MARTENIZA :: Прости и забрави /Из "Картини от Третия сън"/

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.06.2008 09:41 - Прости и забрави /Из "Картини от Третия сън"/

Автор: marteniza Категория: Изкуство

Прочетен: 1555 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 18.05.2010 11:43

Прости и забрави 1*

Жирафи с уникални шарки, джобургски джаз, гузни африканерски съвести, пещерни рисунки, туристи в космоса, желязо, злато и диаманти, пингвини и нобелисти, Шарлийз в ролята на Чудовище, виното на хугенотите, кръгът "Дръм", постановката на Царя лъв. Африка има фотогенично лице.Сбогом, моя последна любов.

-------------------------
На моите приятели,
   които съумяха
   да започнат живота си отново,
   без да се оплакват
   и без да загърбват корените си.

В Международния отдел на SABC2* ги посрещнаха като Крезове - разведоха ги из офисите и студиите, връчиха им видео и брошури с информация за най-важните обекти, набелязани от София; също ключове от петзвездния хотел, в който щяха да бъдат настанени; масивната им, майсторска изработка (на истинските ключове, не на брошурите със снимки и текстове) предвещаваше ориенталски лукс. Набор вкусни зулуски специалитети, пивки стеленбошки вина и задушени в гювечета африканерски гозби ги чакаха на масата в конферентната зала.
    Още от летището ги бе поел вечно усмихнатия Нтсандени, някогашен студент по социология в България, пожертвал доброволно част от отпуска си, за да помогне на екипа в общуването му с разноликия африкански юг3*. Цяла седмица обикаляха с него, с организатора Андре дьо Плезис, потомък на френски хугеноти4(даже такава разцветка не липсваше в националната дъга5) и с шофьора Табан из провинция Хаутенг. В хода на дългото пътуване двете страни на сценария6 престанаха да бъдат сухо ръководство за снимки с маркирани обекти - все повече се очертаваха конкретните образи, регистрираше се обилна информация: запечатаха на лента резерват с лъвове и носорози, културни селища на племенните групи "ндебЕле" и "кОза", Голд Рийф сити и настанения в съседство с увеселителните му атракции Музей на апартейда (репортерът си отбеляза, че при монтажа бе политически правилно да се подредят последните два обекта в обратен ред), паметника на пионерите, изкуствените земетресения и казината на Сън Сити, действащите златни и диамантени мини; "Люлката на човечеството" - местността около пещерата, където бяха открити едни от най-древните човешки останки (ако можеха да минат за човешки, разбира се); метеоритният кратер по пътя към Уормбад7; целомъдрената Претория, надничаща през септември изпод лилавите букли на разцъфналите джакаранди; неспокойният, греховен Йоханесбург, в чийто среднощен търбух ритъмът на джаза се смесваше със сирените на линейките и полицейските коли. В Совето им провървя страхотно - интервюираха националната икона Надин Гордимър. Намериха я случайно в скромния дом на Снуки и Матлала, нейни отдавнашни приятели-журналисти; нобелистката се съгласи да сподели няколко думи за поредната си книга, за новата Южна Африка, за ролята на изкуството в съвременния свят, за травмите от миналото и търпимостта. После летяха с балон и запечатаха от птичи поглед обширното плато на Джоузи с многобройните изкуствени езера, шопинг центрове, квартали за развлечение, задръстени с какви ли не бутици, занаятчийски и антикварни магазинчета; делови небостъргачи, озеленени жилищни квартали, мизерни тауншипове, нагъчкани централни улици, пищни зоопаркове и екзотични ботанически градини; динамични индустриални зони, китайски пазарища, източни храмове; свръхмодерни складови площи и стъклени офиси; чайни и църквички в английски колониален стил; ориенталски ресторанти, населени с най-пъстрото човешко множество: индийки в сложно усукани сарита, таинствено забулени арабски красавици, чернокожи матрони с пъстроцветни традиционни костюми и неподражаеми прически, босоноги, ослепително руси африканери; посетиха изложбата "Пикасо и Африка", модно ревю с участие на дизайнери и модели от цял свят, танцов спектакъл в Данс фектори, мюзикъл в Сивик тиатър и фотоизложба в ателие-школата при Маркет тиатър; заснеха урок в българското неделно училище и служба в кокетната руска ортодоксална църквица, навестявана редовно от техни сънародници; отецът бе избрал за отправна точка на празничната беседа откъс от писмото на апостол Павел до коринтяните:
    "Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
    Да имам пророчески дар и да знам всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и толкова силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.
    И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува.
    Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
    не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
    на неправда се не радва, а се радва на истина;
    всичко извинява, на всичко се радва, на всичко се надява, всичко претърпява.
    Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат."
    През тая седмица яздиха коне (командированите, не коринтяните) в една бурска8ферма и беседваха пред и зад камерата с неколцина нови познати от многобройната българска колония - обикновено на браай9, край басейните или в спретнатите им къщи. Емигрантите наброяваха между 15 000 и 50 000 души, никой не знаеше със сигурност точната цифра. Повечето бяха скорошни преселници - лекари, инженери, икономисти, имаше музиканти и художници, техници, учители, филолози; дошли непосредствено след падането на Берлинската стена - по него време уреждането на документи и намирането на работа тук били по-лесни, отколкото в Европа, Щатите или България (В последния случай ставаше дума за прилично платената работа, не за документите.)
    Въпреки това, всички бяха преминали през едно трудно начало, през някаква мъчителна адаптация: инженери, програмисти и лекари разнасяли пици, докато се явят на успешно интервю, или си вземат приравнителните изпити; техници, певци и художници трамбовали по 40 км пеша, за да работят като "момчета за всичко" във второразредни фабрики, докато си създадат професионално име; учителки, монтьори, козметички и майстор-готвачи обслужвали клиенти в ресторантите и магазините срещу дребни бакшиши, докато научат езика. По-слабохарактерните не издържали на напрежението, постепенно отпаднали от състезанието и се завърнали при удобствата и рутината на скромното си предишно съществувание. Други предпочели да се пробват в Канада, или в Австралия. Децата растяли, изчезвали едни трудности, появявали се други. Рухвали дългогодишни приятелства; никнели, зреели, издъхвали хора и обичи ; разрушавали се семейства, създавали се нови; животът вървял напред. ("Живот ли бе, да го опишеш", за малко да запише верният на неизтребимото си цитатничество репортер, медитирайки върху първия вариант на текста.)
    Сега оцелелите с право се гордееха с постигнатото - прилични къщи и коли на изплащане, добро образование за децата, облекчения в грижите за дома, помощ за роднините; кратки, но интересни ваканции. Българи имаше във всички сфери на изкуството, производството и услугите - галерии, комуникации, музика, фабрики, работилници, банки, болници, магазини, разсадници, предприятия, ресторанти, хотели, сервизи, училища; в няколко правителствени учреждения, в редица преуспяващи частни фирми. Мнозина въртяха успешен собствен бизнес. Плод на труд, усилия, воля, упоритост, а защо не, даже на балкански инат. Разбира се, и сред тази пъстра китка се намираха хора всякакви - нехранимайковци, дето рано или късно си осираха пътечките, мърсяха не само личните си имена, но също периферността на родовото понятие, към което принадлежаха; новобогаташи, диплещи притежания и самочувствие с неизвестен произход; крадци на коли, фалшификатори на кредитни карти, притаили се мафиоти; сноби, мързеливци, грандомани, лъжльовци, клюкари, интриганти, дребни душици, с други думи - обичайната за всяко стадо мърша. Сблъскваха се различни възгледи и ценности, различни стремежи, въжделения и действия. Бе време за равносметка и преоценка на бивши и сегашни стойности и величия, на някогашни привилегии и на същностни качества; бе време за покаяние, пречистване и възвисяване, за конфликт с обстоятелства и личности от миналото и настоящето, за възход и падение; време разделно. Годините и мястото се бяха променили, някои от хората - също. Други - не.

    Нтсандени казваше по този повод на добър "академичен" български, съвсем в унисон със социологическото си образование:
    "Не можем да съдим за нациите само по корупцията в правителството, уличната престъпност и предателствата спрямо ближния, нито само по делата на героите. Подлеци и светци има както у нас, така и у вас. Но и на двете места огромната маса се разполага и непрекъснато се движи някъде в сивата зона между крайните точки на махалото. В рамките на подобна координатна система, аз стоя по-близо до един българин, който се интересува от "проклетите въпроси", тревожи се за бъдещето на децата си и вярва във възможността да напредне чрез почтен труд, отколкото до някой мой сънародник, прехвърлящ незаконно слонова кост през границата."
    "Абе Дени, ти направо си роден за Ню Ейдж гуру, с тая световна общност на нравствено сродните. Сега остава да заговориш за различните енергийни нива на посветените и недораслите до идеята за духовно усъвършенстване!" - бъзикаше го галено операторът. (Поради естеството на професията си, той бе принуден да се заземи във видимия, конкретен и единствено изявен на сетивно ниво свят - достатъчно сложен и нееднозначен сам по себе си, за да позволява на отразяващия го отклонения в посока, сочеща към други измерения и висши материи. Регистриращото око изпитваше недоверие към невидимото. Творческата му свобода се свеждаше до избора на обозрима гледна точка; така операторът избягваше опасността да попадне между жертвите на Тутивилус10. Тълкуванието на реалностите се предоставяше на репортера. А виж, тук дебнеше изненада - последният понякога предпочиташе да остави заснетото без коментар.)

Втората седмица бе посветена на обиколка из страната. Вечерта преди отпътуването Нтсандени покани екипа в дома си. Завариха жена му доста подтисната - току що бе гледала поостарял филм за екологичната катастрофа, предизвикана от подпалването на петролните кладенци в Кувейт. "Тя е свръхчувствителна на тема природа, вярва в колективната карма, във всеобщата обвързаност и взаимозависимост между всички същества на Земята." "А нямам ли основания за тревога?", отговори деликатната като абаносова фигурка домакиня на сносен български, преди да им разкаже за последиците от засухата и замърсаването, съсипващи растителните и животински видове в южноафриканските реки. Бонджи притежаваше диплома за хидроинженер от МЕИ. Харесали се с Нтсандени "много, мноого отдавна", по време на витошки излет за чуждестранни студенти, организиран от института Насър. "Нас ни свърза изучаването на българския език." Още колко изненади им беше приготвил местният водач?

    Сутринта поеха с микробуса към Дърбан и Кейп Таун; но преди това, по настояване на Нтсандени, щяха да минат през провинция Лимпопо, за да заснемат някакъв колоритен образ от "народа ВЕнда", член на племенната група вататсИнди. Преводачът твърдеше, че помни самобитния философ от детските си години - преди баща му да потегли към Йоханесбург, двамата били добри приятели. Нетшиава се прочул с там-тамите, скулптурите и възгледите си чак до Париж и Ню Йорк (ако можеше да се вярва на нтсандени-евата реклама). Личният контакт обслужваше отлично филмовия епизод за "традиционните култури и занаяти", така че координаторите от САБС включиха с готовност предложението на социолога в програмата.
    Преходът бе замислен на два етапа. Първият ден екипът трябваше да се настани в предварително нает лодж11, близо до река Годони. Щяха да използват времето, делящо ги от драматичния африкански залез, за да запечатат местните водопади и неописуемото вълшебство на буша12. Вторият ден бе отреден за пътешествие из таинствата на вендските обичаи, занаяти и фолклор. В микробуса Нтсандени изтъкваше артистичните дарби на свойта народностна група също така разпалено, както Табан хвалеше бойните умения на воинствените си прадеди - зулусите.
    Късно следобед наближиха въпросния лодж. Организаторът и Табан се ориентираха отлично по картата - естествено за хора, въртяли кормилото дълги години в страна с обширна територия. Паркираха почти пред входа. Репортерът, режисьорът, операторът и шофьорът излязоха да се разтъпчат, а Нтсандени и Андре отидоха да уредят формалностите. След броени минути вниманието на петимата бе привлечено от шумна кавга. Те се завтекоха към бялата сграда, а операторът дори успя да измъкне и приготви камерата - развиваше се някакъв екшън и той за нищо на света не искаше да изпусне шумния скандал в идиличната долина. Възрастни мъж и жена се опитваха да изтикат двамата новодошли от стълбите и подвикваха нещо на африкаанс. Организаторът им отговаряше на английски. Преводачът на екипа се опитваше да го успокоява. Със своя елементарен КейДжиБи13инглиш, гостите успяха да доловят фрази от рода на "…не е ли абсурдно" и "…това ли е новата Южна Африка…".
    "Какво става? Места ли няма?", попита режисьорът, свикнал да оценява ситуацията и да въвежда ред.
    "Не,не! Мотелът е почти празен. - подвикна Нтсандени, зает да удържа разгорещилия се Андре. - Пък и от САБС още вчера са запазили седем стаи за европейски телевизионен екип на името на мистър дьо Плезис.."
    "Ами тогава?"
    "Ами тогава излиза, - промълви преводачът след кратко колебание, - че господинът и дамата отказват да настанят Табан и мен…"
    Режисьорът не можа да схване веднага за какво става дума. Европа бе по-изтънчена в демонстрациите си на пренебрежение и превъзходство. В този момент едрият възрастен мъж започна да ръкомаха заплашително към камерата: "Стоп дис, стоп дис!14" - полагаше той лингвистични усилия да бъде разбран. Дребната му женица хем кимаше утвърдително, хем дърпаше съпруга си назад.
    "Моля ви, вървете си, моля ви, вървете си" - премина и тя на английски.
    Собственикът на лоджа се отскубна от ръцете й, хлътна тичешком в недостъпната засега къща и бързо се върна обратно, размахвайки в ръка малък флакон, подобен на дезодорант. Продължаваше да крещи нещо на оператора, отново бе преминал на африкаанс.
    "Не иска да ги снимаш." - извика Нтсандени на български за всеки случай, да не би регистраторът на случката да не е проумял достатъчно ясно недвусмисления език на жестовете; в този момент мъжагата изстиска съдържанието на спрея срещу човешкото лице зад недискретния обектив на камерата. Образът на гнева в едър план първо се разклати и помътня, после се изгуби. Режисьорът и тонтехникът се втурнаха да подхванат колегата си, който се олюля от острата болка.
    Внезапно появилият се отнякъде вятър подюри с ярост сухи съчки, червеникава пръст и книжни боклуци към раззинатата паст на залеза.
    Операторът се свести на задната седалка на микробуса. Очите му смъдяха. Дълго време оставаха зачервени и по бузите му се стичаха неволни сълзи. Андре бе използвал мобилния си телефон, за да направи нови резервации в съседна ферма. Посрещна ги многобройно африканерско семейство и този път настаняването мина без препятствия. Вечерта организаторът се щураше неспокойно край камината, носеше щраусови шишчета за мезе, излизаше и влизаше, мандахерцаше се безцелно насам-натам …Седна последен при останалите, някак стихнал и смирен, загледан в сенките; после ни в клин, ни в ръкав произнесе на своя отчетлив и ясен английски една фраза, отправена колкото към екипа, толкова и към двамата му сънародници:
    "Ужасно ме е срам за станалото, съжалявам."

    На следващото утро призраците отстъпиха място на светлината и пътниците обсъдиха с щипка злорад хумор, как закостенелите собственици на лоджа нямаше да оцелеят дълго в променените условия, защото позволяваха на омразата и натрупаните страхове да атрофират деловите им инстинкти. Хотелиерският бизнес изискваше гъвкавост, както всеки друг вид човешка дейност.
    Скоро навлязоха в селището на вататсиндите15. Традиционните кръгли къщи, покрити с тач16, приютяваха стотината семейства от общността. Посетителите се оглеждаха с любопитство и нетърпение. Според Нтсандени, вататсиндите бяха сръчни занаятчии, изящни артисти с усет към ритъма и цветовете.
    Намериха дома на Нетшиава без проблеми - всички го познаваха. Възрастният човек беше поканил с гордост единайсетте си деца на гости, за да посрещне екипа с подобаващо великолепие. Нтсандени дори позна в един от дангалаците свой другар по игри от ранното детство.
    "Живея с третата си жена," обясни Нетшиава. "Предишните се преместиха в свои собствени домове, след като децата ни порастнаха и станаха самостоятелни. Тук така е прието. Третата ми жена ще остане с мен до края, ще готви за нас, за двамата ни синове - най-малките, ще услажда последните ми години."
    "Хората уважават татко, той се грижи за нас наравно с майките ни" - изпревари едно от момчетата репортерските въпроси. -"Тачат го, но малко се плашат от него. Понеже е странен. Учи ни да не се страхуваме от смъртта." Оказа се, че наред с там-тамите, необичайните дървени скулптури, изобразяващи библейския Йона в корема на кита, фигурите на всякакви приказни същества и духове от местния фолклор, самобитният философ бе изработил и няколко дървени ковчега; поставяше ги в мазето и се оттегляше долу, далеч от мирската суета, за по четири пет дни. Същински йога. Даваше несложно обяснение на озадачените си гости: "Обичам да предизвиквам традиционния начин на мислене."
    Репортерът и режисьорът щяха да си блъскат главите как да намерят изворите, оформили толкова уникална и пълноводна река от мисли. Нтсандени със свойта хуманитарна подготовка им подсказа, че става дума за синкретизъм. (Добре де, като че ли нямаше да се досетят и сами... Просто им трябваше време. Бяха се срещали с подобни културни феномени в Амазония и в ляносите на Венесуела, където снимаха как индианците се кланят пред един мургав Христос, а метисите молеха за плодородие закръглената светица Мария Лионса, наред с нейните подгласници - воина Гуайкайпуро и негъра Фелипе.) И все пак - Библията, Ведите, Книгата на мъртвите, паякът Ананси и мъдрата африканска жаба17едни до други, без да се познават и без да си пречат, не са залък за всяка уста. Копнеещото за точни и логични класификации квазинаучно съзнание на репортера страдаше сред пищността на навъобразеното, сред подмолните течения на подсъзнателното и предисторическото, сред уловките на формалната логика, сред илюзорните обяснения на причинно-следствените връзки и напъните за оригиналност. Щеше да му се пръсне главата от усилията да вмести в приемливи рамки тая космическа шега.
    Всички предмети, изработени от Нетшиава, притежаваха някаква магнетична сила. (Нищо чудно, че галериите в Париж и Ню Йорк се били надпреварвали да го канят за самостоятелни изложби.) Красиви не бе точното определение - бяха по-скоро смущаващи, изненадващи, шокиращи, като изтръгнати от потенциално възможен, или паралелно съществуващ, но много вероятен свят. Камерата ги обичаше. Майсторът бе намерил свое обяснение и за това чудо:
    "Имам приятел в Лесото. Той стриже овце. Първо ги моли за разрешение да си послужи с вълната им, после пристъпва към работа. Спечели световното първенство по стригане на овце. Преди да излети за Лондон, трябваше да го учат как се яде с нож и вилица. Горе в планината хората имат различни обичаи. Не беше помирисвал цивилизация, нали така казвате, обаче стана шампион. В надпревара с най-добрите от Норвегия, Нова Зеландия, Австралия. Защото е овладял умението си до край. Така действа природата, когато произвежда истински диаманти, без пукнатини. Пукнатините, дори незабележими с просто око, са пагубни за преминаващата през камъка светлина и за здравината му. Ако успееш да усвоиш един занаят до съвършенство, той се превръща в магия, защото сиянието на невидимото, на отвъдното, на неизразимото чрез думи преминава през творението ти в най-чист вид. Нищо не го замъглява, не го замърсява, не може да го сломи.
    Моят приятел разбира животинките, затова смогва да изтръгне от материала си най-доброто. Той е като Великият Питон18, когато твори природата. Приятелят ми усеща живите твари, аз пък чувствам душата на дървото."
    Да, магия излъчваха непроницаемите дървени фигурки, магия се разнесе из въздуха и при първите звуци на неговите там-тами - наелектризиращи кожата, възбуждащи въображението, материализиращи сънните спомени.

Този следобед хора от всички околни селища се събраха да танцуват тшигомбела19и маленде20. Първо играха жените. После дойде ред на мъжете. Те образуваха кръг, най-възрастният стоеше в началото, най-младият - в края. Пространството в средата бе запълнено от 3 големи барабана с нарисувани върху тях слонове21. Всеки - от стареца до момчето, държеше в ръцете си тшикона22. В настъпилата тишина всички флейти прозвучаха едновременно, сякаш подсвирна великан. После звуците им се сляха с думкането на там-тамите в странен ритъм, докато мъжете се въртяха и обръщаха все по-неистово, разпръсквайки прахта от флейтите. Вождът, покрит целият с бял прах, ръководеше танца - размахваше високо жезъла си, за да помогне на по-младите танцьори, които постоянно губеха такта на музиката.

По-късно вечерта белосани шамани замайваха под вълшебството на влудяващия барабанен ритъм полумъртви влечуги, с жълти като светкавици шарки, преди да ги включат в танца на племенните момичета, край топлите пламъци на огъня. Нещо като самодивско хоро. Допирът на девичите тела до лунните лъчи не трябваше да бъде възпрепятстван от нищо, така както допирът на извиващите се змийски фигури - до напуканата африканска пръст. Змиите сваляха кожите си, момичетата - накитите си. Дар за Властелина на дъжда.

И тук, както и от другата страна на земното кълбо. Молебен за помилване от всемогъщия: "Германе, Германе, пожали ни, пощади ни! Дай Боже дъжд, дай Боже дъжд!" Репортерът се забъркваше в асоциации, в разсъждения за колективното несъзнателно, за произхода на митовете, за синхронизма на архетипното мислене, прехвърляше наум тезите на Леви Строс, Алберт Швайцер и Мирча Елиаде23. Режисьорът предпочете да насочи вниманието на оператора към кулминацията на ритуала - в кръга от тъмни тела, покритите с пепел шамани забиваха копията си в трептящото месо на влечугите. Дали племенните старци бяха заключили, че събитието предстои по ниско летящите птици и по аления залез, дали бяха подушили приближаването на капките по влажното близване на вечерника, (каквото бе заключението на европейците), или наистина владееха Силата? Наред с отзвучаващите удари на барабаните, телевизионният екип регистрира с допотопната си апаратура тътенът на далечни гръмотевици.

    Същата нощ, докато снимаха традиционната вендска трапеза в жилището на Нетшиава - тестени ястия с гарнитура от боб, спанак и тиквени листа, а навън се лееше проливен порой, старият човек направи знак на оператора да изключи камерата и попита: "Искате ли да видите нещо, което не е предназначено за туристи?"
    "А може ли?", наостри слух репортерът, надушил сензация.
    "Обичаите не позволяват. Викането на дъжд е церемония, достъпна за всички, но общуването с прадедите е запазена територия за избраници."
    "Ами тогава?"
    "Ще ми се да предам преживяното на някой отвън, на страничен наблюдател. Изглеждате ми почтени, добронамерени, искрени, непредубедени, открити, непосредствени. (Точно така, Нтсандени доста се поизмъчи, докато обясни задоволително всички употребени думички с едва доловимите им нюанси.) Слушате внимателно, записвате всичко, идвате отдалеч и ще отнесете чутото надалеч. Отдавна искам да го направя. Да споделя с бял човек какво тревожи предците ни. Не пред телевизията, а пред живи хора."
    Нетшиава погледна Нтсандени, той само кимна.
    Членовете на екипа бяха развълнувани и трогнати. Те си знаеха колко е приблизително впечатлението на възрастния индунец24, колко са упорити понякога собствените им демони. Щяха ли да преодолеят табутата, да надскочат твърдоглавите предразсъдъци и най-вече - да опрадваят доверието?
    Пороят беше престанал. Домакинът взе кошничка с плодове от масата и кимна, че е готов за тръгване. Потеглиха към хълмовете без снимачна техника, без екипировка. Нямаше да се поддадат на изкушението. Този път обещаха пред себе си да бъдат дискретни. Налагаше се да зарежат камерата и микрофона.
    Към два часа през нощта се добраха до Фундудзи25. Нетшиава им направи знак да останат назад, а той пристъпи към брега, събу се бос, съблече се, поклони се ниско на околните боабаби и матаватсинди26, после на езерото; и бавно започна да се върти около оста си. Напяваше нещо неразбрано. Ритъмът на въртенето се ускоряваше, виковете и гърчовете му ставаха все по-силни, бе изпаднал в транс. Наблюдателите чувстваха, как дишането им също се учестява, сякаш вибрациите на мерджелеещото се под сребристата светлина тяло се разпростираха наоколо, обгръщаха ги, проникваха в кръвта им, в същината им, увличаха ги в свещена пулсация. От гърлото на танцуващия се изтръгна нисък, протяжен звук и сякаш в резонанс, нощта откликна: слаб полъх на вятъра довя неземни звуци до слуха им, пълната луна се скри зад облак, на моменти поувехналото тяло сякаш се стопяваше, изчезваше в хладната мъглица, после пак изникваше от отвъдното.
    Накрая човекът се наведе, взе панерчето с плодовете, които бе оставил върху пясъка в началото на танца си и нагази в езерото; пусна кошничката да плава, няколко пъти загреба вода в шепи и пи дълго.
    "Тук хората вярват, че когато хвърлят някакъв предмет във водата, духовете го хващат, служат си с него и на следващия ден го връщат обратно на брега."- прошерна Нтсандени. - "Понякога, за да се забавляват, водните духове удрят плоската черна скала от северната страна на водоема, а хората наоколо мислят, че дочуват звуците на таинствени там-тами и тсикони. Легендата твърди, че Богът Питон, който живее на една скала в планината, идва да пие вода от Фундудзи; че един бял крокодил пази душите на предците, които обитават езерото. За този крокодил са предназначени плодовете от кошницата на Нетшиава. Самият той вярва, че водите на езерото са целебни; че го лекуват, че му говорят. Така се слива с прадедите, съветите им проникват в тялото и душата му, черпи мъдрост и сили от водата.", приключи Нтсандени. "Като Антей - от Земята", помисли репортерът, преди да успее да се спре.
    Нетшиава се гмурна в дълбокото, отпусна се по гръб, поплува известно време, "съвсем като излетник", после изскочи пъргаво от водата, облече се, събра съчки и напали огън. Чак тогава повика с ръка шестимата, притаили се в храстите. Помълчаха малко, после възрастният човек подхвана с тих глас:
    "Някога, много отдавна, в околността живеела красивата девойка Фундудзи27. Всички младежи от различните родове в обширните земи на Венда искали да се оженят за нея, но тя била твърде горделива. Не пожелала да се задоми за никого от тях. "Различна съм и трябва да ми се случи нещо изключително", твърдяла младата жена. "Моля ви, богове, изпълнете желанието ми, нали вие сте ме създали толкова необикновена!"
    Един ден голямо бедствие сполетяло жителите на мирната долина - слънцето изчезнало в средата на деня и тъмна нощ покрила земята. Уплашени, хората се засуетили край домовете и нивите си, събрали набързо покъшнината и челядта и напуснали мястото. Девойката живеела сама - не бил такъв обичаят, но тя не пожелала да се събере с никого, а родителите й отдавна били покойници. Затова никой не се сетил да я потърси, да я повика, да я вземе със себе си. Тя спяла в колибата си и пропуснала преселението. Когато се събудила, слънцето отново греело на хоризонта, но селището било пусто. Разтревожена и разкаяна, горделивката започнала да търси изчезналите хора, но не ги открила никъде. Така отминавали годините, хубостта й повяхвала, девойката постепенно се превърнала в тъжна, безплодна, суха старица. Само защото се смятала за по-добра от хората, сред които съдбата й била отредила да живее; защото не искала да ги приеме, да се опита да ги разбере и обикне. Боговете изпълнили обещанието й - тя наистина имала необикновен живот, но не точно такъв, какъвто желаела и си представяла. Не успяла да разгадае правилно мотивите, подтикнали всемогъщите да я надарят с изключителна хубост.
    Някогашното момиче дълго скитало в търсене на близките си; нощем понякога можели да се чуят виковете и воплите й, примесени със свистенето на вятъра. Казват, че от сълзите й се образувало езерото и тя най-после се стопила от мъка във водите му. Но дори след смъртта си толкова силно желаела да види отново хората от своето племе, че боговете се смилили, позволили им да се завърнат след много векове и дори да заселят с духовете си водите на Фундудзи."
    "Предците ме помолиха да ви разкажа повече за мойто минало", смени темата Нетшиава след кратка пауза.
    После говори още дълго - за годините на младостта, странстванията, мъчителното овладяване на занаята, сполетяващите го мигове на вдъхновение. Малко след като бащата на Нтсандени потеглил към Йоханесбург, Нетшиава също решил да си пробва късмета по широкия свят. Последвал примера на приятеля си, но отседнал при роднини в Претория. Намерил работа като градинар и дърводелец.
    "Веднъж някакви хора дойдоха в бараката и ни уведомиха, че трябвало да се явим във Вътрешното министерство за справка. Отидохме на следващия ден, оказа се, че не могат да ни приемат. В продължение на една седмица ни връщаха, докато накрая ни набутаха в тясно помещение и ни накараха да се съблечем голи. Не смеехме да дишаме от страх. Още помня едни руси хлапетии, които тичаха наоколо и крещяха: "Я да видя, я да видя как изглежда…" Нетшиава прекъсна разказа си, за да избърше влагата, стичаща се по бузите му. Мълча известно време, изглежда отново преживяваше унижението, спомни си още неща, които не пожела да сподели на глас. После обясни, че след тая случка решил да се прибере обратно при близките си в Лимпопо. Накрая добави простичко: "Отдавна съм простил, но ми е трудно да забравя. А трябва. Иначе никога няма да бъда свободен човек."
    Протегна се да хвърли нови съчки в огъня и възкликна:
    "Защо се страхуваме да умрем? Смъртта е едно завръщане. При Великия Питон, при духа на изворите, в родината на прадедите. В телата ни обитава частичка от този дух и тя знае посоката. Но защо става така, че докато сме живи, често забравяме същественото?
    Някога, когато идвах тук, водата стигаше до ей онези храсти. Цветът и нивото й всякога са отразявали настроението на предците. Те пазят нас и ние пазим свещеното им убежище. Но езерото се стопява пред очите ми. Един ден ще пресъхне, прадедите няма да има къде да живеят и ще ни напуснат. Ще отпътуват много далеч, както вече се е случвало. Заедно с белия крокодил. Няма да можем да ги намерим. Всичко ще загине - и зърното и плевелите. Защото не може да съществува човешки свят без корени, без реки и без небе."
    "Громозданно!Апокалипсис!", мислеше репортерът, докато прехвърляше през главата си четирите конника, циклите на маите, дните на Брахма и писмото на индианския вожд Сиатъл до Франклин Пиърс28. Нтсандени пък провиждаше в старческото бълнуване екологичните кошмари на жена си. Тя си беше такава - все намираше за какво да се тревожи - я за самоубиващите се китове, я за топящите се ледници на Килиманджаро, я за глада в Етиопия, я за глобалното затопляне. Като че ли бе пряка потомка на нощния пророк.
    При завръщането им в селището, първите лъчи на слънцето тъкмо проникваха между блещукащите вейки на мокрите дървета. До колибата на Нетшиава чакаха трима младежи. Старецът пестеливо се сбогува с хората от екипа и се обърна към новодошлите. Рече им нещо на местния език.
    "Какво каза?"- попита режисьорът.
    "Каза "Готов съм," - преведе придружителят им.
    "За какво е готов? Какво става? Кои са тия?" - полюбопитства операторът.
    "Нещо като местна полиция, - отвърна Нтсандени. Принадлежността му към културата венда се оказа неоценим плюс за ориентирането на посетителите в неразбираемите за чужденците локални обичаи. -"Нетшиава за пореден път нарушава правилата на общността си - заведе бели хора до свещеното езеро, общува с прадедите в тяхно присъствие. Това е все едно да разкриеш тайната пред непосветени."
    "Арестуваха ли го?"
    "Водят го пред племенния съвет. Ще има нещо като съд. Вероятно ще го обрекат на изолация. Те явно не споделят идеите му за диалог."
    Третата съпруга на Нетшиава мърмореше нещо пред портата на къщата. Тя явно не беше доволна от развоя на събитията и гледаше да отпрати по-бързо натрапниците със сложните им технически съоръжения (допотопни само по европейските стандарти). Кой знае дали не ги обвиняваше за случилото се. Нейната гледна точка също заслужаваше разбиране - бедната жена оставаше без мъж за неопределено време.

----------------------------------------------------------------

    1*. След епохата на апартейда в Южна Африка е създадена Комисия за истината - уникална политическа институция, която цели да приобщи към обществото извършилите престъпления по време на расисткия режим, при условие, че те се разкаят за деянията си, поискат и получат прошка от пострадалите, или от техните оцелели роднини. Подобно мислене успява да съхрани крехкия социален мир в Южна Африка до ден днешен, въпреки съществуващото напрежение и въпреки многобройните отклонения от правилото. Рядко и благородно изключение от практиката в редица страни не само в зоната на африканския рог, но и навсякъде другаде по света. Също - алюзия за шекспировия "Крал Лир" /"забрави и прости"/, чиято трагична съдба е предопределена от несъвършенствата на характера му, от твърде късно придобитата мъдрост.
    2*. EсЕйБиСи - Телекомуникационна компания в РЮА, притежава няколко ТВ канала, радиостанции итн.
    3*. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
    4. Френски протестанти. Идват в Южна Африка на няколко вълни /особено през XVII век/, бягайки от преследвания в родината си.
    5. Рейнбоу нейшън, нация на дъгата. Южноафриканците понякога наричат себе си така, заради многобройните народи и племена, включени в демографската структура на РЮА. Наред с френските хугеноти тук живеят от векове араби, гърци, индийци, зулуси, племената коза, ндебеле; венда ; англичани, африканери итн. итн. Националната конституция признава за официални 11 езика.
    6. Лявата и дясната страна на телевизионния сценарий маркират съответно изображенията и текста, паказващи и описващи обекта на предаването, или филма.
    7. Топли минерални бани в близост до Претория
    8. Бури - така наричат тук африканерите /от бур, селянин/. Войната им с англичаните от началото на миналия век е известна като "бурска".
    9. Традиционната за Южна Африка "парийя" /исп./, "барбекю"/фр./ или речено по нашенски - скара. "Браай" се наричат както дейността, така и съоръжението, мястото и финално произведеното ястие от печени меса и наденици; което вече издига следобедната скара от просто градинско занимание до висотата на един от най-тачените и често срещани местни неделни ритуали.
    10. Титувилус е името на дяволче, за когото се смятало, че колекционира неволно изпуснати срички, подхвърлени небогоугодни думи, смутолевени или сгрешени части от фрази по време на свещената литургия. Тези езикови недоразумения Титувилус много прилежно отнасял в ада; там словесните излишества и уродства се регистрирали като свидетелство срещу нарушителя, който рано или късно заставал пред небесния съд. По-нататък става ясно, че зад езиковите проблеми и подводните камъни на вербалното общуване /дори в рамките на един и същ език/. се крият далеч по-дълбоки проблеми на взаимното неразбиране, независимо от конкретните националност, време и място. Но и голям потенциал за взаимно опознаване, приемане и прошка. Защото общото между нас е твърде много.
    11. Крайпътни мотели, предлагащи домашна обстановка, добри условия и качествена храна на сравнително достъпни цени. Често за подобни цели се приспособяват стари фамилни домове в малки селища, или ферми.
    12. Необработена земя, покрита с храсталак. Буш савана. Така понякога се наричат обширните територии, обрасли с ниски храсти и редки дървета - характерен пейзаж за Южна Африка.
    13. Презрително название за акцента на хора от Източна Европа.
    14. Спрете това /англ./
    15. Вататсинди - хора от езерото. /в./
    16. Теч - специфични за Южна Африка сламени покриви.
    17. Паякът и жабата са символи на мъдростта в африканския фолклор.
    18. Важен бог в пантеона на народа венда.
    19. Женски танц, чиито изпълнителки са облечени целите в бяло.
    20. Жизнерадостен, смесен празничен танц.
    21. Слонът е тотем на вататсиндите. Племето боготвори големите бозайници и смята, че те го покровителстват, че носят добър късмет. На всеки човек, заслужаващ уважение, ветатсиндите може да дадат прозвището "слон".
    22. Специална дълга флейта, посипана с бял прах.
    23. Философи с интереси в областта на антропологията. Клод Леви Строс - френски структуралист; Алберт Швайцер - немски лекар, мислител, рабонил в Африка; румънски културолог, историк на религиите, живял във Франция.
    24. Или "индинец" - често използвано в английски и африканерски текстове вместо тромавото вататсиндунец /от племенната група вататсинди/.
    25. Сладководно езеро в Южна Африка, разположено в провинция Лимпопо. Едно от малкото езера в света, образувано при свличане на почвата. В него се вливат 3 реки, но то никога не предизвиква наводнения, дори след много проливни и продължителни дъждове. Свещено е за народа венда.
    26. Brackenriggea zanguebarica - свещено дърво за вататсиндите, наред с дървото "марула" и боабаба.
    27. Буквално - да се огъна, да се поклоня. Ритуал, който всеки трябва да извърши, пристъпвайки към езерото.
    28. Четиринадесетият президент на САЩ.