Листата им са нежни и приличат на пеперуда. Наричат ги "Ноктите на Буда".
/Г....Б...../
 

"All that we are is the result of what we have thought.
If a man speaks or acts with an evil thought, pain follows him.
If a man speaks or acts with a pure thought,
happiness follows him, like a shadow that never leaves him. "

- Lord Buddha

АЗ НЕ ОБИЧАМ
Висоцки

...Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина...

Превод от руски: Румен Леонидов
аз-те-риск :)

М. Николчина

Част от амазонските стихове
дъъъълго след семинарите в "Родна реч" :)

 

ХЛАДИЛНИКА

 

Жената бързаше, последният трамвай
проскърца и мъглата го изблиза.
Пияният залитна подир нея -
лице от сянка, глас от нощ.
- Ако не дойдеш с мене - рече той - ще плачеш,
не ще заспиш до сутринта.
Жената се усмихна във яката си,
тя бързаше и като в лес над нея
се сключваха мъхнати стволове.
- Ти си красива - каза той - ще спрем
под лампата, ако не дойдеш с мен.
И лампата изникна - бледен плод
в листака на мъглата. Тя отмина.
- Спри - каза той - имам чудесен малък колт:
не си мисли,
че някой друг след мен ще мине някога.
Не си помисли тя, дори видя
как никой никога не преминава. И не спря.
- Зелени са очите ти - извика той -
но е напукана устата ти и плачеш.
Все по-забързана, все по-безшумна
и омотана в ракитака на мъглата,
тя сякаш газеше сред гниещи звезди и сякаш
над нея цяло в релси бе небето.
- Дори си грозна и по-грозна не познавам.
И колтът щракна.
Но мъглата
е лошо огледало - в нея
не се оглеждай никога, не се оглеждай.

 

страничката на Ивет Александрова в hulite.net

Безпокойството на Фернанду Песоа
се спуска по улиците на Лисабон,
смесва се с тълпата герои
на овехтели романи,
пресъздаващи себе си -
неверници,
щастливци,
единаци, които
бъркат самотата със страдание,
спъва се в доволните и не искащи
нищо повече от вечерята си,
придружава до ъгъла вдовица,
наметнала овехтялото палто на мъката,
невъзможно се закача
към високите токчета
на чуждата любов,
заслушва се в листопада,
бленува принадлежност,
оглежда се във водите на Тежу,
поема по моста Васко да Гама,
открива се в движението на камък,
хвърлен към най-дълбокото на реката,
после отново изплува и не се познава,
слиза в душата си,
дотяга си от несбъдване,
от смътни тълкувания на нищото,
от баналност,
по средата на площад Фигейра,
от тракането на пишещите машини
се събужда от себе си,
усмихва се на старите картички по витрините,
уморен от необходимостта да има илюзии
присяда до представите за живот и смърт,
вади от джоба на промеждутъка
бял лист и изписва с вопъла си:
"Omnia fui, nihil expedit"*
после го задрасква и пише:
"Вече знам всичко"*

_________________________
* "Omnia fui, nihil expedit" Septimus Severus - Бях всичко, нищо не си струва.

*"Буда, който проумял празнотата на нещата, излязъл от екстаза си с думите: "Вече знам всичко""

 

 пак М. Николчина и пак там

 

ДАЛЕЧЕН РИТЪМ

Днес пред очите ми е бяло - бяло
                                     като летни облаци следобед,
като нашествие от Пикасови гълъби,
          като откъснат от тетрадка лист
и в тая белота тъй ясно виждам
             напрегнатата маска на лицето си,
което сякаш е заслушано в далечни звуци,
и побелялата си длан
                                     (от вчерашния тебешир),
                                                    и сянката си,
все още вкопчена във коридора
                              с избила по стените пот,
където се промъквах всекидневно
                              под изпитателните глобуси.

Там са полираните чинове,
         захапващи душата като менгемета,
и затова на тях се чувстваш сигурен,
                                на тях прилежно учиш
изкуства всякакви и тънкости различни,
които глас авторитетен
                                     от катедрата мълви.

Почакай още мъничко -
                          съветваше гласът -
и ние - аз и сянката под мене - чакахме
на своя чин - закуската си ръфахме -
                                     все беше рано,
все по-безмълвни ставаха прозорците
                           и все по-равна светлината им;
понякога от тях поглеждах
                   като от византийски стъклопис,
дори, разтворила крилата им, подавах
                                     изтънелия си образ,
за да подуша нещо, ала мирисът не идваше.

Там бе и любовта. От нея лъхна студ и влага
и затова сънувах вцепенено жълти
                                     и червени сънища,
по стълби се изкачвах,
                          слизах и от прозорчета
                                     подпокривни надничах
през телените мрежи на сърцето.
Той беше чернокос, вървеше
                                     и обувките му пееха;

а може би е бил с перчем златист
                                     или пък клон един
от вятъра се е полюшнал,
или е бил врабче върху асфалта.
Тогава си помислих: омагьосана съм,
                                     времето е спряло,
защото времето е болка, а пък мен не ме боли,
и с вечно малолетен поглед ще се взирам
в едно несъществуващо навън.

Но имах лист - бял лист,
                                     откъснат от тетрадка.
Понякога над него се навеждах и дочувах
далечен ритъм. Дали кръвта туптеше,
дали подземни сокове въздишаха?
                                     Бе като влак,
който увлича в своето движение пейзажа,
дърветата край него тичат и реките
го съпровождат с плавното течение
                                     на хълмовете.
И сякаш не пътуваш, гледката залепва
                                     по стъклото,
непоклатим е камъкът крайпътен, само
                                 цифрата се сменя,
докато видиш -
различно слънце грее, друг е хоризонта.
О, заразително пътуване! А ритъмът растеше,
вибрираше полираният чин и клон един
почукваше полека по прозореца,
докато цъфна в гълъби и облаци, а листът,
откъснат от тетрадка, се разплиска
в света пред мене
бял.

 

 

 

 

 

КАСАНДРА

 

Ах от кого ние можем
да се нуждаем?

Рилке

След двоен залез идва тази нощ,
луната най-напред се спуска, а след нея
и слънцето, едва над хоризонта
за кратък миг пробило маранята.

След двоен залез идва мракът,
не мрак, а здрач - вселена без светила,
безкрай от сумрачна прозрачност,
сякаш с нов вид от равномерно зрение
през кожата видимостта прониква.

И тя стои - като пророчица, безока,
защото знае най-подир, че светлината
е винаги отсъствие, че тя е
отхвърленото от звездата.

*

Младежка грешка - мислеше, че няма
какво да губи, щом любов не иска,
нито пък друга сладост някаква, освен онази -
да гледа винаги над себе си простора,
тъй щедър на безбройни светлини и толкоз рядко
поеман с пълни шепи; да застане
насред живота
като хълм по пладне, през октомври.
И в алчността си
беше прилъгана от светлината
подир любов без плът - незнаеща наслада
и затова крило разперила над свят,
смъртта надмогнал.

*

Пък и защо й беше
реалната любов - любов, която може
да начертае за какво обича
и с вдигнато чело оразмерява
заслуги?
                Какво ли щеше
да и разкаже в своите привички
и в радостта си, че е истинска, най-сетне твърдо
с нозе могъщи на земята закрепена,
какво ли друго да й разкаже тя освен
самата нея все по-дребна и все по-далечна
от сънищата на безкрайността?

Ела със мен! - Защо? - Ще бъдем двама.
- Защо? - Общ дом ще построим. - Защо?
- Деца щастливи
ще го изпълнят с гласовете си. - Защо?
- Защото виждам...

Тъй рано знаците са тук, коварни знаци, забелязвани
с потръпване от нас и все пак живеем
разсеяно не зная чий живот, живот всеобщ, по-мощен
от нашия, ала сънлив като река сред равнината
с размити от омара брегове.

*

Юноша и старец
тогава срещна.
Очи златисти имаха с красиви жилки
като дървесни кръгове, като замрежени листа,
като въртопи на предзалезни води. Единият
цял беше позлатен, а другият,
от здрач изваян, носеше
отвътре блясъка -
подобно диамант, сияен,
защото натрошава светлината.
И светлината
накрая него натроши.

Страхуваме се най-напред от чувството, а после
за него, питаме се страстно:
как ще умра, след като тъй копнея?
Ала копнежът
умира преди нас.

*

Дали жестока беше тя, обичала,
а после хвърлила обърканите нишки
на златното кълбо? Или пък просто
сама сред планината бе застигната
от неочаквана виелица и бе дочула
как скърцат боровете?
Или кръвта шумеше,
или през клетките й вятърът световен
отбрули няколко снежинки мрак?

Небето обинтовано кървеше. Месецът
по него драсна с нокътче от лед. Загледана
в огромната всемирна болка, тя не забеляза
как мъката й срещна любовта и я премаза.

*

Какво от бога да приемем? И от хората - какво?
Разказват,
Касандра русия и пеещ бог до ложето си не допуснала,
а му отдала
душата си. Не - казала му тя -
не ме докосвай, дай ми само
езика си на прорицател, Фебе, лунен брате,
око вселенско. Не мимолетен допир,
а твоите гледки искам. И не пожелала
да легне с него.
                         Гладка кожа, крайници
така корави и с безсмъртен мъх покрити
отхвърлила,

за да чуе страшното бълнуване на бога

за градове в пожарища, за рухващи царства
и за реки, от белези метални набраздени.
Така с гласа си я разтърсвал, да,
със слово блудствала.

Днес тя приема тялото на бога,
гласът е неин.
О, мощно зрение, което не разчита
на светлината, а само прогаря
зениците на световете. Там е

онази здрачна и в самия плод, в сърцевината му
                                                           потулила
грижовно семенцето си от смърт и нежност -
едничката любов, която
ни казва всичко.

 

 

 

 

 

ОБРАТНАТА КУЛА

Сред равнината от червена глина
започнах кулата си да градя.
          - Какво докосва моите длани,
подобно облаци от лека свила?
          - Това са свилените пръсти на пръстта,
докосва те коприната на хумуса.
Положих още камъни върху стените,
стени могъщи в равнина от глина.
          - Какво със мирис обонянието гали,
сякаш цъфтят звездите върху стъбълца
от мрак?
          - Това е мирис на подземни езера,
цъфтят прозрачни струи, извори дълбоки.
Положих още камъни върху стените,
все по-далече скелето растеше
над равнината от червена глина.
          - А тая светлина, която виждам,
света обгърнала в покой и ясност?

          - Това е огънят, момиче, огънят,
това са тигрите на пламъка, възторгът
на треската и знойните пожари.
Но нека още камъни положа!
Но нека още израстат стените!
Нека изчезне равнината
и се стопи червената и глина.
          - И ето - чувам тишината да тръби
последно да, върховен отговор.
Улавям цял света в звука на тишината!
          - Това е звук на вятър, който вие,
това са вихрите, които стенат,
не тишина - а рев и безсловесност!
О, как наказана ще бъда!
О, как ми се отплаща дързостта ми!
Обратна кула аз съм изградила,
в съня съм се събудила, във време,
към изворите си омаяно поело,
и шибат свойта азбука стихиите,
и се разнищва всякакъв език.

 

 

 

 

 

ЧИЧЕН-ИЦА

Тъй както трополи дъждът върху капака
на спрялата кола, и той би искал
да й говори. Думите снизхождат
като дъжда, така твърдят. Нашепват
се те сами, сами гласа си дават на онези,
ословесените. Да, трябва да ги има
там някъде сред облаци от смисъл
високо. И да има
една, която да ги чуе - да ги извлече
от него, както семето от неговото тяло
от друго тяло се извлича.

Но не за семето е думата сега, не за колата,
не за нощта извън града, на позлатени струйки
полепнал по стъклата - не и за дъжда. Поетът
седял навярно някъде на чашка,
когато тя преминала.
"Я вижте тая стара кримка - казал -
на нея всички сме се учили да стреляме."
Да беше с таз стрелба останал, щеше
да поживееш още. Тя пък
изкара още два живота и накрая
дочака оня първоздаден блясък,
където вече се мъже не мяркат -
тогава стиховете си написа.
Но дотогава
не му е мислела навярно и защо ли?
Че някой някъде на чашка би могъл
за някаква стрелба да спомене и после
дори да я не надживее?

Не, не умее
тя да докосва. Някои го могат,
ръка протягат мъничко - и хоп, готово.
От скоростния лост до него
не повече от педя. И булевард да беше,
не би ги повече делил.
Да пипаш чужда кожа странен порив май е
тъй често едностранен отстрани
неразбираем и уви уви че той говори
за маите, за тяхната култура
и че били възвишени, защото чужда
била им техниката.
Те колелото не познавали, а той
на колела си вади хляба, но сега
твърди, че колелата нищо са, а всичко
духът е, календарите, по най-прецизен начин
сред джунглата изсечени от камък
в града на майте.

Като дете е чела, помни,
бил с ударение на а - Чичин - Ица.
Но тя си го четеше Чщчен-Ица,
че там принасяли на бога на дъжда
човешки жертви и това произношение
пo се римуваше с подобни ритуали.

Например:

В тинестия кладенец на Чйчен-Йца
смъртта си срещна не една девица.

Пищяли са навярно и въобще
с какво историята да ни трогне, ако не
с девичи писъци? О майя, майя,

девица не е, булото се пръсне
преди около две хиляди и шестотин години
Сафо му каза: Девство, де отиваш?
А то отвърна: Няма да се върна.

Отвърна: върна. Майте на запад са, а майя,
това е източно, но май заспива тя през май
не е помилвана да я помилва милостта да милваш
в омая джунглата на майте а после
пак джунгла посред нея някакъв мъдрец
изрече туй е майя не докосвай
стопява се миражът щом докоснеш тя докосна
и беше май и май ще се стопи
дъждът вали навярно сит е богът
и с непрестанното валене се предвардва
да му не хвърлят пак девица някоя.

И той говори, а жената
с ръка на ръчната спирачка спи.

 

 

 

 

 

ДЪЩЕРЯТА НА СЛЪНЦЕТО

Подир дъжда и вятъра нещата се затварят
в черупките си и от там надничат.
Ако премине някой, свит е в дрехата си, бърза.
Дори коминът на хлебаря
оттатък улицата не дими
и може би и хлябът в себе си задържа парата,
дъха си, с който се раздава. Така растат предметите.
Застигат се при стичането си безшумно капките
и върху розите покрай пътеката на двора,
върху петуниите се уголемяват.
И всеки цвят полека притъмнява,
Защото може би от облаците пие
и в корените се завръща.

Момиченцето е сънувало нощес,
че майка му ще дойде. То седи
до старата жена,
съня си би разказало, но той навътре се оттича.
Дали сънува тя, момичето не знае.
А, казват, също е била дете,
и постепенно е растяла.
Но днес светът навън от нея расне,
при всеки допир
от нея той отпада,
и се изпълва цялата с мълчание.

Не, никога не е била дете старицата,
достатъчно е да я видиш как докосва чашата
и хляба.
О тя докосва този свят, като че храни
бездомни котки.

Като старицата е този ден,
безмълвно в себе си потъва.
Момичето мечтае за света,
за веселото му въртене из пространството,
за шарките му от води и континенти.
Мечтае също днес да бъде слънчево
и в паяжината лъчиста вкопчено
да се откъсне
от сънената сфера на земята,
но по-добре под облаците се мечтае.

А пък старицата до него все седи,
реди и пренарежда бръчките си за усмивка.
Навярно ще се съгласи
пак да разкаже за Елиза,
която шест години е мълчала.
Старицата не би се затруднила
да промълчи шестотин хиляди години.

Момичето би искало да дойде майка му,
или поне през облаците да изгрее слънцето.

 

Пъртина

Затрупани сърца и песни
над преспи сребърни искрят.
Сред тях съм Пътник жив, небесен,
потъващ до колене в сняг...        

Снежинки вихрени над Хълма
навяват скръбна тишина
в една Душа, която плъпва
с вълни от дивна самота...

И няма тук следа попътна.
Небето сякаш е от плът-
така виси, че ето – тегне
върху плещите ми снегът.

И тъй Пъртина си проправям...
Вървя отново към Дома
с едно Сърце, което знае
и нямащата знак Следа.

 

Владимир Луков

( „Сверка на сетивата” 2005 )

 

Lied einer deutschen Mutter

Mein Sohn, ich hab dir die Stiefel
Und dies braune Hemd geschenkt:
Hдtt ich gewusst, was ich heute weiЯ,
Hдtt ich lieber mich aufgehдngt.

Mein Sohn, als ich deine Hand sah
Erhoben zum HitlergruЯ,
Wusst ich nicht, dass dem, der ihn grьЯet,
Die Hand verdorren muss.

Mein Sohn, ich hцrte dich reden
Von einem Heldengeschlecht.
Wusste nicht, ahnte nicht, sah nicht:
Du warst ihr Folterknecht.

Mein Sohn, und ich sah dich marschieren
Hinter dem Hitler her
Und wusst nicht, dass, wer mit ihm auszieht,
Zurьck kehrt er nimmermehr.

Mein Sohn, du sagtest mir, Deutschland
Wird nicht mehr zu kennen sein.
Wusste nicht, es wьrd werden
Zu Asche und blutigem Stein.

Sah das braune Hemd dich tragen,
Hab mich nicht dagegen gestemmt.
Denn ich wusste nicht, was ich heut weiЯ:
Es war dein Totenhemd.

 

Брехт 1944


"Обичам те, предателю любезни,
защото ти ме учиш на живот."

Uff
www.hulite.net

—————————————————————————

От моята втора Библия

 

QUIJOTE I Capнtulo XIV

Ya que quieres, cruel, que se publique,
de lengua en lengua y de una en otra gente,
del бspero rigor tuyo la fuerza,
harй que el mismo infierno comunique
al triste pecho mнo un son doliente,
con que el uso comъn de mi voz tuerza.
Y al par de mi deseo, que se esfuerza
a decir mi dolor y tus hazaсas,
de la espantable voz irб el acento,
y en йl mezcladas, por mayor tormento,
pedazos de las mнseras entraсas.
Escucha, pues, y presta atento oнdo,
no al concertado son, sino al rьido
que de lo hondo de mi amargo pecho,
llevado de un forzoso desvarнo,
por gusto mнo sale y tu despecho.
El rugir del leуn, del lobo fiero
el temeroso aullido, el silbo horrendo
de escamosa serpiente, el espantable
baladro de algъn monstruo, el agorero
graznar de la corneja, y el estruendo
del viento contrastado en mar instable;
del ya vencido toro el implacable
bramido, y de la viuda tortolilla
el sentible arrullar; el triste canto
del envidiado bъho, con el llanto
de toda la infernal negra cuadrilla,
salgan con la doliente бnima fuera,
mezclados en un son, de tal manera
que se confundan los sentidos todos,
pues la pena cruel que en mн se halla
para contarla pide nuevos modos.
De tanta confusiуn no las arenas
del padre Tajo oirбn los tristes ecos,
ni del famoso Betis las olivas:
que allн se esparcirбn mis duras penas
en altos riscos y en profundos huecos,
con muerta lengua y con palabras vivas;
o ya en oscuros valles, o en esquivas
playas, desnudas de contrato humano,
o adonde el sol jamбs mostrу su lumbre,
o entre la venenosa muchedumbre
de fieras que alimenta el libio llano;
que, puesto que en los pбramos desiertos
los ecos roncos de mi mal, inciertos,
suenen con tu rigor tan sin segundo,
por privilegio de mis cortos hados,
serбn llevados por el ancho mundo.
Mata un desdйn, atierra la paciencia,
o verdadera o falsa, una sospecha;
matan los celos con rigor mбs fuerte;
desconcierta la vida larga ausencia;
contra un temor de olvido no aprovecha
firme esperanza de dichosa suerte.
En todo hay cierta, inevitable muerte;
mas yo, Ўmilagro nunca visto!, vivo
celoso, ausente, desdeсado y cierto
de las sospechas que me tienen muerto;
y en el olvido en quien mi fuego avivo,
y, entre tantos tormentos, nunca alcanza
mi vista a ver en sombra a la esperanza,
ni yo, desesperado, la procuro;
antes, por extremarme en mi querella,
estar sin ella eternamente juro.
їPuйdese, por ventura, en un instante
esperar y temer, o es bien hacerlo,
siendo las causas del temor mбs ciertas?
їTengo, si el duro celo estб delante,
de cerrar estos ojos, si he de vello
por mil heridas en el alma abiertas?
їQuiйn no abrirб de par en par las puertas
a la desconfianza, cuando mira
descubierto el desdйn, y las sospechas,
Ўoh amarga conversiуn!, verdades hechas,
y la limpia verdad vuelta en mentira?
ЎOh, en el reino de amor fieros tiranos
celos, ponedme un hierro en estas manos!
Dame, desdйn, una torcida soga.
Mas, Ўay de mн!, que, con cruel victoria,
vuestra memoria el sufrimiento ahoga.
Yo muero, en fin; y, porque nunca espere
buen suceso en la muerte ni en la vida,
pertinaz estarй en mi fantasнa.
Dirй que va acertado el que bien quiere,
y que es mбs libre el alma mбs rendida
a la de amor antigua tiranнa.
Dirй que la enemiga siempre mнa
hermosa el alma como el cuerpo tiene,
y que su olvido de mi culpa nace,
y que, en fe de los males que nos hace,
amor su imperio en justa paz mantiene.
Y, con esta opiniуn y un duro lazo,
acelerando el miserable plazo
a que me han conducido sus desdenes,
ofrecerй a los vientos cuerpo y alma,
sin lauro o palma de futuros bienes.
Tъ, que con tantas sinrazones muestras
la razуn que me fuerza a que la haga
a la cansada vida que aborrezco,
pues ya ves que te da notorias muestras
esta del corazуn profunda llaga,
de cуmo, alegre, a tu rigor me ofrezco,
si, por dicha, conoces que merezco
que el cielo claro de tus bellos ojos
en mi muerte se turbe, no lo hagas;
que no quiero que en nada satisfagas,
al darte de mi alma los despojos.
Antes, con risa en la ocasiуn funesta,
descubre que el fin mнo fue tu fiesta;
mas gran simpleza es avisarte de esto,
pues sй que estб tu gloria conocida
en que mi vida llegue al fin tan presto.
Venga, que es tiempo ya, del hondo abismo
Tбntalo con su sed; Sнsifo venga
con el peso terrible de su canto;
Ticio traya su buitre, y asimismo
con su rueda Egпуn no se detenga,
ni las hermanas que trabajan tanto;
y todos juntos su mortal quebranto
trasladen en mi pecho, y en voz baja
-si ya a un desesperado son debidas-
canten obsequias tristes, doloridas,
al cuerpo a quien se niegue aun la mortaja.
Y el portero infernal de los tres rostros,
con otras mil quimeras y mil monstruos,
lleven el doloroso contrapunto;
que otra pompa mejor no me parece
que la merece un amador difunto.
Canciуn desesperada, no te quejes
cuando mi triste compaснa dejes;
antes, pues que la causa do naciste
con mi desdicha aumenta su ventura,
aun en la sepultura no estйs triste.

"Длъжница съм" miia от blog.bg

Страхът изчезна със залеза на дните,

преминалия ураган  душата  възроди,

 разчупи гордостта на хиляди парчета,

 във вечния покой я потопи...

Остана само  дързостта,

онази, дето срива крепости  от векове,

дали е дар или игра на омагьосаните ми очи

или  съдба, пропита с Божията милост.

Обичам  силните  по дух,

тези дето загадките разплитат и не се срамуват

да признаят  слабостта..

Обречени да бъдат  смели..

Дано ме разбереш, за грешници  един е пътят,

на цялото ограбено небе..

Длъжница съм..

с магията на  синьото , ще продължа  напред...

И още готини бурименца:

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=133847
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=133846

http://ili4e.blog.bg/poezia/2010/12/21/razminavane-s-bialoto-kuche.654782

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=133843

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=133841

Абе, много са. Истинско удоволствие.