Изборът на сънища ни прави богоравни.

 

 

Разказвам ти от другата си личност,

която пие черна аяуаска*,

венчана с тое** в малка, жълта кана

с ръждиво дъно,

тъмно и смълчано.

Сребриста пАра думите обърква,

пространството изпълва с аромати –

безцветен дъх на мъртвата землянка,

дърво с ръце – въжета за душата,

един студен и неподвижен вятър;

оплюто вледенено огледало,

изправено срещу леса пресукан,

внезапно обсадил нощта на торса.

Гласа си мога в тъмното да видя

излизащ от гората - огледало;

препълнено е то с дървета стари

 и бавно се е спуснало надолу,

през цветен дим, през ствол на мачиманго,

просмуква се в проблясващия плевел,

нахлуващ през пролуките на пода…

Ръцете гледам, гледам си лицето,

През кожа гледам, гледам се с ръцете…

Надигам се от дънер на еспина.

О, всичко е наред в това горище.

То вече не е мътно огледало,

а лес съвсем реален, просто тук е.

Чудесен е – мирише и шуми…

Поляна прекосявам, пъхам пръсти

 в отвора на кушмата и изваждам

шишенце цветна течност;

и развинтвам

капачката.

Капачката разперва

криле зъбчати и полита с блясък,

а после приближава и поръсва

гърдите ми със музиката течна.

Отправям се нанякъде,

разтварям

бамбукови стъбла пастелно цветни,

пищяли на танриля,  член аченов,

стените от душици изкатервам.

През отвора на кушмата избликват

лепливи капки ароматни ноти.

Сияние на факли очертава -

и бавно зачертава-вцепенява

лицето ми,

лицата ми,

лицата ни

и тези три смутени силуета,

които се разлистват най-внезапно 

във висините тъмни на косата

като луни, корони, хоризонти

на жълти и червени орхидеи;

в безвремието виждам ги далечни,

съвсем далечни да се изличават;

до прах от кост под слънчеви лисици.

Съвсем далечни

да се изличават,

съвсем далечни -

да ме заличават…

 

* + ** = смес с халюциногенни качества

По мотиви от Сесар Калво, 1985
 

позашеметена, надруса ме с думите летливи


Сесар Калво - интересно ми беше да се докосна

По-скоро е пожароопасен, тъмен и тежък като течен енергоизточик.:)))

Това е толкова повлияно, че човек се чуди от кого е написано. Също както в случая с "Que la plata de tus nalgas
me brindar; en sus bandejas?" /Не е Лорка, Рубен Дарио е :)))/ и нестинарските импровизации в негов стил. :))) Но обикновено на този стадий огледалата са счупени и не е много ясно имитация ли е, или просто се е приплъзнало по линия на голямата възхита.:)

Калво не търси и не подрежда думите, те напират отвътре с такава сила, че направо ще му избият зъбите.

Eто малко Бойко Ламбовски и Константин Павлов за приземяване:


* * *

Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш
Поезията е богобоязлив анархизъм
Божествен бунт срещу Бога
Поезията не е изящество на мизантропията
Не е аргументация на плача
Поезията е да установиш, че си единствения си враг
Поезията не е умение да предвидиш
и подредиш (да победиш)
Поезията е заговор на словесни терористи, държава за
избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети

Поезията не е да пиеш и да пееш
не е да си пръснеш черепа
или друг да го стори
Поезията не е да накараш някого
да се самозапали, да яде чаши
или да спи с богата и грозна жена
Поезията е аутсайдерство за шампиони,
шампионат по катастрофалност и безразсъдство
Поезията не е дъвка за скопци,
не е целувка за беззъби
и песен за глухи
Поезията не е да си правиш кефа
или да не си го правиш
Поезията не е да си лъснеш обувките
и да вдъхваш аромата на розите,
не е да си бледа пиявица
върху раната на собственото въображение

Поезията е скърцане на зъби,
звън на вериги и мечове,
отрязани фалоси и уши
Поезията е трън в челото
електрод в мозъка,
змийски съсък в съня
Поезията не е да си фукльо с прехапан език,
или срамежлив мародер
край агонизиращия си дух
Поезията не е да си нямаш
любима или любовница,
или пък да си имаш,
не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар
или мъж в пардесю с лула и приятни обноски
Поезията е величествено нещастие
Поезията е перо
от крило на къртица,
благотворителен концерт
за електрони и божества
Поезията не е да пишеш стихове
не е да смучеш молива,
не е да си самотник, глупак или графоман
Понякога е и това
Поезията не е поезия,
не е нещо, което си стува труда
Поезията е религия
за падащи ангели
и възземащи се бесове
Поезията не е достатъчно
Поезията е всичко, което нямаш
имаш

---------------------


Декларация

Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

Искам да съм с първите,
с истинските,
с комунистите.
Бавните
наричат дезертьорство
моето усилие напред.
Смешни са ми клетвите за верност,
щом съм верен на живота
и на себе си.
Споменът за миналите грешки
не възбужда моята сантименталност.

Астролози,
дето трудно различават
газената лампа
от звездата,
кривата на моя жизнен път чертаят.
Чужд съм на мистичните внушения.
Моята система пò е вярна -
аз намирам правата посока
по обратната страна на ветропоказателя.

Пламъкът на всяка дребна истина
не ме привлича.
Спътници на газените лампи
са мухите.
Аз съм по-суетно насекомо -
слънцето е моята свещичка.

- Може ли да му се вярва? -
питат хорово
лъжците по професия.
Доказателства в аванс
не давам никому.

Нека бог
от липса на увереност
с дребни хитрини
и чудеса наивни
себе си
и вас да убеждава.

Аз
безкрайно уважавам себе си
и държа да ми се вярва без знамения.

Всичките засегнати от мен
полуискрено,
полунарочно
питат
колко струвам.

Колко струвам?
Сигурно ще сбъркате.





Стойността си
сам ще изчисля
марксически:
Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

Парадокс
Темата е за себеподобните.

Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.

Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.

Някога все пак ще ме достигне.

Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)

Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)

Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.

В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.

И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ


Инцидент

Както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.

И както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание...

И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
- Мийте си ръцете преди ръкопляскане!
КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

Агонио сладка ...

Първото ми умиране -
като преживяване -
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче -
полъх, тембър, аромат, видение -
призвежда по-сладостни тръпки. -
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(”Обладаваш така,
както би обладал огледало.”
К. Павлов)
И се раждаш -
пак от себе си.
Едновременно -
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя -
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Ето този миг,
Този миг…

Другото е досада, ритуал. -

Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ