуелските новели „КаИна” и „Амазония” и до пейзажите на „Аватар”.

В Гран Сабана маршрутите са взети сякаш от наръчник по екзотика: има девствени територии, до които е най-добре да се доберете със самолет или с лодка – например, най-високият водопад в света, Салто Анхел, или загадъчните древни платовидни образувания – тепуи-тата. Мълчаливите скални стражи не са пощадени от снобизма на туристите. Най-богатите наемат хеликоптери  и келнери с хапки и шампанско , за да изпият една чаша на върха на някое плато, където доскоро не е стъпвал човешки крак и където има запазени растителни и животински видове, изчезнали в останалата част на планетата преди много години.

Специфичният микроклимат върху плоските покриви на тепуитата се характеризира с температури, по-ниски с около 10 градуса от тези в подножието на отвесните стени. Оттам хладните води на безбройни водопади се стичат към притоците на Ориноко, а дъгите, образувани от техните пръски, допълват усещането за изключителност, фантастичност, божественост.

За да се разгледа този митичен свят, най-добре е да се тръгне от „входа” на саваната, град Боливар. Това е столицата на щата Боливар, един от 23-те щата на Венецуела.  Град Боливар е основан през 1764 година под името Ангостура. Днес е голямо пристанище и университетски град със запазена колониална архитектура - катердрала от 1771 година, крепост, стар затвор, богати домове, музей за съвременно изкуство.

Напредва се бавно, през Гуасапати и Ел Каяо, чиито цветнокожи жители – миньори и авантюристи – танцуват калипсо и меренге със страстта на обречени. Минава се през Ел Дорадо, с работилниците за получаване и обработване на злато /тук се продават най-евтините златни украшения в света/. На прочутия 88 километър повечето  шофьори предпочитат да заредят колата с бензин, за да нямат неприятности сред дивата природа. Пътят продължава през блата, реки с пищна растителност покрай пустите брегове, през изоставени фордове и индиански селища на пемони и стига до спорната „ничия земя” между Венецуела и Гвиана, или до Санта Елена де Уайрен на бразилската граница. Много от селищата още носят имената на мисионерите, разпространявали тук Христовата вяра.

Нататък пътешествието може да продължи със самолет до Пуерто Аякучо във венецуелска Амазония, за да се избегнат трудните преходи през джунглите, или отегчителното връщане назад, свързано с прекосяване на ляносите.

Щатът Амазонка /наричан до 1992 година Федерална Територия Амазония/ има площ  184 500 кв.км, почти 20% от територията на Венецуела. Той НЕ включва река Амазонка и нейните притоци, които остават в бразилската част на обширната амазонска област, а обхваща горно Ориноко и вливащите се в него реки. Пейзажът тук е изключително разнообразен. Има много блатисти зони. В този щат живее 70% от индианското население на страната. Районът е почти непокътнат, което е позволило да се запази сравнителна екологическа стабилност през годините. Амазонка е източник на много видове ресурси: водни, минерални, дървесни и др. Изсичането на дървета е строго забранено със закон, издаден през 1978г. Климатът е умерен и дъждовен. Това се дължи на големите въздушни маси с висока влажност, които предизвикват обилни валежи. Често явление при кацането на малки самолетчета в Пуерто Аякучо е туристите да забележат множество дъги из въздуха, започващи и завършващи в нищото. Две трети от територията на района се намират в целогодишен дъждовен режим. Дървесните видове заемат 93,2% от територията на щата Амазонка. Във Венецуела има 16 000 видове растения, от които 5 000 се намират в този щат.
Щатът Амазонка има 4 национални парка и 19 естествени природни паметника, както и множество реки, джунгли, речни плажове, езера, исторически места. Той има сравнително добра инфраструктура за развитието на туризъм, въпреки че минната промишленост е водещият икономически отрасъл. Пътната мрежа се състои от 160 км асфалтирани шосета и 400 км черни пътища, които водят до миньорски и индиански селища. Основен начин за достъп до повечето от селищата е чрез реките. Щатът на Амазонка разполага и с летище, оборудвано на достатъчно добро ниво. Друг начин за придвижване са автобусните линии и превозите по водната мрежа. Занаятчийството във Венецуела намира пълното си изражение именно в щата Амазонка. Един от най-разпространените занаяти е кошничарството, което спада към така наречените твърди плетива и плетенето на хамаци, чанти, рокли - меки плетива. Други разпространени занаяти са грънчарството, дърворезбата, телесните украшения (рисунки), изработката на инструменти за лов и риболов, както и на музикални инструменти. Разарът в Пуерто Аякучо предлага от чинчоро /хамак/ и себукан /уред за изстискване на сок от юка/ до мравчена киселина в сок от юка и касабе /хляб от юка/.

Далеч след края на последното асфалтирано шосе, там, където са се добирали само търсачите на библейския рай, защитниците на природната среда, ловците на души за небесното царство, любопитните и изпълнени с филантропични чувства учени-изследователи, златотърсачите, организаторите на изборни кампании и пазачите на границата, по горното течение на Ориноко, из влажната и маларична джунгла, където всяко пето от десет деца умира, преди да е навършило петгодишна възраст, в колибите на Санта Роса Аманадона, Даригуа, Манаре, Карутико...продължават да живеят индианците арауака, яномами, баре, йекуани, пиароа, гуахиби. Прадължават да отглеждат юка, да ловуват и да пътуват по митичните води на Ориноко – реката-легенда, която ги храни и ги свързва с периферията на цивилизацията, с големия неразбираем свят отвъд хоризонта.

От край време из тези земи са бродели мисионери. Някои от тях са се опитвали да заличат местните обичаи, други са се съобразявали с тях и са предавали християнството на индианците като „духовен инструмент за оцеляване и приспособяване” в променящия се свят на амазонската джунгла.

Стара рисунка на Христос-яномами върху една от стените на местните мисии убеждава посетителя, че покръстените изживяват религията именно като индианци. В Санта Лусия индианец католик от племето баре изработва красиви разпятия от червено дърво. Местният пастор, наречен от паството си „лечителят на горите”, продава тези разпятия, плод на преплитането на езическата занаятчийска традиция с идеите на монотеизма. „Духовният водач” носи разпятията в Каракас и в други градове, където биха се намерили купувачи. За разлика от реалността на екологичните приказки, в реалността на индианците от джунглата, парите навлизат властно и необратимо, заедно с другите ценности на 20 и 21 век. Досадните туристически групички съвсем объркват представите на индианците за общуване, търговия и грамотност.

Индианците могат да ви допуснат до ритуала си. Неговият смисъл, обаче,  твърдо вероятно ще остане скрит за туриста. Отблясъците на кладата осветяват двете групи яномами, разделени преди началото на „представлението”. Пъстепенно ритъмът се ускорява, краката започват да пристъпват по-бързо, ръцете размахват дебели тояги, очите се гледат с омраза, зачестяват крясъците на мъжете от публиката, насъсквани от притичващите край огъня жени.  Злоба разкривява напрегнатите лица: дъщерята е ранена от своя съпруг, бащата отмъщава за дъщеря си, защото родовите връзки са много по-здрави от племенните и така е било от векове. Глухо отекват ударите по телата на изпадналите в екстаз танцьори. Те не усещат болка, както и нашите нестинарки върху нажежените въглени.  Когато ритуалът свършва, зрителите са обзети от древен страх. Мястото на действие се изпълва с лечители, готови да помогнат на окървавените, ранени съвсем не на шега участници в церемонията. Проблясващи светкавици и приближаващ тътен засилват мистичното настроение, а проливният дъжд удавя огъня, промива раните, отнася първичните викове и гнева. На сутринта само бяла мъглица край реката и над обвитите с лиани стволове напомня за нощното пожарище...яномами се събуждат далеч, далеч от митичното царство на своите прадеди.

Гран Сабана и Амазония – огромни, величествени, неизбродни. Уникално свидетелство за могъществото на природата.

Никой никого не открива /Из "500 години срам" - още добре забравени стари очарования/


За мъжа, който чака
е предназначена луната.
Слънцето - за кануто, побрало децата.
А за всички хора от джунглата
е стъкмена водата.
Но червената пеперуда
е за Мерика.
Мерика, която събира юката
и пече питките касабе.
Мерика е луна, слънце, вода, пеперуда.

Стих на индианците пиароа - "хора от джунглата"


Аз питам

Аз, Незахуалкойотл, питам Създателя:
Нима наистина живеем с корени в пръстта?
Нищо не е вечно на земята.
Само за малко сме тук.
Дори нефритът се похабява,
Златото се чупи,
Короната от пера се разнищва.
Не сме завинаги на земята.
Само за малко сме тук.

Незахуалкойотл, ацтекски принц, XV век





Чисти снага морето-майка.
Подбира семената
за нови кълнове.
Отделя вЪлната на вълнИте
от памука на облаците.
Изтласква ги нагоре с вятъра,
отпуска се надолу с капките.
И този ритмичен полъх
на морското сърце
е като дъха от гърдите ми:
вдишвам, издишвам,
вдишвам, издишвам
водата, небето, света.

Стих на индианците гуахиро

толкова чисти и истински - като от слънце и кал, и дишат

Дишат, нали са души...
Да споменем, всички, които се нуждаят от нас, да ги обгрижим. И обратното. Маянската задушница Е ЕДНА, през ноември. Ние на Задушници сме богати...А някой твърдеше, че нямало народ, по-обладан от идеята за смъртта, отколкото маите и ацтеките... Всъщност, нищо ново под слънцето - от времената на Кетцалкоатл, та до днес, от Сабазий до Пинк Флойд...Казано с думите на един мексикански сърцевед, бихме могли да се паникьосаме: "Олеле, умирам!", или да пристъпим с любопитство към следващото приключение...Ако съвестта ни е чиста, няма от какво да се безпокоим.

че сънувах индианец преди време. Неколкократно.

Моите съболезнования.