Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.05.2011 20:53 - Препрочетено наскоро
Автор: marteniza Категория: История   
Прочетен: 4157 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 13.05.2011 21:24


Из „Европейската мисъл” /Стефан Цвайг/

Превод от немски Маргарита Дилова

Стефан Цвайг за Рембо:

„И Рембо идва: едър, набит юначага, с онази сила, която Балзак придава на своите Вотреновци, провинциалист с огромни червени пестници и със странното изражение на рано покварено дете. Гамен, но гений. Всичко у него е сила, прекомерна, дива, необикновена мъжка сила, безцелна, обърната към необятното. Конквистадор, който отначало попада в плен на литературата. И хвърля в нея всичко: жар, богатство, сила, повече, много повече, отколкото жертват за поезията великите люде. Като вулканичен кратер той бълва онези безумни трескави сънища, видения за живота, каквито може би само Данте е имал, бълва всичко на възбог, в безкрая, сякаш иска да го разбие на прах. В цялото това творчество има някаква разрушителна стихия; то е сила, жадна за власт, юмрук, който иска всичко да сграбчи и смачка. Стиховете са само кратки гневни гримаси – те напомнят кървави късове живо месо, отхапани с хищнически зъби от тялото на действителността – поезия “en dehors et en dessus” /извън и над/ цялата литература. Има ли друг поет в наше време, който така небрежно е надрасквал стиховете си и после хвърлял листчетата да се разпилеят? Който без поза – не разумно-пресметливо, както Щефан Георге и Маларме – е презирал публиката и литературата, не е публикувал сам нито ред, абсолютно безразличен към мимолетните прояви на своята гигантска мощ; който на двадесет години е напуснал славата и колегите си, пропътувал е света, създал е фантастични царства в Африка, лежал е в затвори и е творил световната история, подготвяйки при император Менелик онази битка, която ще струва на италианците техните колонии. Който обаче през тези три години – наред с многото стихове, изпълнени със сила и плам – ще напише „Пияният кораб” – онова безсмъртно стихотворение, трескав сън, в който сякаш са нахлули всички багри, тонове, образи и стихии на живота, кипнали в причудливи форми, врящи в съскащата магма на един трескав миг. Самият му живот е като сън – хаотичен, величав и извънвременен.”

За Верлен:

„Той беше символ на истинска човечност – тук са силата и величието му; в крехкия ствол на неговата личност се съдържаше прекрасна поетическа мощ. Поет, чиито стихове се родеят с поезията на живота, с песента на горите, с целувката на вятъра, с шумоленето на тревата и с гласа на вечерта; той беше човек също като нас, които го обичаме – един от онези ненаситници, които, макар и объркани от неовладените сили в своя собствен живот, съумяват да пият чужда болка и чуждо блаженство в скъпоценните чаши на възвишените стихове, умножавайки себе си в безброй образи чрез тяхното битие и техните чувства, поради сляп нетворчески копнеж по безкрайността и всемира.”

За Балзак:

„Бързината и проникновението на погледа му са изумителни. Като че ли той вижда разголено и ясно онова, което за другите е забулено с хиляди покривала. Навсякъде открива нужните знаци, притежава ключ, с който снема външната обвивка на нещата и разкрива тяхната същина. Лицата на хората сякаш се разтварят пред него и всичко, скрито зад тях, изскача пред очите му подобно ядката на разчупен плод. С един замах той извлича есенцията изпод наслойките на несъщественото; не я изравя бавно, отстранявайки пласт след пласт, а сякаш с барут взривява златните мини на живота. И заедно с действителните форми той улавя и неуловимото: ефирната атмосфера на щастие и нещастие, която обгръща явленията, сътресенията, тегнещи във въздушното пространство, приближаващите експлозии и вихри. На онова, което другите виждат само като контури, студени и спокойни, сякаш зад стъклена витрина, неговата магична чувствителност реагира така, както барометърът, на атмосферните промени. В това изумително интуитивно познание се състои гениалността на Балзак. А другото, което наричат изкуство: разпределянето на силите, тяхното подреждане, съединяване и разединяване, изграждането на образи – всичко това се усеща у него значително по-слабо. Човек се изкушава да каже, че Балзак съвсем не е това, което наричат майстор и художник, до такава степен е гениален той. „Подобна сила не се нуждае от изкуство” – тези слова важат и за Балзак. И наистина тук имаме пред себе си една сила, тъй велика и грандиозна и тъй неукротима, както свободните зверове в джунглата; тази сила е прекрасна като див горски храст, като буен планински поток, като буря, като всички неща, които дължат естетическото си въздействие единствено на своята интензивност. Нейната красота не се нуждае от симетрия, от декорация, от грижливо допълнително подреждане, тя въздейства чрез необузданото си многообразие.”

За Дикенс:

„ С английската лъжа, която отрича чувствеността, е дамгосано цялото му творчество; кривогледото лицемерие, невиждащо онова, което не желае да види, отклонява острия поглед на писателя от действителността. Англия на кралица Виктория е попречила на Дикенс да напише истински трагичен роман – най-съкровеното му желание. И тя съвсем би го завлякла надолу, в своята сита посредственост, би го стиснала здраво в прегръдките на популярността, за да го направи адвокат на своето лъжливо целомъдрие, ако той не разполагаше с един друг свят, в който творческият му порив е намирал спасение; ако не притежаваше онези сребърни криле, които гордо са го издигали над душните сфери на утилитарността – своя светъл и почти неземен хумор. Този блажен , халкионичен свободен свят, над който не тегне английската мъгла, е страната на детството. Английското лицмерие окастря човешката чувственост и изцяло подчинява възрастния човек под своя власт; на децата обаче е позволено да изживяват райски безгрижно своите чувства, те още не са англичани, а само малки светли човешки цветове, техният пъстър свят още не е помрачен от мъглата на английското лицемерие. И тук, където Дикенс е можел да действа свободно, несмущаван от английската си буржоазна съвест, той е създал безсмъртни образи.”

За Херман Хесе и две от творбите му – „Последното лято на Клингзор” и „Сидхарта”:

„Тук е постигнато едно рядко преображение: погледът е станал магичен, той запалва тъкмо в тъмнината един трепкащ фосфоресциращ лъч от собствената душевна сила, който озарява извътре тайната на действащите там сили. Тази сгъстена искрюща светлина не обхваща вече нищо повърхностно и бледо, тя показва живота като съдбовна и демонична сила, една наелектризирана атмосфера, чиято собствена енергия излъчва това бездънно сияние. В живописта на художника Клингзор съзнателно са прекомпозирани в проза характерни за Ван Гог цветове и нищо не показва по-ясно извървения от Херман Хесе път – от Ханс Тома, шварцвалдския идеалистичен поет-декоратор до това екзалтирано вълшебство на багрите, до вековечния страстен диспут между мрака и светлината. И колкото по-неуловим, по-многообразен, по-таинствен, по-магичен, по-хаотичен и разпадащ се е сега светът за знаещия, толкова по-ясно вижда той самия себе си; необикновената чистота на прозата, майсторското изображение на тези именно неизразими състояния отреждат днес на Херман Хесе особено място в немската литература, която в останалата си част само чрез хаотични форми или безформеност, чрез вик или екстаз се опитва да изобрази или отрази непостижимото. Тази сигурност, тази пестеливост изпълват и последното произведение на Хесе, индийската поема „Сидхарта”. В досегашните си книги Хесе винаги е отправял с копнеж въпроси към света – тук той за първи път се опитва да даде отговор. Притчата му не е високомерна или мъдро поучителна, тя почива върху спокойно дишащо съзерцание – стилът му никога не е бил така ясен, прозрачен и лек, както в това почти делово описание на духовния път на човек, който, без вяра вярващ, все повече се доближава до себе си. След тъмната меланхолия, след багрената разпокъсаност на книгата за Клингзор, тук неспокойствието се издига до някакъв вид покой – достигнато е сякаш някакво стъпало, от което се открива широк изглед към света. Но се чувства, че то не е последното, защото същността на живота не е в покоя, а в движението. Който иска да остане близо до тази същност, трябва да съхрани вечно бродещия си дух, вечното неспокойствие на сърцето; а бродейки, духът те приближава до самия теб. Рядко ми се е случвало да почувствам силата на тези думи у друг представител на немската литература така, както у Херман Хесе.”

За Ницше:

„Трагедията на Фридрих Ницше представлява една монодрама: върху сцената на краткотрайния му живот не се явява никой друг освен самият той. Във всичките като лавина срутващи се действия край самотния борец няма никой, никой не застава до него, никой – срещу него, няма жена, която с мекотата на присъствието си да успокоява напрегнатата атмосфера. Цялото движение тръгва единствено от него и връхлита пак върху него; малкото фигури, появили се отначало в сянката му, само съпровождат с неми жестове на удивление и уплаха хероичното му начинание и постепенно се отдръпват като от някаква опасност. Нито един простосмъртен не посмява да пристъпи във вътрешния кръг на тази съдба, Ницше винаги говори, бори се и страда сам. Той не отправя думите си към никого и никой не му отговаря. И което е още по-страшно: никой не го слуша....
“Passio nuova” или страстта към почтеност – така е трябвало да се нарича една замислена от Ницше в ранните години книга. Той никога не я написва, но прави нещо повече – изживява я. Защото страстната почтеност, фанатичната, пламенна, страдалчески извисена правдивост е първичната родова клетка на растежа и преображението на Ницше. Почтеност, правдивост, чистота – човек се изненадва, че у „моралиста” Ницше не се открива по-различен порив от този, който и обикновените еснафи с гордост наричат своя добродетел: честност, почтеност до гроб – тоест плебейска добродетел на духа, съвсем обикновено, конвенционално чувство. Но при чувствата всичко се определя от интензивността, не от съдържанието; а на демоничните натури е присъщо да възвисяват и да придават неизмеримо напрежение на отдавна овладени и укротени идеи. Те вдъхват на най-безцветните и изхабени елементи огъня и екстаза на прекомерността; в ръцете на демоничната личност всяко нещо се изпълва с нова, стихийна и необуздана сила. Затова почтеността на един Ницше няма нищо общо с излинялата почтеност на уредения човек, свеждаща се единствено до коректно отношение; неговата любов към истината е демон на истината, демон на яснотата, див, хищен, кръвожаден звяр с най-тънък нюх да подушва плячката и с най-жестока свирепост. Почтеността на един Ницше няма нищо общо с предпазливостта у търговеца – опитомен, обуздан като при домашно животно инстинкт, нито с недодяланата бикоглава почтеност а ла Михаел Колхас, присъща на някои мислители, които с наочници се втурват презглава само към една-единствена своя правда. Колкото и жестоко, колкото и брутално да избликва често страстта към истината у Ницше, тя винаги е твърде чувствителна, твърде култивирана, за да бъде ограничена: тя никога не се застоява на едно място, не се вкопчва в нещо, а като огнена стихия се разгаря от проблем към проблем, като поглъща и осветлява всеки от тях, без да се засища с нито един. Прекрасна е тази двойнственост: нито страстта, нито почтеността секват някога у Ницше. Може би никой друг психологически гений не е обединявал в себе си такава нравствена последователност с такъв характер.”

За Джойс, частта за „Одисей”

„Жанрът: Роман? Не, съвсем не, а: празник на вещиците на духа, гигантско капричио, феноменална мозъчна Валпургиева нощ. Филм на психически ситуации, който се върти и люшка с бясно темпо, прожектирайки в танцуващи кадри една чудовищна душевна панорама, изпълнена с гениални и свръхгениални детайли; една вакханалия на психологията, съоръжена с най-нова скоростна камера, която разлага на атоми всяко движение и всеки импулс. Тарантела на подсъзнанието, бушуващ и бучащ порой на идеите, който безразборно влачи всичко, изпречило се на пътя му – най-изящното и най-баналното, фантастично и фройдистко, теология и порнография, лиризми и каруцарски псувни; с други думи – хаос, но не смътен сън на пияния мозък на един Рембо, замъглен и демонично помрачен от алкохола, а оркестриран дръзко и съзнателно от един саблено-бляскав, иронично-циничен интелектуалец. Човек възкликва очарован, беснее от ожесточение, уморява се и отново се стресва като събуден с камшик, накрая му се завива свят, сякаш десет часа се е въртял на въртележка, или е слушал музика без прекъсване - онази заслепяваща, нежна като от флейта, после отново барабанно груба и джазово дива, но винаги съзнателно модернистична словесна музика на Джеймс Джойс, която тук се отдава на една от най-изтънчените оргии на словото, в каквито някога е бушувал един език. Има нещо хероично в тази книга и същевременно нещо, което лирически пародира изкуството – тоест: един истински танц на вещиците, черна литургия, в която дяволът по най-дързък и подстрекателен начин имитира и осмива светия дух, - но е нещо изключително, неповторимо, ново.”



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marteniza
Категория: История
Прочетен: 981709
Постинги: 206
Коментари: 603
Гласове: 1031
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031