Delfos Danza Contemporanea

Групата Делфос представи пред публиката от Унтер Амергау спектакъл с темпоралните характеристики на европейски футболен мач - 90 минути, в две части. "Ъгълчета от светлина" обединяваше няколко миниатюри, разказващи с един осъвременен език на жестовете Вечната История за границите на опита и полета на фантазията, за короните и дрипите на човешката участ, за борбата на Доброто със Злото, за самопознанието.

Сантяго бе отскоро в Делфос. Все още участваше предимно в масовките. Втория ред, вдясно. Танцуваше откакто се помни. Някога Хосе, Густаво и другите момчета от махалата незлобливо го бъзикаха заради странното му увлечение. Отец Доминго го свърза с учителите от школата за надарени деца и той започна да вижда съседите си само по Коледа. Преди две години се събраха на голяма фиеста в патиото на Хосе. Влезе Густаво и прегърна Сантяго за "добре дошъл". После отиде да прегърне Хосе. Докато го прегръщаше с една ръка и устните му произнасяха "Честита Нова Година!", другата му ръка извади пистолет и той застреля приятеля си от детинство откъм гърба. Пред майка му, жена му и децата му. Те писнаха. Настъпи суматоха. В патиото нахлуха маскирани въоръжени мъже. Започна престрелка. Сантяго залегна. Силуетите на някои от бандитите му бяха смътно познати. До него се сгромоляса тялото на Густаво. След броени минути дворът опустя. Останаха само труповете на убитите и оплаквачките на Хосе. Сантяго се надигна, целият опръскан в кръв.
Оттогава не припарваше в родната Сонора - важен пункт по пътя на наркотрафика към Щатите. Танцуваше неистово, всеотдайно, като за последно. Бяха ги канили да изнасят представления в парижкия апартамент на шейх Халид Бентунис, на частен карибски остров, закупен от Сорос, в трансилванското имение на принц Чарлз; но Сантяго предпочиташе да танцува за масите в големи, пълни салони - от Ню Йорк до Мелбърн, от Токио до Унтер Амергау. Танцуваше бясно, нежно, отривисто,  саморазрушително, безпаметно. Изтанцуваното никой не можеше да му отнеме. Разтваряше се до последната си клетка в чувствения джаз, във фугите на Бах, в "Болеро" на Равел. Само тогава страхът го напускаше. Страхът, че някъде там, в тъмнината, се е притаил някой от бившите му съседи или съученици - убеден, че е бил разпознат при новогодишната престрелка и решен да "угаси крушките" на поредния нежелан свидетел.