Надин: Одисеи на духа
Няма начин да забравя рождения ден на Надин Гордимър. На същата дата е родена дъщеря ми. Делят ги 77 години и all that jazz, но още помня онази вечер в салона на йоханесбургския Маркет тиътър, когато разстоянието помежду им се беше „свило” до два метра. Сега госпожа Гордимър е на 87 години, тогава беше на 83.
"Обичаш ли книгите и театъра?” – попита простичко.
Дъщеря ми кимна.
"А да фантазираш и да мечтаеш?"
"Мхъм."
„Тогава тук ще ти хареса.”
Надин не си пада по превземките и аз ще я опиша така, както тя се държи - естествено и делнично.
Изключително слаба, с тънки чертици, наметната с шал, официално облечена за литературното четене, което беше поводът за присъствието ни в залата, тя едва стигаше до раменете на повечето зрители. Изумително е откъде взимаше и взима сили тази дребна жена, за да съхранява своята непримирима жизненост в продължение на десетилетия. Надин е една от първите личности, с които пожелава да говори Нелсън Мандела, след излизането си от затвора.
В периода януари 2006 – април 2008 година на няколко пъти се докоснах до самобитния свят на първата южноарфиканска нобелова лауреатка за литература.
Първоначалният повод бе гостуването на Карлос Фуентес. Тя бе сред организаторите на визитата: официалната покана към мексиканския писател бе отправена от катедрата „Надин Гордимър” в Йоханесбургския университет с непроизносимото име Витватерсланд. Карлос и съпругата му долетяха от Лондон през Кейп Таун. Предпочетоха да се настанят в дома на Надин. По силата на служебните ми задължения се засичахме по организационни срещи и литературни събития.
След година се видяхме отново, на една кинопрожекция в Йоханесбург: „Никой не те чува: парфюм от виолетки” бе заглавието, с което Мексико се представяше на поредния фестивал на Латиноамериканското кино в Джоузи през 2007 година. Приликата с разказа на Сароян, притежаващ едно от най-дългите заглавия в световната литература, свършва с броя на думите в "шапката" на произведението. Надин пожела да види синопсиса на филма, преди да приеме поканата за премиерата. Пратих й съдържанието по факса, защото тя нямаше електронна поща: „Филмът разказва историята на Джесика, която се правръща от жертва в убиец.Тя е объркано момиче - не среща разбирането на майка си и на своя пастрок, подложено е на брутален тормоз от доведения си брат и от неговия приятел, сблъсква се с враждебната обстановка в училището. В края на краищата, нейна жертва става най-добрата й приятелка Мириам. Мириам се поддава на манипулациите на собствената си майка, която е преценила погрешно качествата и мотивите на Джесика и която проповядва лицемерен морал. Ситуацията се влошава и от липсата на такт и толерантност сред съучениците на Джесика. Като я отхвърлят, те увеличават нейното недоверие и подклаждат склонността й да противостои на всякакви овластени фигури и структури.”
Филмът съдържаше брутални сцени на сексуално насилие, които предизвикаха нелепия смях на няколко 14-15 годишни хлапета, незнайно как попаднали в салона по време на прожекцията. Надин изшътка раздразнено и понеже смутеното, но настойчиво хихикане не спря, тя се изправи в тъмното и им отправи рязък въпрос: „А ако това беше сестра ви?”

„Няма защо да се сърдим на младите, че ги интересуват различни неща. По-тревожно ще бъде, ако растат нечувствителни,” – обясни таралежовското си избухване Надин, когато преминахме във фоайето след прожекцията.
Този път разговарях доста надълго и нашироко с нея и с приятелката й Маурийн Исааксон. На премиерата бяха дошли и неколцина българи на различни възрасти. Един от младежите следваше журналистика, но не беше чувал за Надин. „Няма защо да се сърдим на младите, че ги интересуват различни неща.” Да, нямаше защо да се сърдя, дано да съм го запалила да прочете нещичко от нея.
Крехката жена с енергична походка, почти винаги наметната с шал, присвила устни и забила режещ поглед в ядрото на битието, трудно може да мине за „бабка”, въпреки библейската си възраст. Тя умее неподражаемо да дразни и да ръчка.
„Писателят е длъжен преди всичко да бъде писател...Аз никога не съм била привърженица на политически партии. Моята война е моя война...”
Фактите от биографията й са общоизвестни, всеки може да ги прочете в Интернет, така че не смятам да се спирам подробно на тях. Между другото, когато поисках мнението й за издадената нейна биография, тя направи гнусливо изражение и каза: „Без коментар”. После зададох въпрос за една нейна книга и тя се отпусна: „А, за това може да поговорим.” Според мен, биографията й беше написана доста обективно, дори с топлота и уважение, но явно жената предпочита да пише живота си сама. Или по-скоро, да пише за живота сама. Така и не разбрах крайно враждебната й реакция, предизвикана от опита да се отправи страничен поглед към нейното житие. Доверих се на здравия й усет.
Няколко неща от ранния период в живота на Надин Гордимър ми направиха силно впечатление: 1/ бе публикувала първата си история на 15 години. "Бях срамежлива и стоях повече вкъщи. Четях непрекъснато. Боя се, че изглеждах надута в очите на връстниците си , а всъщност бях болезнено срамежлива. Живеех с книгите." 2/ Няма университетско образование - напуска същия онзи университет, в който днес има катедра на нейно име. "Заради лекциите се преместих в Йоханесбург и продължих да живея тук, но напуснах университета. Имах усещането, че си губя времето. " 3/ Още през 1951 година успява да пробие в легендарния „Ню Йоркър”, който и сега е институция в областта на изящната словесност.
„Как успяхте да публикувате там още в началото на кариерата си”? Питам я, защото ми се струва невероятно. Все пак, това не е епохата на Интернет, а стотици изявени американски писатели се опитват да преминат през гъстия филтър на списанието, докато Надин публикува „от раз”, докато е все още неизвестна южноафриканска съчинителка на истории.
„Нямам кой знае какъв ярък спомен, защото просто изпратих по пощата един разказ, който бях написала – „Наблюдателят на смъртта”. Съобщиха ми, че е приет и оттогава датира сътрудничеството ми с „Ню Йоркър”.”
Звучеше така обикнвено, сякаш да пишеш за едно от супер реномираните литературни издания е най-естественото нещо на света. Каква липса на напрежение и болни амбиции, каква волност и яснота.
През 1952 година излиза първата й книга с разкази – „Тихият глас на змията”. Оттогава не е преставала да пише поне по една книга годишно.
До днес си спомням първата среща с разказите й на български - с простичкото име "Разкази". А вътре, вълшебна кутийка с безценни богатства: "Рибата", "Влакът от Родезия", "Горко ми!" "Банална история", "Шест фута земя", Щастливо събитие", "Рогът на изобилието", "Врагове", "Белегът", "Милосърдно изкуство", "Неуместно за разгласяване", "Любимецът", "Късче от мънисто", "Нещо на първо време", "Непременно някой понеделник", "Пробуждането на Африка". Години наред се чудех защо толкова ме беше впечатлил разказът й "Рибата". Като го предпрочитах наскоро, дадох си сметка, че е
написан от една жена за друго онеправдано същество, а в същото време разказва "Старецът и морето" наопаки, стигайки до сходни прозрения.
Индиецът от разказа беше измъкнал от морето голяма, запазена и красива риба. Но както героят на Хемингуей, в края на деня и той се оказа без нищо. При това унизен и оскърбен. В същия момент историята съдържаше и още един, по-дълбок пласт, особено ако нещата не се възприемаха само в екзистенциален план. Тогава разбрах, че може да се пише и по друг начин. Същият възторг ме обхвана преди години, когато прочетох "Мисис Далауей" и "Тигърът на Трейси". Беше в ерата преди Венесуела, мястото, където се състояха всички сезони на моя живот.
Повечето от белите ми южноафрикански познати, като Джери Пийтърс, например, бяха станали активисти на антиапартейдското движение в РЮА случайно и на лична основа, макар че чувството им за справедливост определено е изиграло роля при избора. Надин Гордимър не прави изключение. Още като дете, тя наблюдава как полицията претърсва жилището на семейната прислуга, в издирване на нелегална литература. Арестът на най-добрата й приятелка Бети /покрай клането в Шарпвил през 1960/, неколцината чернокожи приятели интелектуалци и техните патила, дружбата й с адвокатите на Мандела Фишер и Бисос несъмнено влияят за политическата ориентация на писателката. От това време датират проблемите на Гордимър с цензурата, която забранява разпространението на няколко нейни книги – „Късният буржоазен свят”, „Свят от чужденци”, „Дъщерята на Бъргър” и „Хората на Джули”.
„Вие сте една от малкото бели, които са били добре дошли в кръга чернокожата интелигенция, консолидирала се около списание „Барабан”.  Наричат ви "госпожа щедрост". Продължавате ли да поддържате връзки с тях?”
„Избягвам групите. „Барабан” беше по-скоро политически проект, тогава цветнокожите интелектуалци бяха преследвани и обединението помагаше за защита на общите интереси. Но сега е друго време. Осланяме се по-скоро на приликата в личните вкусове, търсим се по сходството си във възгледите за света."
„Андре Бринк организира курсове по творческо писане и твърди, че добрият текст трябва да бъде „странен, забавен и дързък”, ако не друго. Вие имате ли рецепта за писане?”
„Не вярвам, че някой може да ти помогне да станеш добър писател, ако нямаш заложби и силен характер, за да понесеш самотата и натиска на живота. На мен ми трябва спокойствие, за да се съсредоточа. Не вярвам много и на чуждата преценка. Във всички времена е имало хора с необичайни заложби, изпреварили епохата си, останали неразбрани, с трудна съдба., имало е и графомани. Аз съм от писателите, които се отталскват от автобиографичното. В процеса на работа, обаче, видяното и преживяното придобиват метафорично звучене, защото разказвам не само за личните си емоции. Преосмислям, доколкото е по силите ми, чуждия опит, съвпадащ с идеите ми за търсеното внушение. Обичам играта фикция-реалност, спомен-фантазия. Истината не винаги е лицеприятна, но търсенето на истината винаги е красиво. Щастлива съм, че мога да правя това, което искам. Когато пиша, животът ми придобива смисъл. Оттам нататък не мога да съдя. Стана банално да се говори така, но наистина книгите имат свой живот. С радост посрещам всяко съобщение за ново издание, включително за моите преводи в България преди години.”
Подобно на много свои побратими и посестрими, Гордимър не избягва съдбата на необвързания интелектуалец. След края на апартейда, нейната книга „Хората на Джули” отново е отстранена за известно време от училищните програми в някакъв провинциален окръг, този път с аргумента, че представлява ...”расистко” и „високомерно покровителстващо” четиво. Парадоксите на реалността са безкрайни.
През октомври 2006 година авторката на „Лъжливи дни”, която твърди, че „Американският национален конгрес е надежда за цяла Африка”, бе нападната и ограбена в дома си от трима чернокожи младежи. Бях още в Претория и колегите настояха да звъннем. Дълго не можех да се свържа с нея, защото телефонът даваше заето. Оказа се, че през цялото време са се обаждали хора, които са били разтревожени и са искали да изразят подкрепата си. „Не, не съм огорчена," - каза ни след няколко дни. "Вестниците писаха, че виждат в ситуацията някаква ирония, че напразно съм си губила времето и че позицията ми в защита на цветнокожите се дължи на погрешна преценка на реалностите тук. Всъщност смятам, че ако тези ръце, които се опитваха да изтръгнат брачната ми халка, имаше какво друго да правят, какво да работят, младежите навярно не биха прибегнали до грабеж и насилие. Когато ме дърпаше и се опитваше да ме задържи, единият от тях беше ужасно близо. Успях да разгледам лицето му, видях наболата му брада, усетих дъха му. Тези хора дори не се бръснат, те са обзети от отчаяние. Африка се нуждае от индустрия, от нови работни места, от инвестиции и мъдри правителства. Да, престъпността е ужасен проблем, но тя е следствие от една дългогодишна, безотговорна, изключваща политика.”
Надин цял живот воюва за някаква кауза. Ако не е отстраняването на апартейда, тогава това е бедността, вирусът на СПИН, или унизителното място, което се отделя на артистите в дншния меркантилен свят.. Нобеловата лауреатка обича да разказва един анекдот, който е преживяла лично на парижка пресконференция, посветена на „Ролята на твореца в съвременното общество”: няколко дни подред събраните от цял свят творци изслушвали речите на чиновници, културтрегери и членове на правителства. Последният ден дошъл техния ред за изказвания. Режисьори, поети, художници, фотографи се заприготвяли да споделят гледната си точка.Тогава водещият им предал молбата на организаторите – „да съкратят речите си на по 3 минути, поради липса на време”. Всички послушно се подчинили. Само една балерина от Индия застанала на катедрата и рекла: „Отказвам се от изказването си в полза на колегите. Вниманието, което ни отделиха на тази конференция, говори най-красноречиво за мястото, което заемат творците в днешния свят.” И си седнала. Останалото време, отредено за нейното изказване, преминало в мълчание, навярно в памет на изчезналото уважение към творците.
На премиерата на мексиканския филм в Йоханесбург, Надин Гордимър с любопитство ме разпитваше за Чавес, защото разбра, че съм живяла 13 години във Венесуела. Тъй като не споделях симпатиите й към латиноамериканския популист, избягвах да давам мнения, а само й разказах за събитията, които видях с очите си. Тя също имаше лични впечатления от посещението на венецуелския президент в Южна Африка, по време на международна конференция за околната среда: „Той е рязък, но откровен. Мисли за хората, които са били пренебрегвани от управляващите в продължение на години. Струва ми се, че в поведението му има нещо, което в Латинска Америка наричат „каризма”. Говори страстно. В днешно време повечето политици са шлифовани, уравновесени, хладни. Неговите думи увличат. Визионер е. Според мен, той има добри политически съветници, макар че пропуска златни шансове да инвестира в инфраструктура и в образование, докато цената на петрола е висока.”
От политиката минаваме към венесуелската литература, където се чувстваме по-свободно и където вкусовете ни съвпадат – Ромуло Гайегос, Артуро Услар Пиетри, Леонардо Падрон, Салвадор Гармендия. И продължаваме с Мексико, Колумбия, Аржентина...
Само за една вечер, Надин на няколко пъти демонстрира силния си характер –не се поколеба да смъмри шумните тийнейджъри в киното и страстно защити мнението си за един спорен политик. Представям си какви неприятности е имала със своята прямота, когато е трябвало да отстоява възгледите си в други времена и пред враждебно настроени хора, изповядващи различна идеология.
Не личи вечната Гордимър да е променила поведението си и през последните 3 години. Тя е една от противниците на истерията около световното първенство по футбол в РЮА. Като човек, който има влияние върху оформянето на общественото мнение, нейната позиция е широко известна, публикувана и обсъждана в медиите: „Хората имат нужда от хляб и зрелища. Зрелищата дойдоха, но къде е хлябът? За какво са ни всички тези стадиони? Парите можеха да отидат за социални програми. Не съм сигурна, че приходите от световното ще се инвестират в подобни проекти. Има много неразбиране дори в желанието да се помогне. Веднъж Бил Гейтс беше изпратил медицински апарати на един остров, по случайност бях там като доброволка. На мястото нямаше не само ток, но дори и агрегати. Хората често правят жестове, без да са истински заинтересовани от каузите, личните съдби на пострадалите и техните истински нужди.”
Надин има дъщеря и син. Ориана е от първия й брак. Хуго е дете на писателката от втория й брак с известен галерист, към когото писателката е била силно привързана до края на дните му. Сега Хуго работи в американската филмова индустрия. Надин Гордимър активно участва в създаването на два от неговите документални филми. Наградите й са безкрайни. Най-ценни от литературните, разбира се, са Букър и Нобеловата /1991/. Има и Международна Ботевска награда за 1996 година. Тя е почетен член на Американската академия за изкуства и литература и на Американската академия за хуманитарни и естествени науки.
„Вашите герои винаги са в някаква гранична, сложна, критична ситуация – неизлечима болест/"Хвани се в ръце"/, непреодолими културни различия /"Автостоп"/, принудително съжителство, расова нетърпимост. Защо винаги търсите зоната на конфликта, на драматичния сблъсък?”
„Защото съм Скорпион по рождение. Шегувам се. Обичам да разказвам за герои, които преодоляват коварни рифове, за да може техните духовни хоризонти никога да не се изчерпват. Искам книгите ми винаги да предлагат шанс за ново виждане на света. Превъзмогването на изкушения и препятствия е одисея на духа, която ежедневно предприема всеки от нас. Мисля, че писателите предпочитат да поставят героите си в ситуации на труден избор, да провокират чувствителността им, да описват гранични състояния, да изследват силата и слабостта, гласа на съвестта и лабиринтите на подсъзнанието, низостта и благородната щедрост на човешкия характер. Човечеството е сгрешило много, когато е решило да свали рая тук, на земята. Утопиите са му донесли неизчислими страдания, защото мнозинството земни жители упорито отказват да погледнат истината в очите и да приемат себе си такива, каквито са. Те продължават да виждат злото като нещо външно и градят репресивни системи, за да се опазят от него. Така замазват изначалния проблем и заедно с това създават куп нови.”
„Какви имена ще препоръчате на хората, които не знаят нищо за южноафриканската литература?”
„Много са. Веднага се сещам за Андре Бринк, за Монгане Уоли Сероте и за Зак Мда.”
"А Джон Максуел Ку̀тси?"
"Мисля, че той няма нужда от специални препоръки, защото е носител на Нобелова награда за литература."
"Казват, че много от тези награди се дават по политически причини."
"Не виждам логика в подобно твърдение, защото ние с Кутси сме много различни писатели; и двамата сме южноафриканци и получихме наградата с разлика от няколко години. Не се наемам да гадая какви са били мотивите на Нобеловия комитет."
„А кои са предпочитаните от вас световни автори?”
„Салман Рушди, Кензабуро Ое и Гюнтер Грас.”
"Кога обикновеният човек престава да бъде обречен, като учителката по музика от "Банална история"? Има ли изход за изгнаниците от Едем?"
"Фактът, че разказът поражда подобни въпроси, много ме радва. Учителката не може да промени живота си, защото тя отказва да си повярва, или се страхува от отговорностите, които носи свободата. Пустинята, от която си въобразява, че я предпазва сегашният й живот, може да се превърне в изпитание, но и в място за пречистване. Остава нейното право на избор. А то зависи от силата на характера. Хармонията с живота в края на краищата означава да приемаме това, което той ни дава и да не искаме от него нищо повече. Ако, обаче, някой се чувства неудовлетворен, непременно трябва да разчупи черупката на ежедневието. Поне веднъж. За да не съжалява, че никога не е опитал."
Преди известно време, покрай рождения ден на дъщеря ми, с тъга открих, че при безбройните премествания и промени в житие-битието ми, някъде по пътя бях изгубила факс-номера на Надин. Успях да го намеря отново, чрез общата ни позната Маурийн Исааксон, която има профил във Фейсбук. Това ме накара да променя донякъде мнението си за социалните мрежи и да наблегна на контактите си в тях.
Краят на разговора ни във фоайето на киносалона:
„По време на пресконференцията в дома Ви Карлос Фуентес каза, че пише, за да отклони смъртта. И зададе риторичен въпрос: "Не е ли това същото, което прави Шехерезада? Така започва литературата - за да избегнеш смъртта още една нощ, трябва да измислиш приказка.” Веднъж бяхте казала, че „нищо не е по-вярно от вашите измислици"...Какво е за вас литературата?"
„Литературата е изследване на живота. Тя трябва да остане вярна на реалностите - такива, каквито ги възприемате. Верността към реалностите започва с безпощадност към самия себе си и със съчувствие към грешките и съдбата на другите. Срещала съм много съпротива, недоверие, особено в началото. Хората се удивляваха, че успявам, без да съм завършила дори университет. Книгите ми бяха забранени по време на репресиите и отново бях изхвърлена от училищата, години след края на апартейда. Не съм правила трагедии от това. Продължавам да пиша нещата така, както ги чувствам в момента. Не знам какво ще остане от моите книги, но безсмъртието не ме вълнува. Вълнуват ме гладът, мизерията, болестите, войните. Израстването на човешкото съзнание. Моята цел е да изследвам реалността такава, каквато я виждам и да създавам свидетелства, които да вълнуват човешките съвести. Изкуството е така ирационално, безцелно и в същото време потребно. Това съчетание между безцелност и потребност е нещо, което пуританите трудно биха разбрали. Какво да се прави. Мъдри хора преди мен са казали: "Не можеш да научиш човека на нищо. Можеш само да му помогнеш да го открие вътре в себе си."”



http://dreamfoundry.co.za/3814


Странджа

Нощуваме в умиращи села,
но звездното небе над нас е живо.
Далечните космически тела
в лицата ни се вглеждат търпеливо.
Дали ще се пробудим от съня,
на дъното на язовир несбъднат,
усетили, как бялата вода
все още между плевелите мърда?
Дали ще се прегърнем пред врата,
забравила за стъпки, но открита
за летните светулкови ята
и марша несмущаван на тревите?
Дали ще коленичим сред гора,
където светят майчините кости,
където с нас луната поигра,
прости и ни погали като гости?
Дали ще постоим като деца
отново преоткрили в нас звездите?
А може пък да спим до сутринта,
без изглед за надзъртане в очите.

E, nai-posle...

Solo una parte. "Lo prometido es deuda." El resto - "en vivo y еn directo". :)

http://www.english.hku.hk/courses/engl2045/ENGL2045lecturenotes_Week7.pdf

Дойде им времето и на публикациите от вестничето. :)
На първо четене "Всичко за продан". За буквалистите, "Odiseo es un hombre.":))) Despues se convierte en la tercera temporada de "От инертната дума към живото слово". Одисеите на духа и територията на душата са далеч, далеч оттук, в зеленото небе на Каракас. :))))))))) Каква привилегия - да летиш над себе си. Състояния, близки до онова оттатък...Hug. :)
Просто нататък по пътя "след реконструкцията и модернизацията", само че сега малко по-видима с просто око.

Sandmann, Sandmann,
mach die Lichter aus,
die Wahrheit ist grausam,
drum schenk mir einen Traum.
Namaste.
Няма да увря скоро, поне не според европейските разбирания!

http://www.public-republic.com/magazine/2011/02/2544.php#more-2544

:)))))))))))))))))))))))