Бавно времето изтича през небесни водопади Оттук извират и живот и смърт

Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Цял народ с бавни селяни андински,
С празнични равнинци, мъжествени и храбри,
С мулати сърдечни и с къдрокоси негри,
С бронзови и обветрени рибари метиси,
С твърди в изпитни войници;
Народ шегаджия,
Гениален, ленив и маларичен.
Из „Освободителят” – Мигел Отеро Силва

През месец юли,
когато тревожният полъх на ветровете Лас Калдеретас пресича за три дни територията на Венесуела от склоновете на Андите до бреговете на Карибите;
когато мъжете залагат хладната стомана на камите си срещу кипящата кръв на петлите край прашните пътища на Гран Савана, а жените следят с влудяващ копнеж чезнещите сред изпаренията на следобедния дъжд камионетки, шофирани от загадъчни странници;
когато споменът за Боливар оживява на Площада на героите в Каракас и танцьорите на хоропо отпразнуват по своему не друго, а поредната годишнина от подписването на Акта за независимост;
когато градовете-чудовища и потъналите в безвремие селца проскърцват призори от стаеното в утробите им напрежение, заченато при поредната политическа кавга...
През месец юли 1991 година,
когато бяха изминали почти пет столетия от разкритията за щедрата и уязвима прелест на Новия свят, за първи път усетих лепкавата прегръдка на тропическия американски бряг.

Бяха се изтърколили хиляди векове,
през които над горещата савана се издигаха непроницаемите „тепуи”-та – най-древните скални платовидни образувания на планетата, често обвити с мъгли от влажни изпарения, обител на магьосници и зли божества, заселени с праисторически чудовища от фантазията на Конан Дойл; скали, по чиито каменни хълбоци се стичаха ледените струи на Салто Анхел – най-високия водопад в света. Лечебните свойства на небесната вода, падаща от Чурун Меру и другите водни пързалки, са възпети в местните индиански легенди.

Бяха изминали стотици години,
откакто Колумб бе открил делтата на Ориноко при третата си експедиция и бе документирал убеждението си, че ако тази река не извира от рая, то тя представлява неговото земно превъплъщение;
откакто изтощените моряци бяха забелязали наколните индиански палафитос в езерото, наречено днес Маракайбо и ги бяха оприличили на „малката Венеция”;
откакто канибалските ритуали на карибските племена се бяха превърнали не в свещенодейсвие, а в делничен начин за преодоляване на глада, в навик, практикуван от червени, черни и бели;
откакто легендата за светлооката индианска жрица Яра беше позабравена, или изместена от синкретичния мит за Мария Лионса;
откакто Карл Пети бе предоставил на аугсбургски банкери губернаторството на част от новооткритите южноамерикански земи, срещу неизплатените си дългове по купуването на немския трон;
откакто буканери, флибустери, пирати, корсари и негрери бяха кръстосвали крайбрежните острови, а обеднели испански благородници и авантюристи от цял свят бяха последвали Алонсо де Охеда в плячкосването на влажните брегове;
откакто безсъвестни завоеватели бяха насилвали местните индианци да се гмуркат за бисерни миди, докато не умрат с обелена от морската сол кожа;
откакто мисионери и конквистадори бяха разграбвали, убивали и покръствали, но също образовали, строили, създавали поколения - невъобразима смесица от раси и обичаи;
откакто новите заселници, оцелели след битки и болести, бяха навлезли постепенно във вътрешността на континента, увлечени от легендата за Ел Дорадо и за река Мета; през островния град Нуева Кадис, през крайбрежните градчета Кумана и Коро /тогава Нуева Толедо и Санта Ана де Кориана/, до необятните простори на ляносите и дивата хубост на Амазония;
откакто негри роби си бяха взимали индианки робини за жени, откакто докараните в окови клетници бяха танцували с овехтелите господарски цилиндри и фракове по улиците на Барловенто, или се бяха самоубивали масово, след поредния отчаян опит да запазят човешкото си достойнство;
откакто бяха отшумели първите колониални бунтове, въстанията на метиси и креоли, годините на националноосвободителната борба, войната между централисти и автономисти, пророческите слова на предците Миранда, Бейо,
Боливар, Сукре.

Предстоеше ми да мина през целия годишен цикъл, разделен не на сезони, а на два периода и затова, малко монотонен за европееца:
Август, когато пасажите от риба аншуа изпълват великите венесуелски реки
Септември, когато жителите на ляносите събират реколтата от ориз и агуакате в Португеса и Сукре, в планината израства фрайлехонът – „царят на легендарната степ” и в андския пейзаж нахлува колибрито /”ел чикито”, според местната традиция/;
Октомври, когато редовно се сблъскват черната и златната легенда за печално открития американски континент
Ноември, когато ветровете разпръскват фин пясък от минипустинята на Коро чак до езерото Маракайбо и полуостров Гуахира, когато венесуелски и френски учени стигат до изворите на Ориноко, „само” 453 години след навлизането на европейците в делтата на великата река /27.11.1951 година/. О-р-и-н-о-к-о успява да опази тайните си по-дълго дори от Мачу Пикчу.
Декември, когато сухият период навлиза в силата си и протяжни песни изпълват въздуха над плантациите с берачи на памук в щата Гуарико. Индианците камоти наричат този сезон „период на сияйното слънце”, а индианците таманако – „период на щурците”. Тогава устието на Камагуан в ляносите на Карабобо кипи от риба и небето посивява от крилете на хиляди охранени чапли.
Януари, когато узрява сусамът в Португеса.
Февруари, когато цъфти красивото апамате, а хоризонтът се изгубва сред гъстата мъгла „ла кайна”, образувана от вдигната във въздуха ситна, червеникава пръст. Това е месецът на страстите и карнавалите, когато атмосферата се нажежава от пожари и бунтове, избухващи с фатална неизбежност през последните години.
Март, когато турпиалът изпълва небето с безгрижно цвърчене, „диадемата от злато” на националното дърво арагуаней обагря в жълто полета и гори, а в щата Апуре разцъфтява „полската кошничка” – храстът гамелоте янеро; когато водите на Ориноко спадат до най-ниското си равнище и побитият „камък за измерване” при стеснението на реката край град Боливар достига своята най-голяма височина; но за кратко.
Април, когато започва дъждовният период и жителите на Португеса събират реколтата от тютюн, а в щата Сулия е задействан първият петролен кладенец. Започва добивът на екскремента на дявола", черното проклятие на Венесуела.
Май, когато започват народните увеселения около украсените с гирлянди дървета и странникът открива колко безбройните прилики между оцелелите езически ритуали в целия свят. Цъфтежът на дърветата е главозамайващ, независимо че в страната е вечно лято, а Каракас е "градът на вечната пролет".
Юни, когато се събират огромните реколти от манго в щата Сукре и младата нация обръща отново очи към изумрудените води, кралските палми и усмихнатото небе над Карибските плажове.

Знаех някои неща от книгите. Налагаше се да залича цялата си „затормозяваща информираност”, ако исках да преживея „моята Венесуела”. Изразът „затормозяваща информираност” принадлежи на Ернесто Леон, нашумял и относително млад венесуелски художник, неуморен търсач на автентични духовни ценности в доколумбовите култури. Картините му по странен начин напомнят източноправославната живопис. Без да бъде филисоф, изкуствовед, или публицист, той често употребяваше споменатия израз, за да обозначи презрението си към „злокачествената многоплановост” на продължителните ни спорове, изпъстрени с цитати и иронични препратки. Бягството от „пороците” на „късните цивилизации”, обаче, не изклюбва присъствието на компютър в подреденото му като аптека ателие. Брр, направо си е е смразяваща тази антиартистична педантичност. В паметта на „умната машинка” Ернесто съхранява данни за всяка една от многобройните си картини, излагани, или продадени в най-реномираните музеи и галерии на Париж и Ню Йорк.

Следващите редове са плод на разговори с приятели като Ернесто Леон, на които в най-голяма степен дължа опознаването на страната „в дълбочина” – отвъд общите понятия за екзотичност, карнавалност, мирис на какао и кафе, жестокост, първичност, богато въображение...отвъд туристическата „моментална снимка” на съвременния венесуелски свят. Един от тези приятели, психолог по професия, веднъж ми посочи някакъв предмет в претъпкано магазинче за народни занаяти. „Това е себукан. Индианците от векове изработват дългата плетена тръба от местни видове камъш. Използват го при правенето на хляб от юка. Първо стриват корените на юката с камъни, а после натъпкват сместа в празнината на себукана и я пресоват, докато през долния му край не изтече всичкият сок. Накрая изваждат получената маса и оформят големите тънки питки на касабе-то, върху плоски камъни. Не можете да ядете от тази маса, докато е сурова. Горчи и даже е опасна за здравето. Трябва да се изсуши, непременно на слънце, с директен достъп на лъчите до хляба. Затова често може да видете касабето по покривите. След няколко часа питките вече стават за консумация. Според едно изследване, индианците, които цял живот се хранят с касабе, никога не боледуват от рак на стомаха. А сега за сока. Сокът, който изтича от себукана при пресоването, е направо вреден. След допълнителна обработка с огън, пемоните приготвят от него отрова за стрелите си. Струва ми се, че нашата природа е много близка до това плетено вместилище на живот и смърт - себукана. От нея, от тази наша сурова същност, извират и любов и омраза. С годините можем да рафинираме суровия материал, който "избълват" душите ни под въздействие на обстоятелствата. Подложим ли го на облагородяващите лъчи на светлината, ще се получи нещо топло, вкусно, чисто, полезно и годно за употреба, с което можем да "нахраним" себе си и света. Подложим ли го на пламъка на злобата, със сигурност ще получим отрова за тъпите си стрели."
По-късно имахме възможност да посетим Амазония и да заснемем индианците, приготвящи касабе. Сякаш още виждам пемоните от югоизтока, надвесени над себуканите – съсредоточени, почти ритуални в общуването си с този извор на живот и смърт.
„Откъдето и да идваме, към каквото и да се стремим”, продължи тогава психологът, „в националния ни характер има някаква яснота, откритост, двуполюсност. Гъвкавостта не е сред изявените ни качества. Чувствам по себе си, че с възрастта, с натрупания опит не ставам по-търпим, а само по-категоричен в оценките си. Били те положителни, или отрицателни.”

Доколкото ги познавам, венесуелците наистина са хора на крайностите, които „страстно любят и мразят”. За добро, или за зло, спокойствието и сдържаността не са определящи в поведението им. Почти всеки „мирен” уличен протест, а и карнавалните им веселия взимат жертви. Свободолюбието съжителства с мачизъм, чувството за достойнство, с горделивост. Силните страсти, от които е замесен народностният дух и които са донесли сълзи и добруване, нямат нищо общо с ценностните системи на изтока, ориентирани към умереност; но те нямат и допирни точки със стаената омраза, отложената отмъстителност, скритите погледи и двойното счетоводство на слабите, нерешителните, зависимите. В това отношение, венесуелците и аржентинците много се отличават от мексиканците и перуанците, например. Незабавната вендета им е по-присъща от лукавото коварство. Гневът им бързо отминава. Те имат ясно отношение към неща и хора, но не проявяват враждебност. Предпочитат да се дистанцират от неприятните личности и преживявания. В разговорите ми с историка Хосе Луис Салседо-Бастардо, ученият развиваше цяла теория за търпимостта на венесуелеца към чуждото мислене и за уважението към идейния противник. Хосе Луис обосноваваше мнението си с безбройни примери от политическата история на своята родина. Ето цитат от книгата му „Боливар. Един континент и една съдба”: „Има най-разнообразни свидетелства, които потвърждават като характерна черта за народа на Венесуела – още в началото на неговата история – духовната широта, търпимостта, разбирателството, интереса и възприемчивостта му към идеите на алтруизма; с една дума, открито и либерално отношение, което явно се отличава от ограничеността на други народи, включително и на това полукълбо.” В изпълнената с парадокси и контрасти земя на Боливар с положителност не липсват прояви на подлост, вероломство, предателство, завист; но в общата атмосфера на общуването преобладава отсъствието на злонамереност. За нас, идващи от Балканите, /особено за мен, защото още не познавах Латинска Америка/, това беше невероятно откровение и винаги, особено когато ми е тежко, се опитвам да поддържам жив в ядрото си топлия, сърдечен, не винаги бъбрив, но винаги светъл и незлоблив венесуелски дух.
В представите ми, „реактивността” на националния характер донякъде се съчетаваше с „всеопрощаването след избухване”, но в началото, картинката никак не ми се връзваше с пословичното, лениво, латиноамериканско спокойствие. Веднъж обсъждахме изворите на добронравната южняшка флегматичност с Авел Гонсалес и Едит Монхе, наши приятели, адвокат и журналистка. Те подхвърлиха на шега, че когато андалузците дошли в Америка със своите китари, заварили там излегнатите в хамаци индианци. В резултат от съчетанието бил открит „Бавният свят”. Днес услужливата статистика ни поднася положителните последствия от симбиозата : при тежкия тропически климат, където французите, например, изпращат на доживотно заточение своите затворници, венесуелците имат относително голяма продължителност на живота и малък процент хор със на сърдечно-съдови заболявания. Във фантастичните разкази от моето юношество бях попаднала на една история, която си припомням често пред гишетата, или сред уличните задръствания в Каракас: астронавти откриват планета, населена с живи същества – относително напреднала цивилизация с коли, влакове и самолети. По лицата на хората се изписва учудване за 15 минути, спортните състезателни автомобили напредват с 5 км в час и всичко става толкова бавно, че астронавтите напускат панически планетата, без желание да властват над мудните й, свръхспокойни и Jзатова...непобедими жители.
Изнервеният, припрян чужденец няма шанс, ако не се приспособи към ритъма на живота, към забавения ход на времето във Венесуела.
Времето тук е приело скоростта на големите екваториялни реки, отнасящи към океана на забравата благословените води на най-древните водопади. Един ден те ще се завърнат като внезапен дъжд. В кръговрата на нещата, индианските жреци и сега съзират, /по време на свещените си церемонии/, прииждането на отминалите епохи, небесните и земните пришествия на бледоликите. Защото, независимо от всичко, от векове насам ние продължаваме да идваме – с плетени салове и лодки, с кораби, или със самолети. Отчаяни, алчни, любопитни, добронамерени, със своите черти и обичаи, страхове, надежди, амбиции и планове. „Универсалният характер на жителя на Венесуела изпъква по-ясно, отколкото на който и да е друг народ на Америка” – казва по този повод Салседо Бастардо в книгата си за Боливар, като спори задочно, но и подкрепя частично тезата за „космическата” раса на Васконселос. – „Във Венесуела всъщност продължава да живее Америка на индианците, а чрез тях и Азия. Може би това се отнася и за далечна Океания, благодарение на контактите през Тихия океан с Полинезия, доказани в днешно време чрез експедиции като „Кон Тики”. Америка, Азия и Океания са живеели в индианеца. Европа пристига с испанеца, който е следствие от смесването на ибери, лигури, келти, римляни, баски, гърци, германци, вестготи, свеви, алани; в Америка идва и Мала Азия с финикийци, евреи, арабски мюсюлмани. Идва и Африка, с картагенци, народи от Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Конго, Нигер, потомци на племето банту, суданци, откъснати от родните си земи от позорното робство.”

И няма край бавното омесване на тази човешка маса край небесните води на Чурун Меру. „Да бъдеш латиноамериканец”, сочи в един по-общ контекст мексиканският поет Октавио Пас, – „означава да имаш самосъзнание – като спомен, или като носталгия, като надежда, или като проклятие – за Тази и за Другата земя.”

Със своите спомени и надежди, носталгия и проклятия, падения и възходи са идвали във Венесуела и малцината българи, прибавили нашенска кръв във вените на младата нация. Техните съдби, преплетени с днешния и бъдещия ден на новата им родина, неизменно ще останат част от образа на „моята Венесуела”. Вярвам, че изстраданото им познание за далечната, красива и в последно време тревожна американска земя ще бъде от полза за мнозина именно сега, когато драматични промени задвижват гигантски човешки маси по целия свят и с пълно право се говори за поредното „преселение на народите”.

 

Сезонът на печалните кентаври - откъс от едноименната глава в книгата "Венесуела"

 

Луис Ерера Кампинс, чичо на нашия най-добър приятел Абел Гонсалес, бе чест гост в каракаския ни дом. Един ден, когато обсъждахме последните събития от 1992 година /опитите за преврат, всеобщата тревога и несигурност/, той заговори за историята по своя неповторим начин:

"Славната традиция ни задължава да живеем "в" историята, което е много различно от това, да живеем "от", "покрай", "въпреки", или "чрез" нея. Да живееш "в" историята означава да осъзнаваш напълно настоящето с неговите безусловни изисквания. Да живееш "в" историята задължава винаги да действаш в ролята на творец, да планираш и реализираш събитията, които имат песпектива в бъдещето. А какво има перспектива в бъдещето? Това, което развива човешкия и социален потенциал, което превръща личността в съзнателен извършител на съзидателни актове. Да живеем "в" историята означава да продължаваме да бъдем това, което сме били, което сме... и в същото време - много повече."

 

Туризмът като проблем – откъс от книгата „Венесуела”.

 

За Андите като за Балкана „Земя открита и разпростряна,
добра за усилието и подвига;
цялата хоризонти – като надеждата,
цялата пътища – като желанието.”
Ромуло Гайегос, „Доня Барбара”


В областта на туризма венесуелците приличат на френския селянин, който притежавал кокошка, снасяща златни яйца, но трябвало да научи за това от завистливите съседи. Години наред милионери от цял свят дават мило и драго, за да попаднат на Карибските острови. Кой да им каже, че по континенталните брегове на Венесуела също могат да пръснат куп пари, съзерцавайки палмови плажове, тропически залези и местни хубавици?...
„Ние бързо се палим”, - каза ми наскоро архитектът Орландо Барос, - но обикновено хвърляме капитали, усилия и време само в една област. Преди беше нефтът, после стана алуминият, а сега е дошъл редът на туризма.”
Да им се чуди човек на местните хора. Не е ли било по-лесно да тръгнат по обратния път? От очевидните богатства на природата към скритите в земята съкровища? „Вода газят, жадни ходят”, би казал нашенецът за подобна ситуация. После вероятно ще се замисли за кризата и за прехода, понеже Венесуела е на другия край на света и нейните проблеми са му съвсем, ама съвсем чужди и далечни. Той един билет до морето не може да си плати, а тук цинично му рекламират Карибите...”Какво да ги мислим венесуелците – отгоре ги удрят зрелите плодове на мангото, отдолу извира нефт, най-красивото море им се плиска в краката, където копнат, попадат я на вода, я на желязо, я на въглища, на алуминий, злато, или скъпоценни камъни, а имат и най-много „Мис Свят” и „Мис Вселена” на глава от населението. Това ако не е късмет, здраве му кажи.”
Изглежда, обаче, въпросът не е само в късмета. Въпреки баснословните природни красоти и богатства /тя бе на първо място по доход на глава от населението сред латино-американските държави през седемдесетте години на 20 век/, Венесуела има огромни дългове и проблеми. Правителствата въобще не успяват да избегнат популярните грехове на управлението, /ню – Чавес се оказа лекарство, по лошо от болестта/. Има си и официални обяснения по въпроса. Ето какво сподели пред екипа на българската Национална телевизия адвокатът Виктор Гамбоа, Министър на туризма през 1993 година /интервюто води професор Рафаел Алварадо, преподавател по испанска филология в СУ, член на екипа и преводач на книгите на Рафаел Калдера на български език/: „Радвам се, че можем да установим контакт между две далечни култури с помощта на телевизионната журналистика. Вие сте нашият мост към зрителската аудитория в България. Бил съм в София и много добре разбирам защо проявявате интерес към въпросите, свързани с туризма. През изминалите години Венесуела имаше ограничени инвестиционни възможности, въпреки големите пари, които се изляха от черното злато. Наблягахме на търговията с петрол, отнасяхме се с високомерие към държавния капитализъм, пренебрегвахме диверсификацията на икономиката, ширеше се корупцията. При скъпия боливар /национална парична единица/ се получи така, че беше по-икономично да се почива в чужбина. Хората още помнят „евтините времена”, когато всички се забавлявахме в Маями. Обстоятелствата се промениха, а ние продължавахме да харчим. Сега е очевидно, че трябва да развиваме вътрешния туризъм, макар че мнозина се опасяват от мързела и високомерието на разглезените ни сънародници. „Венесуелецът не е създаден да служи”, твърди една крилата фраза. С подобна нагласа трудно се обгрижват туристи. От 6-7 години започнахме да разглеждаме Венесуела като страна с огромен потенциал в областта на екологичния туризъм и туризма на силните усещания в джунглата, класическия морски туризъм, високопланинския туризъм, културния туризъм в градовете и „селския” туризъм в ляносите. Конкуренцията е много сериозна, защото другите карибски държави отдавна се занимават с хотелиерство и ресторантьорство, но пък ние имаме огромното предимство, че предлагаме разнообразието на цял един субконтинент. Наистина, 23% от площта на Венесуела е обявена за национален парк. Малко държави в света притежават такова разнообразие от флора и фауна. На територия горе-долу колкото 9 Българии, венесуелците живеят при най-разнообразни климати и в най-различни епохи. Тук сезоните се развиват не във времето, а в пространството. На морския бряг е вечно лято, а на връх Боливар има сняг. Планинците от Мерида всяка сутрин съзират голите върхове на Андите, а жителите на Маракайбо са се приспособили към нечовешката влага и жега на тропическата зона. В джунглата на Амазония и в делтата на Ориноко времето е спряло своя ход векове преди новата ера. В Каракас, в големите градове по крайбрежието и в индустриализираните райони на щата Боливар властват свръхмодерните технологии, а из безкрайните ляноси, под сините небеса, броди върху своя кон и „под своето собреро” мъжкият еквивалент на варварството, легендарният равнинец. По популярност и по характерология той може да бъде сравнен само с прочутия гаучо от Рио де ла Плата. Сам сред високата трева и редките палми, смел и непроницаем, предизвикващ дявола на двубой, спокоен и вечен, неподвластен на годините и на промените, същинска оживяла вкаменелост. „Алма янера”, „Душата на равнинеца” е нещо като „душата на народа”, „племенната муза”, втори национален химн за венесуелците. Решите ли да преспите в някоя от многобройните ферми из ляносите, непременно ще чуете местните хора да я пеят, акомпанирайки си на четириструнна китара /куадро/.

 

Откъс от главата "500 години срам", от същата книга

 

За мъжа, който чака
е предназначена луната.
Слънцето - за кануто, побрало децата.
А за всички хора от джунглата
е стъкмена водата.
Но червената пеперуда
е за Мерика.
Мерика, която събира юката
и пече питките касабе.
Мерика е луна, слънце, вода, пеперуда.

Стих на индианците пиароа - "Хора от джунглата"

Има венесуелци, които не искат да признаят заслугите на Колумб към човечеството. При това, те едва ли могат да си представят своя континент без конете и захарната тръстика, без кравите, кокошките, овцете, козите, кучетата и гълъбите, без колелото и металургията, без мангото и пшеницата, без ориза, цвеклото, бананите итн., пренесени тук от първите конквистадори.
Колумбофобите умеят да създават обществени настроения: на един от централните булеварди в Каракас се издига, „както си му е редът”, паметник на Първооткривателя. Само че пред него няма венци и цветя, няма помен от почит. Гранитният монолит гъмжи от графити - отминалата годишнина е предизвикала негодуванието и хапливите забележки на анонимни заядливци: „Никой никого не открива”, „500 години срам”. Враговете на конквистата са успели да развалят настроението на „властимащите” в разгара на честванията.
Тези надписи изразяват гледната точка на милиони американци. Недоволните изтъкват геноцида на местното население като най-съществен резултат от пристигането на европейците и не забравят да припомнят, че в предколумбовата епоха тук са се отглеждали картофи, домати, царевица, тютюн; изтъкват, че континентът е бил гъсто населен и кръстосван от други пришълци - викинги, монголи, сибирци и дори средновековни благородници. За тях натрапниците са вредители, пренесли единствено тифа, сифилиса, варицелата и морбилито. Спорът никога не утихва и в нашата приятелска среда; но след размяната на няколко аргумента и контрааргумента предпочитаме да сменим темата, защото едно са фактите, почерпани от книги и статистики, друго е личното съпреживяване на последствията от историята. Нашите приятели се чувстват съпричастни към съдбата на своя континент, а ние нямаме нито познанията, нито правото да коригираме усета им за истинност.
Един Монхе и Абел Гонсалес, нашите постоянни водачи в опознаването на Венесуела, по всеки повод ни засипваха с изрезки от вестници и списания, с научни публикации, доказващи древната памет и богатата култура на Американския континент. Според бразилския археолог Пара Магалхаес, примитивният човек излязъл от пещерата и се приспособил към условията на тропическата амазонска джунгла преди около 12 000 години. Перуанският изследовател Едуардо Хабич твърди, че векове преди нашата ера пигмеи от Конго са доплавали с малки лодки до американските брегове. Той сочи като най-сериозно доказателство 45 скелета с височина не повече от 1,30 метра, отркити при археологически разкопки през 1971 година на 400 км от Каракас. Съществуват версии, че японците и полинезийците са стъпили на западните брегове на Новия континент преди около 5000 години; че един будистки монах през 459, един френски принц през 1170 година и няколко корабокрушенци-португалци са изпреварили откритието на Колумб. Камъни с надписи от римско време, скандинавски монети от 11. век и други артефакти, намерени при различни експедиции, показват присъствието на римляни, евреи, викинги из необятната презокеанска земя, много преди нахлуването на испанците.
Справедливостта изисква да отбележим, че Колумбовите пътешествия все пак заслужават своята добра и лоша слава. Не само защото са първите прилежно документирани докосвания на европейската цивилизация до американския бряг, но и защото именно с тях започва значимият от историческа гледна точка културен обмен между двата континента. Започва приобщаването на Америка към новооформящата се картина на света, към новия духовен климат на планетата. Засега, напълно европоцентричен.
Един от кръговете на времето се затваря. Незнайни племена са напуснали преди 30-тина хиляди години азиатските степи. Тогава Беринговият проток е бил провлак. През него те проникнали в Новия свят и населили благословените територии между двата велики океана. Тези, които продължили на юг, може би са се срещнали лице в лице с експензивни представители на жълтата и индоевропейската раса, пристигащи от другата страна на „Голямата вода”, през т.нар. днес Великденски острови. Хипотизи, хипотези...
Единственото, което днес знаем със сигурност е, че за коренното население на Америка Великите географски открития са нещастно свързани със залеза на самобитната му култура. Може много да се спори, дали причината се крие в „изостаналостта” на заварените доколумбови цивилизации, в тяхната „херметична затвореност”, вътрешна противоречивост, или застой. „Черната легенда” ни представя Испания като страната на инквизицията, нетолерантността и контрареформата, но други изследователи свързват конквистата с духовния подем и разширяването на кръгозора, с могъществото и модерното мислене, присъщи на амбициозните нови крале. След великите географски открития нищо вече не е същото. Арабите, за добро, или за зло, са завинаги прогонени от Иберийския полуостров и земята се оказва невъобразимо огромна.
Когато Колумб открива Венесуела при третото си пътешествие през 1498 година, в сегашните предели на страната живеели много индиански племена, недостигнали още до създаването на единна държава, различни по нрав и равнище на материалната си култура. Първите мореплаватели се сблъсквали повече с обитателите на крайбрежието – полуостров Пария, остров Маргарита, делтата на Ориноко. Едни племена /карибите/ били воинствени и кръвожадни, други – миролюбиви и уседнали. Край езерото, наричано днес Маракайбо, живеели индианци, които развили отлични навигаторски качества и били добри моряци. В района се въртяла оживена търговия и дори има доказателства за наченки на примитивно парично обръщение: стока можело да се закупи срещу определено количество дискове, изработени от черупките на миди и охлюви. Универсалният еквивалент.
Поискайте от някой лодкар да ви откара до наколните жилища на индианците и ще забележите, че вековете не са променили скулестите лица с дръпнати очи и непроницаеми погледи, набитите фигури и клатушкащите се походки на гуахиросите. Виждам подканващите им жестове, чувам звуците на непознати инструменти и малката като бобена шушулка лодчица приближава до струпаните край брега на острова пироги. Красива девойка танцува на дървена площадка сред окаяните къщи. Това е Йона /назовавана понякога погрешно „чича майя”/. Тя е символ на универсалната женска любов. Жената протяга ръце към отстъпващия мъж, опитва се да докосне дрехата му, притиска го към земята с полубожествено-ритуални, крилоподобни движения. В края на края на танца мъжът застива коленичил, а покорената победителка го дарява със своята обич, ласка и уважение. Нещо като тропически вариант на елинпелиновото надиграване във „Ветрената малница”.
Разположено на самия морски бряг, Маракайбо отстоява своята езерна същност чрез древния традиционен танц, който поддържа жив копнежа на жителите му по изчезналата хармония.

Чисти снага морето-майка.
Подбира семената
за нови кълнове.
Отделя вЪлната на вълнИте
от памука на облаците.
Изтласква ги нагоре с вятъра,
отпуска се надолу с капките.
И този ритмичен полъх
на морското сърце
е като дъха от гърдите ми:
вдишвам, издишвам,
вдишвам, издишвам
водата, небето, света.

Стих на индианците гуахиро

*
Ню:

В западната част на езерото Маракайбо, времето е следвало съвсем друг ход. Сега там бълва дим националната нефтена компания. „МенЕ” е индианското име за нефт. По тези места го наричат още „Екскрементът на дявола”. През 2000 година, след като медитира една нощ, арестуван под звездите на Карибско море, Чавес повика от Либия стачкоизменници, за да се справи с протеста на служителите от PDVSA, една от 100те най-големи компании в света. 17000 хиляди души се противопоставиха на неговия нагон за обсебване на цялата власт. Всичките бяха уволнени. Богатството разглезва. Засега петролът е „проклятието на Венесуела”. „Докато не посеем черното злато, няма да видим бял ден”, казва Артуро Услар Пиетри, дълги години преди това да се случи.

 

ГРАН САБАНА И АМАЗОНИЯ
Гран Сабана и джунглата на Амазония са вдъхновили не един художник, режисьор и поет. Те присъстват в безброй произведения на изкуството и масовата култура – от книгите на Дойл до венецуелските новели „КаИна” и „Амазония” и до пейзажите на „Аватар”. Тук боговете наистина си почиват.
В Гран Сабана маршрутите са взети сякаш от наръчник по екзотика: има девствени територии, до които е най-добре да се доберете със самолет или с лодка – например, най-високият водопад в света, Салто Анхел, или загадъчните древни платовидни образувания – тепуи-тата. Мълчаливите скални стражи не са пощадени от снобизма на туристите. Най-богатите наемат хеликоптери и келнери с хапки и шампанско , за да изпият една чаша на върха на някое плато, където доскоро не е стъпвал човешки крак и където има запазени растителни и животински видове, изчезнали в останалата част на планетата преди много години.
Специфичният микроклимат върху плоските покриви на тепуитата се характеризира с температури, по-ниски с около 10 градуса от тези в подножието на отвесните стени. Оттам хладните води на безбройни водопади се стичат към притоците на Ориноко, а дъгите, образувани от техните пръски, допълват усещането за изключителност, фантастичност, божественост.
За да се разгледа този митичен свят, най-добре е да се тръгне от „входа” на саваната, град Боливар. Това е столицата на щата Боливар, един от 23-те щата на Венецуела. Град Боливар е основан през 1764 година под името Ангостура. Днес е голямо пристанище и университетски град със запазена колониална архитектура - катердрала от 1771 година, крепост, стар затвор, богати домове, музей за съвременно изкуство.
Напредва се бавно, през Гуасапати и Ел Каяо, чиито цветнокожи жители – миньори и авантюристи – танцуват калипсо и меренге със страстта на обречени. Минава се през Ел Дорадо, с работилниците за получаване и обработване на злато /тук се продават най-евтините златни украшения в света/. На прочутия 88 километър повечето шофьори предпочитат да заредят колата с бензин, за да нямат неприятности сред дивата природа. Пътят продължава през блата, реки с пищна растителност покрай пустите брегове, през изоставени фордове и индиански селища на пемони и стига до спорната „ничия земя” между Венецуела и Гвиана, или до Санта Елена де Уайрен на бразилската граница. Много от селищата още носят имената на мисионерите, разпространявали тук Христовата вяра.
Нататък пътешествието може да продължи със самолет до Пуерто Аякучо във венецуелска Амазония, за да се избегнат трудните преходи през джунглите, или отегчителното връщане назад, свързано с прекосяване на ляносите.
Щатът Амазонка /наричан до 1992 година Федерална Територия Амазония/ има площ 184 500 кв.км, почти 20% от територията на Венецуела. Той НЕ включва река Амазонка и нейните притоци, които остават в бразилската част на обширната амазонска област, а обхваща горно Ориноко и вливащите се в него реки. Пейзажът тук е изключително разнообразен. Има много блатисти зони. В този щат живее 70% от индианското население на страната. Районът е почти непокътнат, което е позволило да се запази сравнителна екологическа стабилност през годините. Амазонка е източник на много видове ресурси: водни, минерални, дървесни и др. Изсичането на дървета е строго забранено със закон, издаден през 1978г. Климатът е умерен и дъждовен. Това се дължи на големите въздушни маси с висока влажност, които предизвикват обилни валежи. Често явление при кацането на малки самолетчета в Пуерто Аякучо е туристите да забележат множество дъги из въздуха, започващи и завършващи в нищото. Две трети от територията на района се намират в целогодишен дъждовен режим. Дървесните видове заемат 93,2% от територията на щата Амазонка. Във Венецуела има 16 000 видове растения, от които 5 000 се намират в този щат.
Щатът Амазонка има 4 национални парка и 19 естествени природни паметника, както и множество реки, джунгли, речни плажове, езера, исторически места. Той има сравнително добра инфраструктура за развитието на туризъм, въпреки че минната промишленост е водещият икономически отрасъл. Пътната мрежа се състои от 160 км асфалтирани шосета и 400 км черни пътища, които водят до миньорски и индиански селища. Основен начин за достъп до повечето от селищата е чрез реките. Щатът на Амазонка разполага и с летище, оборудвано на достатъчно добро ниво. Друг начин за придвижване са автобусните линии и превозите по водната мрежа. Занаятчийството във Венецуела намира пълното си изражение именно в щата Амазонка. Един от най-разпространените занаяти е кошничарството, което спада към така наречените твърди плетива и плетенето на хамаци, чанти, рокли - меки плетива. Други разпространени занаяти са грънчарството, дърворезбата, телесните украшения (рисунки), изработката на инструменти за лов и риболов, както и на музикални инструменти. Разарът в Пуерто Аякучо предлага от чинчоро /хамак/ и себукан /уред за изстискване на сок от юка/ до мравчена киселина в сок от юка и касабе /хляб от юка/.
Далеч след края на последното асфалтирано шосе, там, където са се добирали само търсачите на библейския рай, защитниците на природната среда, ловците на души за небесното царство, любопитните и изпълнени с филантропични чувства учени-изследователи, златотърсачите, организаторите на изборни кампании и пазачите на границата, по горното течение на Ориноко, из влажната и маларична джунгла, където всяко пето от десет деца умира, преди да е навършило петгодишна възраст, в колибите на Санта Роса Аманадона, Даригуа, Манаре, Карутико...продължават да живеят индианците арауака, яномами, баре, йекуани, пиароа, гуахиби. Прадължават да отглеждат юка, да ловуват и да пътуват по митичните води на Ориноко – реката-легенда, която ги храни и ги свързва с периферията на цивилизацията, с големия неразбираем свят отвъд хоризонта.
От край време из тези земи са бродели мисионери. Някои от тях са се опитвали да заличат местните обичаи, други са се съобразявали с тях и са предавали християнството на индианците като „духовен инструмент за оцеляване и приспособяване” в променящия се свят на амазонската джунгла.
Стара рисунка на Христос-яномами върху една от стените на местните мисии убеждава посетителя, че покръстените изживяват религията именно като индианци. В Санта Лусия индианец католик от племето баре изработва красиви разпятия от червено дърво. Местният пастор, наречен от паството си „лечителят на горите”, продава тези разпятия, плод на преплитането на езическата занаятчийска традиция с идеите на монотеизма. „Духовният водач” носи разпятията в Каракас и в други градове, където биха се намерили купувачи. За разлика от реалността на екологичните приказки, в реалността на индианците от джунглата, парите навлизат властно и необратимо, заедно с другите ценности на 20 и 21 век. Досадните туристически групички съвсем объркват представите на индианците за общуване, търговия и грамотност.
Индианците могат да ви допуснат до ритуала си. Неговият смисъл, обаче, твърдо вероятно ще остане скрит за туриста. Отблясъците на кладата осветяват двете групи яномами, разделени преди началото на „представлението”. Пъстепенно ритъмът се ускорява, краката започват да пристъпват по-бързо, ръцете размахват дебели тояги, очите се гледат с омраза, зачестяват крясъците на мъжете от публиката, насъсквани от притичващите край огъня жени. Злоба разкривява напрегнатите лица: дъщерята е ранена от своя съпруг, бащата отмъщава за дъщеря си, защото родовите връзки са много по-здрави от племенните и така е било от векове. Глухо отекват ударите по телата на изпадналите в екстаз танцьори. Те не усещат болка, както и нашите нестинарки върху нажежените въглени. Когато ритуалът свършва, зрителите са обзети от древен страх. Мястото на действие се изпълва с лечители, готови да помогнат на окървавените, ранени съвсем не на шега участници в церемонията. Проблясващи светкавици и приближаващ тътен засилват мистичното настроение, а проливният дъжд удавя огъня, промива раните, отнася първичните викове и гнева. На сутринта само бяла мъглица край реката и над обвитите с лиани стволове напомня за нощното пожарище...яномами се събуждат далеч, далеч от митичното царство на своите прадеди.
Гран Сабана и Амазония – огромни, величествени, неизбродни. Уникално свидетелство за могъществото на природата.

 

Кагато те чета, Уикипедия не ми трябва (баба Wiki, както я наричаш ти). Хем научавам много неща, хем ми е по-човешко.

Весели празници!

Думите са едни и същи и за тези, които са били там и за тези, които четат Уикипедия. "Всичко съществува, за да се превърне в текст, но това не значи, че словото е по-ценно от живота."
Благодаря за "човешкото". То е някъде по средата. PS Печатното издание с тези думички е от 1994 година. Тогава баба Уики още не съществуваше, а един велик южноамерикански приятел таку-що беше измислил израза "художествено оформена завистчица" /звучи умопомрачително на испански/. :) Не, нямаше предвид настоящи събития, а случили се точно тогава - през 1994. Радвам се, че моите познати успяват да "изпързалят" матрицата. Ти си съкровище.
Весели, Уфче, слънчице златно!