Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2011 15:23 - Препрочетено наскоро
Автор: marteniza Категория: История   
Прочетен: 3639 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 25.05.2011 21:03


Прочетено наскоро

„Дъглас затвори очи.

Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…

Както си мислеше, той заспа.

И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет й осмо!”

Рей Бредбъри

Франи отново млъкна замислено. Сега гледаше не в чинията на Лейн, а някъде зад рамото му.

— Та „старецът“ разправя на скитника — продължи тя, — че ако почнеш непрекъснато да повтаряш молитвата — отначало дори само с устни, — накрая молитвата някак си се самозадейства. И после става нещо. Не зная какво, но става нещо и думите се синхронизират с ударите на сърцето и ти вече се молиш непрекъснато. И тя оказва някакво огромно мистично влияние на цялата ти същност. Това е всичко. В смисъл, че то се прави, за да пречистиш цялото си съзнание и после започваш да възприемаш по съвсем нов начин всичко край себе си.

Лейн привършваше с яденето. Когато Франи млъкна, той се облегна назад, запали цигара и я погледна в лицето. Тя все още гледаше втренчено някъде в пространството зад рамото му и сякаш съвсем бе забравила за неговото съществуване.

— Но главното и най-чудното е, че в началото, като почваш, дори не е нужно да вярваш в това, което правиш. Разбираш ли, дори в началото да ти е ужасно неудобно, това не пречи. Никого не засягаш и тъй нататък. С други думи от самото начало никой в нищо не те и кара да вярваш. И „старецът“ учи, че дори не е нужно да мислиш за думите, които произнасяш. Отначало е важно само количеството. А по-нататък то от само себе си преминава в качество. Със собствената си сила, така да се каже. И „старецът“ разправя, че всяко от имената господни — разбираш ли, което и да е — таи в себе си тази удивителна самозадействаща сила, достатъчно е само да го повтаряш и то започва да ти действа.

Лейн седеше отпуснато, пушеше и внимателно наблюдаваше лицето на Франи. Тя беше поначало много бледа, но откакто бяха дошли тук, от време на време побеляваше като платно.

— А между другото това съвсем не е безсмислено — каза Франи, — защото и будистите от сектата Нембутсу безкрайно повтарят „Наму Амида Бутсу“, което означава „Хвала на Буда“ или нещо подобно, и става същото нещо. Съвсем същият…

— Внимавай — прекъсна я Лейн. — Първо на първо, всеки миг ще си изгориш пръстите.

Франи погледна бегло лявата си ръка и пусна догарящия фас в пепелника.

— Същото става из „Облакът на незнанието“. Само с думата „бог“, разбираш ли, просто трябва да повтаряш думата „бог“. — Тя най-после погледна Лейн в очите. — И основното е… ти изобщо чувал ли си през живота си за такова нещо? Не можеш да кажеш, че това е просто съвпадение и да отминеш. Точно това ме изумява. Наистина е невероятно… — Тя отново млъкна. Лейн явно вече не го сдържаше на едно място и на лицето му се появи особено изражение, — по-точно повдигна високо вежди — което Франи добре познаваше.

— Какво има? — попита тя.

— Ти наистина ли вярваш във всички тези глупости?

Селинджър

Малко извън Читанка-та
 

„Чудно ли е тогава, че в този вихър на вдъхновението, в този несекващ порой от бучащи мисли той загубва твърдата и равна почва под нозете си; че той, разкъсван от всичките демони на духа, вече не знае кой е; че той, безграничният, вече не разпознава своите граници? От дълго време ръката му /откакто се чувства подчинена на висши сили, а не на собственото „аз”/ не се решава да подписва писмата с името Фридрих Ницше. Навярно е имал смътното чувство, че той, комуто е съдено да преживява такива чудеса, отдавна вече не е дребният син на протестантския пастор от Наумбург, а някакво същество, което още няма име, свръхестество, нов мъченик на човечеството. Ето защо, откакто се чувства единен със свръхмогъщите сили, не човек, а месия и провидение, той подписва само със символични знаци...последните си подления. „Аз не съм човек, а динамит”. „Аз съм световноисторическо събитие, което разделя човешката история на две части” -  изкрещява той сред зловещото мълчание своето страшно предизвикателство към боговете. Както Наполеон сред горящата Москва, с безкрайната руска зима пред себе си, с жалките останки от огромната армия наоколо, продължава да издава най-грандиозните, най-заплашителните си прокламации /величав до ръба на комичното/, така и Ницше, сред горящия Кремъл на своя мозък, съчинява най-страховитите памфлети: заповядва на немския император да дойде в Рим, за да бъде застрелян по негова заповед. Иска от европейските сили да предприемат военна акция срещу Германия, да я затворят в желязна усмирителна риза. Никога подобен апокалиптичен бяс не е бушувал така диво в празното, никога подобно величествено предизвикателство не е въздигало един дух така високо над всичко земно. Думите се стоварват като чукове върху цялото мироздание; той изисква да се промени календарът, летоброенето да започне не от раждането на Христа, а от появата на неговия Антихрист, издига собствения си образ над всички времена – дори в лудостта си Ницше е по-велик от всички умопомрачени; и тук, както във всичко, го води това разкошно, убийствено „в повече”. Никога един творец не е бил връхлитан от такова стихийно вдъхновение, както Ницше през тази изключителна есен. „Никой не е творил така, не е чувствал така, не е страдал така; така страда само един бог, един Дионисий” – тези думи, изречени насред настъпващата лудост, са ужасяващо верни. Защото малката стаичка на четвъртия етаж и пещерата на Силз-Мария са дали подслон не само на болния, обзет от нервни пристъпи човек Фридрих Ницше, а и на най-смелите мисли, на най-възвишените слова, дарени на този век в неговия край; творческият дух се е приютил под ниския, напечен от слънцето покрив и стоварва върху този беден, самотен, безименен, плах, погубен човек цялото си богатство – неизмеримо повече, отколкото е способен да понесе един човек. И в това тясно помещение, задушен от безграничността, изплашеният, беден земен разум се олюлява и лута сред мълниите, сред плющащите като камшици просветления и откровения. Както умопомраченият Хьолдерлин, той също чувства, че над него има някакъв Бог, огнен Бог, чийто поглед очите не могат да понесат, чийто дъх е изгарящ...Треперещ, той непрекъснато се надига да види лика му, а мислите се пръскат на всички посоки...Защото той, комуто е дадено това неописуемо преживяване, който го изстрадва и възпява...не е ли...не е ли той самият бог...новият бог на света, след като е убил стария...Кой, кой е той? Дали разпнатият на кръста, дали мъртвият Бог или живият...Богът на неговата младост, Дионисий...или е едновременно и двамата...един разпнат Дионисий?...Все повече се объркват мислите, пороят им бучи със страшна сила в безмилостната светлина...Но светлина ли е все още това? Не е ли музика? Малката стая на четвъртия етаж на Виа Алберто се изпълва със звуци, пространствата сияят и трептят, небесата са просветлени...О, каква музика, сълзи текат по брадата му, топло, горещо...о, каква божествена нежност, какво смарагдово щастие...А сега...колко светлина...”

Цвайг
 

„Има хора, които искат да излязат вън от себе си, да се измъкнат от своята човешка природа. Това е безумие; вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове; вместо да се издигнат, те слизат надолу. Всички тези извънземни стремления са ми внушавали същия ужас, както и недостижимите планински върхове.”

Монтен

"Това са именно хората, които напразно губят времето си; те пренебрегват настоящето, пренебрегват това, което имат, за да слугуват на очакваното и се надяват на смътните и тщеславни мечти, които въображението им рисува."

Монтен

"Най-зверската от нашите болести е болестта да презираш собственото си съществуване."

Монтен

„Истински съжалявахме, че след своите „Записки в затвора”, представени тук със съгласието на всички още живи участници в събитията, без каквито и да било съкращения, или изменения, Щилер не продължи разказа си със „Записки на свобода”. На честите ни подканвания в тази насока Щилер не се поддаваше дори за един ден. У него изчезна потребността да пише. Впрочем по-нататък сами се убедихме, че насърченията ни са безполезни. Неговото онемяване – ако можем така да го наречем – беше в действителност важна, може би дори решаващата крачка към вътрешното му освобождение, което проличаваше не само у нашия приятел, но още по-ясно у неговите близки; в едва забележима и доста бавна, но коренна промяна в отношението ни към него. Стана възможно да се дружи с Щилер; той се бе отърсил от манията да убеждава.”

М. Фриш

„Знай, затова е толкова трудно да избереш себе си, понеже в този избор абсолютната изолация е идентична с най-дълбоката обвързаност, понеже той безусловно изключва всяка възможност да станеш друг, да се сътвориш в нещо друго...” „...когато в него се пробуди страстта към свободата /а тя се пробужда в избора и се осъществява в избора/ той ще избере самия себе си и ще се бори за това достояние като за най-висше щастие, а то е и неговото най-висше щастие!”

Киркегор

 

„Заради тези си непрестанни търсения, заради изтъкването на собствената личност в началото и в края на всяко разсъждение Монтен е бил обвиняван в егоизъм; според Паскал това е високомерие, суетност, дори грях, вроден Монтенов недостатък. Но позицията на Монтен не означава отвръщане на погледа от себеподобните, това не е ексхибиционизмът на Жан-Жак Русо. Нищо не е така чуждо на Монтен, както самомнението и самодоволството. Той не е аутсайдер, не е отшелник, той не се отдава на своите търсения с цел да се самоизтъква, да парадира, той го върши за самия себе си. Когато казва, че постоянно се самоанализира, той същевременно подчертава, че и непрекъснато се упреква. Действията му се ръководят от присъщата на неговата природа воля. И допусне ли грешка, той с готовност я признава. Ако е истина, че е високомерие да занимаваш хората със себе си, то Монтен не отрича това свое качество, макар и то да е „болезнено”:”...и аз не бива да скривам този свой недостатък. У мен той не е временно увлечение, той е моето призвание.” Това е негова задача, негова дарба, а също и негова радост, хилядократно по-голяма от суетата му.  Погледът към собственото „аз” не го е отчуждил от света. Той не е Диоген, криещ се в своята бъчва, не е Русо, изцяло завладян от манията за преследване.  У него няма нищо, което да го огорчава или отдалечава от живота, който той обича. „Аз обичам живота и го ползвам такъв, какъвто е било угодно Богу да ни го даде.” Грижата за собственото „аз” не го е обрекла на самота, а му е спечелила хиляди приятели.  Онзи, който изобразява своя живот, живее за всички хора; онзи, който съумее да даде израз на своето време, живее във всички времена.   Истина е, че Монтен през целия си живот не е правил друго, освен да се пита: „Как живея?” Но чудесното, благотворното е, че никога не се е опитвал да превърне въпроса „Как живея?” в императива „Така трябва да се живее!” Човекът, гравирал на своя медальон въпроса „Какво зная аз?” като девиз, не е мразил нищо по-силно от закостенелите твърдения. Той никога не се е опитвал да препоръчва на другите нещо, което и за себе си не е познавал добре:”Това тук не е мое учение, а усилията ми да постигна знанието; и не чужда мъдрост е то, а моята собствена...” Ако някой може да извлече полза от „Опитите” му, то Монтен няма нищо против.  А ако думите му са нелепост, заблуда, то не бива да навреждат никому. „Ако се окажа глупак, то всичко си остава за моя сметка и не ощетява никого, защото последиците от глупостта си нося само аз.”  Всичко, което е търсил Монтен, го е търсил за себе си. Но от неговите открития може да черпи всеки според волята и възможността си. Плодовете на свободната мисъл не могат да ограничат свободата на ближния.”

Цвайг

 

„Малко по малко, не без известни усилия, започнах да свързвам онова, което помнех от Педро Камачо, с това същество пред мен. Изпъкналите очички бяха същите, но бяха загубили фанатичния си блясък. Сега те бяха помръкнали, уплашени, изплъзващи се. Но движенията и жестовете, ръкомахането, докато говореше, това неестествено движение, което напомняше панаирджийски продавач, бяха предишните, както и несравнимият му, мелодичен и галещ глас.

-          Работата е там, че за да не похарчите няколко гроша за автобус или такси, вие винаги закъснявате, ето това е истината – крещеше истерично доктор Ребалиати. – Не бъдете такъв пинтия, дявол ви взел, похарчете четири петака за автобус, но пристигайте навреме на местопроизшествието.

Различията обаче бяха по-големи, отколкото приликите. Основната промяна се дължеше на косата; както си беше отрязъл дългата коса, стигаща до раменете му, и се бе постригал тъй смешно, лицето му изглеждаше по-ъгловато, по-малко, бе загубило своята индивидуалност и характер. Освен това беше още по-слаб, приличаше на факир, на безплътен призрак. Но това, заради което още отначало не го познах, бе облеклото. Преди го бях виждал винаги облечен в черно, с траурния излъскан костюм и     вратовръзката-пеперудка, които бяха неразделна част от неговата личност. Сега с този комбинезон на хамалин, с тази закърпена риза и тези дрипави кецове приличаше на карикатура на карикатурата отпреди дванадесет години.

-           Уверявам ви, че не е така, както си мислите, господин главен редактор – защищаваше се той разпалено. – Доказвал съм ви, че пеш стигам по-бързо, отколкото с тия вонящи коли. Не от пестеливост ходя пеш, а за да изпълнявам по-стриктно задълженията си. А много често дори тичам, господин главен редактор.”

Варгас Льоса

 

„Навремето като малък бях избягал от къщи в точно такава красива лятна утрин. Не помня какво бе довело до решението да се махна. Вероятно съм бил сърдит на майка си и баща си. Тръгнах си от нас с раница на гърба и с всички пари, които бях спестил, в джоба. Казах на майка ми, че излизам с приятели и я накарах да ми приготви обяд в кутия. Около къщата ни имаше хубави хълмове и децата често ходеха да се катерят по тях без надзора на възрастните.  Веднага щом излязох от къщи, се качих на автобуса, който си избрах, и отидох с него до последната спирка. За мен това бе непознат далечен град. Там се прехвърлих на друг автобус и отидох в друг непознат и далечен – още по-далечен – град. Не знаех дори името му. Слязох от автобуса и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. В този град нямаше нищо забележително: беше малко по-оживен от квартала, където живеех, и малко по-запуснат. В него имаше улица с магазини от двете страни, железопътна гара, където спираше мотрисата, и няколко фабрички. През града течеше поток и точно срещу него имаше киносалон. От афиша отпред разбрах, че дават уестърн. По пладне седнах на една пейка в парка и си изядох обяда. Останах в града до късния следобед и когато слънцето започна да се снишава, сърцето ми се сви. Това е последната възможност да се прибереш, си казах. Щом се мръкне съвсем, няма да можеш да си тръгнеш оттук. Прибрах се със същите автобуси, с които бях дошъл. Бях си у дома преди седем и никой не забеляза, че съм бягал. Майка ми и баща ми мислеха, че съм бил по хълмовете заедно с другите деца.”

Мураками
 

„Незаличима беше изразителността на съня, не се забравяше лесно съдържанието му. В съня всъщност нищо не се случва, разказваше Хари; но най-голяма тревога му причиняваше чувството, че всичко това не е сън, че става в действителност. Върви Хари по някакъв изоставен път през горите в Североизточен Мейн. В небето грее луна, но сив облачен воал забулва всичко и през него пътят и гората се очертават в мътната светлина, сякаш озарени от меките лъчи на засенчена лампа. Като извърви миля и половина от пътя, той стига до една река, над която е прехвърлен мост. Мостът е дървен, широк четири стъпки и половина. До моста той не чува никакъв звук, не вижда никакво живо същество. Но още не стъпил на моста, дочува, че някой тихо го вика по име.”

Колдуел /chitanka/

 

„И нехаех в агнебелите си дни,

че ще ме вземе времето

на ръката ми за сянката

в изпълнения с лястовици плевник,

под луна, която вечно ще изгрява,

или че, препускащ към съня,

ще го чуя да отлита с окосените ливади

и събудил се, ще видя, че стопанството си е отишло

от бездетната земя.

О, когато бях тъй млад и радостен в охолната му щедрост,

времето ме е държало пак – зелен и гаснещ,

въпреки че пеех в букаите си като морето.”

Д. Томас /Читанка-та/

 

И пак извън Читанка-та
 

 Дойде зимата! Вятърът свисти, печките бумтят. В голямата си позлатена клетка колибрите вече не чуруликат. Неподвижни са малките сини, розови, рубиненочервени, морскозелени крилца и ти става жално, като гледаш как се притискат едно о друго, вцепенени и настръхнали от студ, с тънки човчици и очички като главички на топлийки. Там в дъното на градината и хамакът зъзне, целият покрит със скреж, а клоните на елите са сякаш посипани с ледени кристали...На малката креолка й е студено, не й се излиза навън. Сгушена до огъня, също като птичките си, тя гледа пламъка и мислено го превръща в слънце. Голямата осветена и горяща камина се преобразява в родната й страна: в нея тя открива широките, огрени в слънце кейове, кафявата захар, която капе от тръстиките, царевичните зърна, оваляни в златист прах, спомня си за следобедния сън, за светлите щори, за сламените рогозки, а след това и за зваздните вечери, за светулките и за милионите малки крилца, които жужат между цветята и в тюлените мрежи против комарите...”

А. Доде
 

„Всичко това бе тъй ясно и убедително изречено, и то с такъв спокоен и уверен тон, та човек оставаше с впечатлението, че въпреки напредналата си възраст пастор Дюроа благоволяваше да отложи с няколко месеца райското си блаженство, само и само за да посвети нас, простосмъртните, в тези непрозряни истини. Но колкото и поразени да бяха, людете ни продължаваха да упорстват, макар че, странно нещо, сега съпротивата им се измести и като изоставиха Светата дева /д крайна сметка тя бе просто една жена/, те се укрепиха зад светците, които бяха толкова многобройни, и тъй явно доброжелателни, или пък – според случая – злонамерени, че изглеждаше доста трудно да се отрече постоянната им намеса в живота на хората.”

Р. Мерл
 

„През първите дни, когато Карл и вуйчото, естествено, разговаряха по-често, Карл беше споменал също, че у дома с удоволствие е свирел на пиано, макар и за кратко време – нещо, което действително можеше да подкрепи единствено с началните си умения, придобити от майка му. Карл много добре съзнаваше, че подобни приказки са същевременно и молба да му купят пиано, но той вече достатъчно се бе убедил, че на вуйчо му не се налага да пести за каквото и да било. Въпреки всичко, молбата му не беше удовлетворена веднага, ала осем дни по-късно вуйчо му сякаш против волята си призна, че пианото току-що е пристигнало и ако Карл желае, може да надзирава пренасянето му. Наистина тази работа беше лека,  но едва ли бе по-лека от самото пренасяне, понеже къщата имаше отделен асансьор за мебели, в който без притеснение можеше да се побере цяла кола с мебели; тъкмо в този асансьор и пианото се понесе нагоре към стаята на Карл.  Самият Карл можеше бездруго да се качи заедно с пианото и носачите, но тъй като точно до него беше свободен един асансьор за пътници, той тръгна с него, като се държеше постоянно на еднаква височина с другия асансьор посредством някакъв лост и неотлъчно наблюдаваше през  стъклените стени красивия инструмент, който вече бе негов.  Когато той се озова в стаята му и прозвучаха първите тонове, го обзе такава лудешка радост, че вместо да продължи да свири, той скочи, отдръпна се и с ръце на хълбоците предпочете да се полюбува на пианото.”

Кафка
 

„”Тръгвам. Докато не съобщя на Кимура нещо определено, съвестта не ми позволява да вечерям у вас. Моля ви, Йоко-сан, помогнете на Кимура! Помогнете и на себе си! Откровено казано, далеч от Вас, аз Ви ненавиждам.  А когато разговаряме, ето като сега, макар да съм груб и да се ядосвам на себе си, чувствам, че в душата Ви има нещо, което няма да Ви позволи да се заблудите...Животът е най-ценното нещо. Нека не си губим времето в мисли за отминалия или бъдещ живот, нека ценим този, сегашния. Иска ми се да го изживея така, че да не съжалявам за нищо. Не желая да унивам и да се предавам пред трудностите. Може би съм глупак, може би не съм като другите, но така разбирам живота и не желая да изневерявам на принципите си....”Дори наблюдателният и чувствителен Ока не бе обърнал внимание на болезнения й вид, а безчувственият Кото го забеляза и изпази загриженост. Все пак имаше нещо трогателно в този простодушен млад човек.”

Т. Аришима

 

Пак от Читанка-та
 

„Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се променяха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; устата му изразяваше безкрайната мъка на умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и набръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата… Видя голите тела на мъже и жени, преплетени в схватки на бясна любов… Видя проснати трупове, изстинали, празни… Видя глави на животни, на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици… Видя боговете Кришна и Агни…Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди отношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено откровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умираше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време… И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течаха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрачно, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устните си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сидхарта бе същата смирена, тънка, непроницаема, може би милостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмивка на Гаутама, на Буда, която сам благоговейно бе съзерцавал стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.”

Хесе
 

„Компанията поръчва кебапчета и вино, дигат се наздравици. Посред гуляя Лина неочаквано и безпричинно захлупва глава на масата и се разтърсва от плач. Напразно слисаният съпруг се мъчи да я успокои — раменете й потрепват в нервни спазми, хълцането й не спира. Най-сетне нервният припадък минава от само себе си, Лина се усмихва виновно и тупка пухчето с пудра по насълзеното си лице. Поръчва се още вино и тоя път чашите се чукат за здравето на съпругата. Големият стенен часовник на ресторанта едва поклаща златистото си махало и сякаш реже времето на тънки филийки като колбасарска машина. И ето, пак тъй неочаквано, Лина запява с приятния си алтов глас някакъв любим романс от младини. Настроението лъкатуши, извисява се и пада, и настъпва оня момент на пресита и умора, когато започват да се разправят отдавна познатите арменски вицове с популярния герой Гарабед.”

Св. Минков
 

И извън Читанката:

„В петък сутринта – за първия урок – Агнис облече костюма с плетения вълнен пуловер и сложи морскосинята касторена шапка, забоде изкуственото цвете, подарено й за Коледа от майка й, и като затръшна вратата зад себе си, тръгна за гарата. Нервничеше като ученичка; дишаше на пресекулки и цветето пулсираше на гърдите й. Седна във вагона и зачака влакът да тръгне; горещото слънце изтръгваше миризма на кожа от седалките. Изведнъж  Агнис осъзна, че типичната за нейния дом миризма е изчезнала: слаба, но трайна миризма на супа, прашни ноти и портокал, размазан по устата на момченцата...Беше се изтръгнала от нея.”

Н. Гордимър


От Читанката

„Нахлуващи вълни на промяна, с обещание за нови форми, едва след като отмине приливът на разрушителния порой. Усещайки го подсъзнателно, Соумс седеше тук, приковал упорито мисълта си в миналото — като човек, който язди в бурна нощ, с лице към опашката на препускащия кон. Водите проникваха през викторианските баражи и отнасяха собствеността, обноските, морала, музиката, досегашните форми в изкуството… оставяйки при своето плискане соления вкус на кръв в подножието на Хайгейтския хълм, където почиваше в гроба си викторианскит век. Седнал в това високо кътче със свой собствен облик като изваян образ на собствеността, Соумс отказваше да се вслуша в нестихващия им рев. Отказваше по инстинкт да се бори с тях… Притежаваше премного от първичната мъдрост на грабливия звяр, наричан човек. Те щяха да се укротят сами, когато изживеят своя трескав прилив от грабежи и разрушения. Когато се наситят да рушат и захвърлят чуждото творчество и притежание, те ще спаднат, ще се оттеглят и нови форми ще изникнат от един инстинкт, по-стар от треската за промени — инстинкта за свой дом.”

Дж. Голзуърди
 

„Монтерей лежи върху склона на един хълм с яркосин залив отдолу и висока, тъмна, борова гора отзад. По-ниските части на града са населени от американци, италианци, рибари и работници във фабриките за рибни консерви. Но върху хълма, където гората и градът се размесват, където улиците в своята невинност не знаят що е асфалт и на кръстопътищата няма светофари, старите поселници са се укрепили тъй, както някога древните брити са се укрепили в Уелс. Това са „паисаносите“.   Те живеят във вехти, дървени къщи, сред буренясали дворища, с надвиснали от гората борове над покривите. Търговският дух не е опетнил паисаносите, те са вън от сложната система на американския бизнес и понеже нямат нищо, което би могло да бъде ограбено, използувано или ипотекирано, тази система не ги напада с такова ожесточение.”

Дж. Стайнбек
 

„Улиците на Оукланд непрестанно се намесваха в съня ми, както всички улици в края на краищата. Виждах ги, мечтаех за тях, после те отново ми се явяваха и тъй бяха винаги в съня ми. Вървях по тях повече насън, отколкото наяве, пробуждах се из тях само за да открия, че съм потънал в още по-дълбок сън, защото улиците сами по себе си са сън, не сънят на един човек, а сънят на смъртта. Тъкмо на улиците живее смъртта. Но именно там човек най-пълно живее, тъй като щом си на улицата, значи не си мъртъв — нали следваш своя път.”

У. Сароян
 

И извън Читанка-та:

„Спряха пред една огромна врата, до която имаше голям люляков храст. Дълга пътека водеше към къщата, построена от Лайанъл Карвел. Виржиния знаеше, че по тази пътека в един ден на месец юни, точно преди сто години, Ричард Карвел беше довел Дороти Менърс.  Те се изкачиха по стълбите, поразместени вече, поради дългата употреба и продължителността на времето. Виржиния повдигна големия пиринчен резец, който някога лъщеше като злато, а сега бе ръждясал и разяден. Стивън извади от джоба си грубия ключ, който генерал Карвел му беше дал и го пъхна в ръждясалата ключалка. Вратата се отвори и Виржиния застана на прага на своите прадеди.  Той беше плесенясал и влажен, също както в онзи ден, когато Ричард Карвел се завърна от Англия и го завари запустял след смъртта на дядо си. И точно до площадката към стълбите беше трикрилото прозорче, което той беше поръчал да се направи. През него влизаха зелените клони на старите дървета, които обкръжаваха къщата. Тук те видяха и големия стенен часовник, който Лайънъл Карвел бе навивал всяка вечер.  Изкачиха се по стълбите, като стъпваха с благоговение по голите дъски, от които отекваха стъпките им по тихата и запустяла къща.   Хиляди спомени от живота на прадядо й изплуваха в съзнанието на Виржиния. Това беше стаята на майката на Ричард. Намираше се в единия край на къщата, където прозорците гледаха към запустялата градина. Тя си спомни как той се е завърнал през този летен ден и се е изкачил право горе в стаята на майка си. Вдигнал е тежките пердета и погледнал високото легло на майка си, покрито с дантелени завеси. И сега това легло беше там, само че пердетата бяха свалени.”

У. Чърчил

 

„Нивга не можем постигна я

чрез плътта си прокажена,

сляпа, безволна, окаяна.”
 

Протопрезвитер от Ита Хуан Руис




"Ако биха ме убедили, че има някаква, макар и далечна възможност да съществува една върховна, всемогъща и всевиждаща сила, щях да си кажа, че за мен вече няма нищо невъзможно."

Г. Грийн

 

„Някой й бе казал, че носът е най-тихото чясто на кораба. Но за да се стигне дотам, трябваше да слезе три полуби по-надолу и да мине през каютите на екипажа. Изглежда, миризмите я насочиха. Както в началото, корабът отново се бе превърнал в онова първично усещане на обонянието – далеч от дезинфекционните средства и сапунената вода, далеч от басмените пердета и дебелите килими, далеч от бялата боя и басейна със солена вода, към миризмите на кухня, на развалено сирене и панирано месо, към тези разтворени стаи, които миришеха на мръсни дрехи, на изгорели стари грамофони, на влажни чаршафи. При минаването на Исабел младежите от екипажа се показаха с бели от крема за бръснене лица, с мокри мишници, с татуирани ръце... Без да ги поглежда, Исабел мина край пепелявите индийци, насядали по ветровитата палуба, с разнищени тюрбани, боси и с широки панталони с копринени краища, които играеха на зарове и разговаряха с плътни гласове.  Някои брадати лица се вдигнаха да я огледат, няколко чифта очи като угаснали въглени й намигнаха и този тайнствен екипаж, който не се виждаше никога по корабните палуби, остро се разсмя, показвайки пожълтели от никотин зъби. Исабел се качи на стълбичката, която водеше към носа – чело и край на кораба. Шумът и миризмата останаха назад. Исабел се хвана с две ръце за една ръждясала пръчка. Диханието на кораба, както и на люлеещото го море, тук бе по-дълбоко. Носът се издигаше и спускаше отвисоко, бавно и безшумно. През отвора за котвата, между дебелите железни плетеници, можеше да се види син отрязък от морето по залез. Не пусна желязното перило. Океанът бе туптящо безспир сърце, огледало без светлина, което Исабел се наведе да погледне, необятна репродукция на неестествените цветове на небето, подвижен и менящ се живак, върху който никое човешко око не може да намери своето подобие.  Пусна желязото и огледа дланите си, изцапани с ръжда. Падна на колене и накрая прегърна сама себе си с опрени  брадичката колене, усещайки отново солта по бледите устни и ласката на вятъра по косите, които той бе сресал.  Атлантикът се разтваряше насреща й и я подканваше.”

К. Фуентес
 
 

"Едно време хората в Индианаполис говореха английски с местен диалект, имаха свой хумор, свои легенди и поети, престъпници и герои; галерий с картини от местни художници — сега всичко това също е станало безлична част от общото цяло

Както и другите градове, днес Иядианаполис е просто едно място, където живеят коли със своя симфоничен оркестър и всичко останало. Имат специална състезателна писта."

К. Вонегът

 

„В един мразовит декемврийски следобед се бях отдалечил по гористия бряг на загадъчен, дълбок, много бистър поток и накрая пътеката ме заведе в местността Хатърова воденица. Самата воденица, стъпила на двата бряга на потока, беше изоставена; мливарите отдавна не докарваха зърното си тук. Като дете често бях идвал на това място с братовчедите си да се къпем и ловим риба; когато изследвахме какво има под воденицата, ме бе ухапала отровна водна змия – белоуст мокасин, - то(но както става с Джоел Нокс. И сега, като се приближавах към запустялата воденица с огъналите се, сребристосиви греди, преживеният страх изплува заедно с други спомени – за Айдабел, или по-скоро момичето, което имам предвид, когато пиша за Айдабел, как газехме и се къпехме в чистите води, където закръглени петнисти кротушки плуваха мързеливо в слънчевите вирчета и Айдабел все посягаше да сграбчи някоя.  Завладя ме възбуда – особен пристъп на творческа треска. На връщане загубих пътя и започнах да се лутам из гората, да се въртя в кръг, защото цялата книга се въртеше в главата ми. Обикновено хрумне ли ми някаква история, тя ми идва цялата: дълга, непомръкваща светкавица, която хвърля в мрак тъй наречения реален свят и прави зрим само внезапно зърнатия псевдовъображаем пейзаж с неговите лица, гласове, стаи, със собствена атмосфера и метеорологично време. И всичко това, когато се ражда, е свирепо тигърче; трябва да го приласкаеш и опитомиш...Беше тъмно, когато се прибрах, и студено, но не чувствах студа, защото горях вътрешно. Леля ми Люсила се бе разтревожила за мен и се огорчи, че не искам да вечерям. Запита ме да не съм болен; казах й че не.

-           Но имаш вид на болен – настоя тя. – Пребледнял си като призрак.

Казах лека нощ, заключих се в стаята си, хвърлих ръкописа на „Летен преход” в долното чекмедже на писалището, взех няколко подострени молива и нов топ кремава хартия на линии, вмъкнах се в леглото както си бях с дрехите, и с трогателен оптимизъм написах: „Други гласове, други стаи – роман от Труман Капоти”. После: „Сега, който иска да стигне до Нун Сити по най-прекия път...”   Странно нещо – почти на всеки се е случвало някое от нещата си да напише без усилие и сякаш по внушение; все едно, че като секретарка записва думите на глас, долитащ от облак. Трудно е да поддържаш връзката с призрачния диктуващ. По едно време излезе, че линията е най-чиста нощем, както треската се засилва след здрачаване. Така започнах да работя до зори и да прекарвам деня в сън, стереотип, който ужаси домашните и предизвика постоянни упреци: „Ами ти всичко обръщаш наопаки. Съсипваш си здравето.” Ето защо, щом се запролети, благодарих на многострадалните си роднини за щедростта и търпението, отидох в бюрото на автобусните линии „Сива хрътка” и си купих билет за Нови Орлеан.”

Т. Капоти

Домашно упражнение
http://chitanka.info/text/3524-avtobiografija

"...нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно."

Цвайг




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marteniza
Категория: История
Прочетен: 785154
Постинги: 206
Коментари: 601
Гласове: 1028
Календар
«  Март, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031