Постинг
20.12.2010 12:01 -
Боговете на царевицата и Омагьосаните светове
Автор: marteniza
Категория: История
Прочетен: 2307 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.12.2010 12:13
Прочетен: 2307 Коментари: 0 Гласове:
6
Последна промяна: 20.12.2010 12:13
"Имало едно време един цар и една царевица." Nикита Nанков
„Царевицата, обществото, културата и историята ни не могат да се разделят. Нашето минало и нашето настояще се градят върху царевицата. Животът ни е базиран върху царевицата. Ние сме „царевични хора””, - твърди Гийермо Бонфил Батая.
Мексиканският антрополог знае какво говори. Наистина, този вид житно растение е култивирано за първи път преди хиляди години в Мезоамерика В пещерите на Техуакан, щата Пуебла, са съхранени остатъци от царевица, отгледана преди 3 хил. години. В ацтекски пирамиди са намерени следи от цветен прашец, идентифициран като полен от предшественици на кукуруза. Там има и много рисунки на царевица, скулптури, изобразяващи каменни мамули итн. Впоследствие зърнено-фуражната култура се разпространява из цяла Америка (Северна и Южна). В Европа царевица започва да се сади през 16 век, в периода на „великите географски открития”. Стотина години по-късно кукурузът прониква в Индия и Китай. И днес най-много царевица се произвежда в Щатите, Китай, Бразилия и Мексико.
Когато европейците стъпват на американския бряг с корабите на Колумб, ацтеки, маи и инки отглеждат растението от векове и вече знаят как да използват всяка негова клетка. Нещо повече, те са го митологизирали и чрез таинствени религиозни ритуали възпроизвеждат „цикъла на царевицата”, където конкретиката е само отправна точка за осмисляне на битието.
Испанците срещат непознатото растение навсякъде : в Перу, Чили, Хаити; от северните граници на днешна Канада, на юг до Патагония, от колибите до дворците. Особено била почитана царевицата в държавата на инките. Сеячите на ценното растение били нещо като жреци-пазители на живота. Те се подлагали на самоограничения. Индианците от земите, принадлежащи на днешна Никарагуа, също давали обет за въздържание в периода от засяването до обирането на царевичната реколта. Синтеотл, ацтекската богиня на царевицата, била почитана като богиня майка, или властелинка на плодородието. Календарите на древните ацтеки и маи определяли стриктно времето за посев и празненства, за честване на различните богове, за търговия и дори за война. Безсмъртните властвали над личните съдби на хората, оцелеляващи сред враждебността на вулкани, земетресения, урагани, суша и глад. В много погребални урни археолозите са открили семенца от кукуруз. Кръвта от човешките жертвоприношения се съхранявала в издълбани мамули, раздавани като реликви. Особено скъпи били „вместилищата”, пълни с императорска, или благородническа кръв. „Щом боговете могат да се жертват периодично за запазване на равновесието в света, какво остава за нас, хората”, гласяла смразяващата за съвременния човек философия на ацтеките. Те организирали военни походи за „лов на пленници”, с чиито живот трябвало да откупят още един ден несигурно съществувание от суровата природа.
Според мита, записан в най-известния индиански документ, книгата "Попол Вух", дошла до нас в превод на испански, днешното човечество е било създадено от царевица при четвъртия /последен засега/ опит на боговете да сътворят разумно същество. При предишните опити те използвали пръст, дърво и други растения, докато най-накрая замесили плътта на първите четирима мъже от бяла и жълта царевица и така дали началото на кичеанското племе /от групата на маите/.
Според другите древни обитатели на субконтинента - ацтеките, земните жители са сътворени без връзка с царевицата, но въпреки това, животът им напълно зависи от нея. Ето какво гласи техният мит:
Преди много, много години боговете се загрижили с какво ще се хранят простосмъртните. Кетцалкоатл тръгнал да търси изход от положението. На пътя, близо до Теотихуан, той срещнал една Червена мравка, която мъкнела царевично зърно.
- Къде откри това? – попитал богът.
Отначало мравката не искала да каже, но после се съгласила да разкрие тайната: „Царевичните зрънца се намират в Планината на продоволствието. Там има изобилие от всякакви храни.”
- Моля те, придружи ме, искам да видя мястото. Знаеш ли колко много човешки деца няма какво да ядат? – казал Кетцалкоатл.
- Добре, но само ако станем приятели, - отвърнала наперено Червената мравка.
Богът приел и скоро побратимите стигнали до вълшебната планина. Входът към пещерите бил много тесен, така че Кетцалкоатл използвал магия, за да се превърне в Черна мравка и да проникне в хранилищата. Червената мравка му сочела пътя. Намерили запасите, Кетцалкоатл взел няколко зърна и се върнал при боговете в ацтекския рай - Тамоанчан, за да им покаже находката. Боговете разделили царевичните зрънца между хората, но донесеното било много малко. „Какво ще правим сега?” – питали се всемогъщите. – „Трябват ни големи количества в кратки срокове, а една мравка не може да се справи с подобна задача.” Кетцалкоатл предложил да премести цялата планина и дори се опитал да я повдигне, но дори за него задачата се оказала неизпълнима. Тогава властелините на небето наредили на Нанахуатл да прати светкавица, с която да проправи пътя на сините, бели, жълти и червени дъждовни божества /тлалокес/. Полетели стихиите към хранилището на продоволствията и откраднали за човечеството не само царевичните зърна, но и боба, билката чия и всякакви други семена.
Общото между безбройните истории от този род е фундаменталната роля на царевицата в живота на централноамериканските племена.
Някога ацтеките са си правели ритуални огърлици от пуканки. Pobres hijos de la chingada! Заслепен от мита за завръщането на белите прадеди, Моктесума подарил един гердан и на Кортес, в знак на симпатия. Няколко години преди да се възползват от трагичната заблуда на ацтеките, моряците на Колумб все още подскачали уплашено, когато царевицата променяла формата си под въздействието на огъня. Милитаризираните им мозъци възприемали шума като пукот на оръжие.
От второто си пътуване до Америка Колумб донесъл в Европа ценното растение (Zea mays ssp., Gramineae), което отначало отглеждали в дворцовата градина като рядкост. Скоро царевицата се разпространила из цяла Испания, Франция, Португалия, на Балканите и в Турция. В XVIII в. шведският природоизпитател Карл Линей й дал названието "Зеа макс", образувано от гръцката дума "живот" и хаитянското название на растението.
Иначе царевицата си е нещо съвсем обикновено и насъщно; и то не само за американците. За сравнително кратко време тя става основен източник на храна в много страни, а приготвяните от нея румънска и молдовска мамалига, български качамак, грузински хляб (мчади) и други изделия си извоюват статут на национални ястия. Дълго време високомерните европейци я възприемат като „храна за бедните”. Някои източници твърдят, че в света се отглежда повече царевица, отколкото пшеница, или ориз, въпреки че хората консумират по-малката част от това внушително количество. Повечето царевица в Европа все още се дава на животните. Названията на зърнената култура в доколумбова Америка са многобройни – маис, чокло, мило, елоте, тлайоли, хохото, сара итн. Всички индиански езици – ацтекският нахуатл, десетките карибски наречия, инкският кечуа, гуарани итн., разполагат с отделни думи, за да обозначат кочана, зърнестата част, или цялото растение, заедно със стъблото и корените. Царевицата има много имена дори и в България. Наричат я арапка, влашка, гугула, гълъби, кукуруз, мисир, папур, пашка, пченка, рапка, царка и др. Известни са няколко типа с различни хранително вкусови качества: тип "дент", восъчна, сладка или "зелена", пуканкова, индианска и брашнена.
Царевицата се засява на поливни площи, тъй като е влаголюбива и топлолюбива култура, но колкото и да е странно, тя вирее най-добре, когато нощите са дълги. Растението е двуполово, то достига на височина повече от човешки ръст (между 2 и 3 метра). Стъблото му е дебело и здраво, по него има възли, от които излизат дълги и широки мечовидни листа. На върха на стъблото има разклонена метлица с малки мъжки цветчета, като техният прашец опрашва женските цветове, представляващи два или три кочана, израснали в основата на листата.
Царевицата се бере, след като свилата изсъхне и цялото растение пожълтее. На пръв поглед изглежда, че това растение може да се размножава спокойно без човешка намеса, някои дори го наричат „културен артефакт” и увлечени от традициите на магическия реализъм го разглеждат като метафора на човешкия род. Истината е друга. Макар че има диворастяща царевица, влажността, бактериите, силните ветрове, повалящи високите растения с плитки корени, липсата на соли в почвата са фактори, които затрудняват естествения процес на възпроизводство. Без съмнение, царевицата е силно приспособимо растение, тя „мутира” лесно, поради което са познати над 300 различни сортове, множество хибриди и кръстоски. Нобеловата лауреатка Барбара Маклинтък използва тази „гъвкавост” на царевичната ДНК, за да изследва и опише поведението на „скачащите гени” – подвижни генни частици, преминаващи от един организъм в друг. Заради това свое откритие тя получава Нобеловата награда по физиология и медицина за 1983 година. Геномът на царевицата се оказва доста сложен за анализ и все пак, днес той е завършен. Единственото друго растение, което може да се похвали със същото внимание от страна на учените, е оризът.
И до днес на пръсти се броят културните растения по света, от които се добиват толкова много продукти, колкото от царевицата. От царевично брашно се приготвят хляб и качамак. В хранителната промишленост от царевица се произвеждат декстрин, течна и медицинска глюкоза, растително масло (маргарин) и нишесте за десерти. В индустрията от различните части на царевичното растение се изработват още спирт, хартия, пластмаси; каучук за автомобилни гуми; изкуствени влакна, от които се тъкат платове за дрехи; различни лекарства. Свилата и листата могат да се използват също като декорация. Корените, стъблото, листата и зърното на царевицата са отлична храна за добитъка. Тя е второто по значение житно растение в България (след пшеницата) и с нея се засяват големи площи. Царевицата „внася” в организма много минерали, най-вече фосфор и магнезий.
Тя съдържа голямо количество лесно усвоими от човешкия организъм белтъчини и въглехидрати, мазнини, целулоза, както и много витамини - С, В1, В2, ВЗ, В6, В9, РР, Е, К, Н, U, феркаротин и други. В нея могат да се открият множество минерални соли, а също микроелементи като йод, цинк, мед, никел и др. Ценна нейна съставка е глутаминовата киселина. Доказано е профилактичното и лечебното въздействие на царевицата при атеросклероза. Царевичните зърна потискат ферментационните процеси в стомаха и се препоръчват на страдащи от язва и гастрит. Полезни са и за хората с проблеми на сърцето, черния дроб и др.
Царевицата е противопоказна единствено за хора с редки алергии спрямо, защото съдържа т.нар. липиден трансферен протеин - несмилаем протеин, който "оцелява" при готвене. Във връзка с този здравословен риск, Европейският съюз е задължил производителите на храни, които съдържат царевица, да я посочват в опаковката. Опитът показва също, че ако дълго време ядете само царевица, може да получите и анемия.
Ястията с царевица са безбройни. Тя се яде варена, на салати, в супи и ястия, използва се под формата на брашно, печена/най-вече във вид на пуканки/. Между другото, първият електрически апарат, или машина за производство на пуканки, е създаден в Америка през 1907 година.
В повечето латиноамерикански страни /с изключение може би само на Аржентина и Чили/, царевицата представлява основата на националната кухня. В Мексико тя е на първо място, следвана от фасула, тиквата и лютите чушки /чиле/. Царевицата се приготвя в консерва, или се консумира в естествен вид. Слага се в салати, в крем супи, или в комбинация с други зеленчуци, от брашното се приготват сладкиши, питки и други тестени изделия. Широко известни са мексиканските тортиляс, такос, енчиладас бурито, чилакилес и кесадияс, все продукти от печено, или пържено царевично брашно, към които са прибавени различни вкуснотии. Крем супата от чокло, колумбийските и чилийски емпанади, тамалите от варено брашно, новогодишните аяки, венецуелските арепи и качапи могат да развълнуват и най-злоядите. Корн флейкс са здравословната алтернатива на пържените картофки, нито едно посещение в киното не може да мине без пуканки, мексиканците обичат атоле, а перуанците си падат по безалкохолната Чича Морада, известна като царевичната „кола на инките”. Що се отнася до гъбата, която напада мамули през дъждовния период, тя прави царевицата негодна за нормална консумация, но селяните отделят загнилите зърна, заедно с черната гъба, прибавят към тази маса тиква, лук и чушки, запържват всичко и пълнят с този деликатес един особен вид сгънати палачинки. „Кесадия де уитлакоче” днес е нещо толкова изключително, че извън Мексико се предлага само на най-изискани приеми. Уитлакоче може да се яде и с такос. Блюдото е доста скъпо, дори в мексиканската столица.
РЕЦЕПТИ
Пикантна домашна тортиля.
Продукти
• 6 чаши покълнала или замразена царевица
• 1 голяма червена пиперка
• сока на 2 лайма или 1 лимон
• 2 ч.л. кайен пипер или чили (по желание)
• 1 ч.л. червен пипер
• щипка хималайска, келтска или морска сол
Приготвяне
Смесете всички съставки в кухненски робот или блендер и ги накълцайте до ситна и еднородна смес. Намажете готовото тесто върху тавичката на дехидратор като предварително подложите кухненска хартия или силиконова подложка. Добре е дебелината на кората да е поне 5-6мм защото при сушенето ще се отдели голямо количество вода и тортилята ако не е достатъчно дебела може да се натроши. Дехидрирайте нашето пикантно предложение при стандартна за суровоядите температура 40-42С (110-115F) за 10 чаша. Обърнете внимателно крекера и отлепете кухненската хартия/подложката. Продължете сушенето до пълно изсъхване и достигане на желаната хрупкавина. Готовата тортиля е една прекрасна добавка към редица пастети и дипове.
*
Светът кърви
като димяща рана
с променливо-устойчива злина,
разпнат между убий го и Осанна...
Не го спасява даже любовта.
Очаквал си.
За краха си подготвен.
Днес тръгваш срещу образа си цял.
Захвърляш с вик поредната си котва
и в кратера потъваш помъдрял.
* "И ми нареди да ти разкажа от другата си личност" Сесар Вайехо
Разказвам ти от другата си личност,
която пие черна аяуаска*,
венчана с тое** в малка, жълта кана
с ръждиво дъно,
тъмно и смълчано.
Сребриста пАра думите обърква,
пространството изпълва с аромати –
безцветен дъх на мъртвата землянка,
дърво с ръце – въжета за душата,
един студен и неподвижен вятър;
оплюто вледенено огледало,
изправено срещу леса пресукан,
внезапно обсадил нощта на торса.
Гласа си мога в тъмното да видя
излизащ от гората - огледало;
препълнено е то с дървета стари
и бавно се е спуснало надолу,
през цветен дим, през ствол на мачиманго,
просмуква се в проблясващия плевел,
нахлуващ през пролуките на пода…
Ръцете гледам, гледам си лицето,
През кожа гледам, гледам се с ръцете…
Надигам се от дънер на еспина.
О, всичко е наред в това горище.
То вече не е мътно огледало,
а лес съвсем реален, просто тук е.
Чудесен е – мирише и шуми…
Поляна прекосявам, пъхам пръсти
в отвора на кушмата и изваждам
шишенце цветна течност;
и развинтвам
капачката.
Капачката разперва
криле зъбчати и полита с блясък,
а после приближава и поръсва
гърдите ми със музиката течна.
Отправям се нанякъде,
разтварям
бамбукови стъбла пастелно цветни,
пищяли на танриля, член аченов,
стените от душици изкатервам.
През отвора на кушмата избликват
лепливи капки ароматни ноти.
Сияние на факли очертава -
и бавно зачертава-вцепенява
лицето ми,
лицата ми,
лицата ни
и тези три смутени силуета,
които се разлистват най-внезапно
във висините тъмни на косата
като луни, корони, хоризонти
на жълти и червени орхидеи;
в безвремието виждам ги далечни,
съвсем далечни да се изличават;
до прах от кост под слънчеви лисици.
Съвсем далечни
да се изличават,
съвсем далечни -
да ме заличават…
----
Eпифания
И няма по-щастлив момент от този -
завръщаш се отново в битието,
свободен от фалшивите възторзи,
с ръце,
от празна слава
незаети.
----------
Христница
Стара майка не бързаше с името.
Зад прозореца светъл притихнала,
изтърпяваше някакси зимата.
С този
уличен
шум
беше
свикнала.
Тя дочу гласовете на малките,
покорили калпака на хълма,
за да пускат шейни по пързалката
и да падат в студената вълна.
Тя видя как комично хлебарите
след махленското куче подтичват;
как във задния двор каменарите
две-три мраморни блудници сбричкват.
Как съседката влачеше мрежите,
а тревоги очите й лостеха;
как си смъркаха прахче младежите,
а врабецът и просякът постеха.
Как на сгърбени синкави хорица
церемония славна им щукна
и заситниха в глухата улица
погребално
след алена буква.
Чак тогава небесната майчица
се протегна за листа хартия,
преобърна началната страница
и спокойно написа:
Мария.
Омагьосаните светове на Иван Дреников
Разгръщам последните страници на тритомното научно издание „Исторически речник на Венецуела”. Името на Иван Дреников* веднага се набива в очи. Той е единственият българин между 350-те сътрудници, участвали в създаването на книгата. Представен е с кратка биографична справка: завършил литература в Парижкия университет, изучавал психология и ориенталски езици, директор на Отдел за стари и редки книги и манускрипти и създател на отдела за стари карти към Националната библиотека на Венецуела, доживотан съветник към института „Хувър” при университета в Станфорд /САЩ/, автор на 12 книги, между които „Йога, наука за човека”, „От тревожността до екстаза”, „Изкуството на подсъзнанието”, „Манифест на магьосниците”, „Войната на магьосниците”, „Кратка история на венецуелската картография” и други. Когато провеждаме това интервю /1993/, пише първия си ромен. /По-късно посети на няколко пъти България и в печата имаше доста разговори с него. Беше един от хората, които продадоха реституираните си имоти. Успя да види стария си приятел Симеон Кобургготски като действащ политик. Издаде и книги на български език. Интересно ми е какво мисли сега. Трябва да го питам, стига сме си разменяли само любезности в skype.
Зад сухите бележки остава скрита личността на един странстващ сънародник с неспокойна душа на изследовател и лице на потомствен интелектуалец.
Гласът му дълго време е бил заглушаван. Заради това нека чуем как самият той помни и тълкува фактите от своята биография и от съвременната ни история.
РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО
- Аз нося името на прадядо си по бащина линия. Той е бил родом от Кюстендил, където се е намирала Дрениковата махала с прочутата Дреникова кула. Оттам идва и фамилното ни име.
Бащата на Иван – Георги Стоименов Дреников – е известен като „Рилския орел”. Роден през 1897 година в стар македонски род, той завършва Военното училище и през Първата световна война организира непознати дотогава „бойни отряди”. Бил е в пехотата и кавалерията. Следвал е не само във Военната академия, но и право в Софийския университет. Голямата му любов, обаче, си остава авиацията. През 1936 година той донася първия олимпийски медал за България /бронзов/ от Олимпийските игри в Мюнхен, където „прави чудеса със своя безмоторен самолет.” От 1934 е „директор на въздухоплаването”. По това време организира демонстрации пред журналисти с по-големия брат на Иван – Кирил, „за да докаже, че и едно 12 годишно момче може да управлява самолет.”
ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА
- Когато царят се завърнал от Германия на 15 август 1943 година, на летище Враждебна не го очаквал никой, - продължава разказа и Иван. – Негово Величество пристигнал по-рано от определеното време, с личния самолет на Хитлер. Баща ми присъствал по силата на своите служебни задължения при слизането му на родна земя и по-късно разказваше, че е говорил с него в своята канцелария веднага след кацането. Той твърдеше, че цар Борис описал набързо тежкото положение на Германия и казал, че трябва час по-скоро да излезем от пакта, да станем истински неутрални. Бил много загрижен за съдбата на България. Според баща ми, царят изглеждал добре и той смяташе, че е малко вероятно да е бил отровен. На следващия ден, когато царят дошъл да изпрати на летището Бауер, /летеца на Хитлер, преспал в Букурещ! от съображения за сигурност!/, баща ми отново разговарял с Негово Величество. Царят споменал за някакви маневри, насрочени за края на август. След това идва фаталната му смърт. Във всеки случай, министърът на народното здраве отказва да подпише смъртния акт, а вкъщи се говореше също, че от Истамбул е трябвало да пристигне със самолет един голям специалист по отровите. Бяхме на летището, когато ни съобщиха, че Негово Величество е зле. Баща ми тръгна веднага за града. Единствения път, когато съм видял очите на татко насълзени, беше малко по-късно. Съобщи ни кратко, че царят е мъртъв. След десетина дни военният министър поиска оставката на баща ми и той си я подаде. Всички тези събития са по.подробно описани в архивите, подарени от брат ми на Станфордския университет в САЩ.
- А защо е била поискана оставката на Георги Дреников?
- На баща ми не му допадаше крайното обвързване с която и да било страна, безгръбначното служене на чужди интереси; а регентите бяха силно прогермански настроени. Царят се опитваше да лавира, докато те от първия ден започнаха да демонстрират обвързаност с пакта и татко им беше неизгоден. През 1943 година стана ясно, че Германия губи войната и тясното сътрудничество с нея ще доведе до национална катастрофа. Смятам, че това е истината. Брат ми дава подробен отговор на въпроса за оставката на баща ни в своята книга „Мистериозната смърт на един цар”. Там той отвръща на нападките по адрес на моето семейство, между които имаше и съвсем нелепи; например, че майка ми, потомка на стар възрожденски род, била племенничка на маршал Монтойфел. След като си подаде оставката, баща ми влезе във връзка с Дамян Велчев, Крум Лекарски, Стойчев итн. и участва в много активна форма в преврата на 9 септември 1944 година. Спомням си, че той много пътуваше: ходи на летище Телиш, на някои други летища, да говори с доверени офицери за подготовката на преврата, а през това време го търсеха вкъщи от полицията. Татко участва в завземането на Военното министерство и през същия ден бе назначен за командир на въздушните войски. Спомням си, че седмици след това той продължи да ходи по много летища из България. Говореше с разбунтували се войници, които бяха затворили своите офицери, стремеше се, според силите си, да предотврати избухването на гражданска война. Използваше своите контакти,чар, упоритост и убедителност. Идеите му бяха България да излезе от войната и да запази своята национална независимост. Около края на месец септември той прие генерал Судец и Хари Харпър, представителя на САЩ, който дойде по това време. Мисля, че към 25 септември баща ми издаде една заповед, според която трябваше да се свалят всички руски знамена от сградите на българската авиация. Тогава бях момче в началото на юношеството и добре си спомням събитията. Вече навсякъде присъстваха политически комисари. Баща ми остана непоколебим патриот и ето, че отново поискаха оставката му. Лекарски, Стойчев и Велчев се противопоставиха. Говореше се дори да го изпратят в чужбина, защото татко имаше голямо влияние в авиацията и някои се страхуваха от създаване на настроения покрай уволнението му. Небезизвестната партия, която беше започнала да набира сила и да измества демократичните сили от властта, успя да се наложи и в края на краищата баща ми бе арестуван. Изчезна за известно време. Искали да го разстрелят. Спасили го застъпничеството на тогавашния заместник-министър на войната Крум Лекарски и писмото от фронта на генерал Стойчев. Мой чичо, адвокат, бе помагал преди Девети на комунистическия прокурор, това също допринесе за спасяването на татко. Държаха го 27 дни, две седмици лежа на легло вкъщи, след като излезе от затвора. Там били в една килия с царския съветник Поменов. На 5 февруари 1945 година пак го арестуваха и го съди Народният съд. Изфабрикуваха му и обвинение: когато баща ми бил началник на Авиационното училище в Казанлък, там била разкрита конспирация на офицерския кандидат Желю Манолов и негови съмишленици. За нея разбрахме по-късно, защото добре си спомням, че по време на събитията татко беше болен от грип и лежеше вкъщи. Полицията искала да разпитва Желю Манолов, а баща ми, макар и на легло, не разрешил. Тогава се получила заповед от Военното министерство конспираторът да бъде предаден на полицията. Тази заповед е в архивите на моето семейство. По-късно кандидат офицерът се самоубил. Тъй като не могли да обвинят началника на училището в друго, в мотивите на присъдата прокурорът посочва, че баща ми казал по някакъв повод пред войниците: „Комунизмът е змия и оправдавам дори унищожаването на невинни, ако сред тях има скрит комунист.” Не знам дари е казал подобно нещо. В отношенията си с хората винаги е бил хуманен. Стоял е твърдо на патриотични позиции, като доста български офицери. Спомням си ярко /това са силни преживявания/, че един от адвокатите на татко дойде и поиска от майка ми отрова /съхранявахме вкъщи разни препарати/. Уж баща ми пожелал от защитника си да му я занесе. Майка ми му предаде, че каквото иска нейният съпруг, може да й го каже и сам на свижданията. Тогава тя с голям риск прати телеграми до Лекарски, Стойчев и други. Отзоваха се също бивши офицери на баща ми, обвинявани преди преврата в комунистическа дейност и защитавани от него. Тези хора, независимо от убежденията си, постъпиха както повеляват човешките и колегиалните отношения. Повечето бяха от военното министерство. Благодарение на техните свидетелства, смъртната присъда бе заменена с 15 години затвор, после с 5 и още в края на 1945 година баща ми беше освободен. Обаче той беше вече огорчен до дъното на душата си от новия режим. Даже пазех доскоро едно писмо, в което татко ми беше писал за борбата против комунизма. Бибо винаги ми казваше: „Ти си луд! Защо държиш това писмо?” През 1947 година все още ставаше въпрос в България да се сформира едно независимо правителство. Тогава баща ми беше поканен за военен министър, което по-късно му коства 6 месеца концентрационен лагер /”Росица”/. Управниците бяха подразнени и от това, че англичаните пожелаха той да отговаря за българския отрязък от въздушната линия Лондон-Бомбай. Никой не се интересуваше от професионализма му, освен чужденците. После бяха разпуснати или забранени политическите партии, стопиха се последните белези на демократичност. В атмосферата на всеобща несигурност отново започна сплашване, игра със съдбите на хората. През 1949 година арестуваха цялото ни семейство. Бях на 14 години, брат ми е с 5 години по-голям от мен. Арестуваха ни в Балчик, заедно със семейството на инженер Бояджиев и 3 дни ни държаха без храна в една казарма извън Варна, защото „нямали заповед за предоставяне на дневна дажба”. Бяха открили вкъщи бойния пистолет на баща ми в една кутия за локум и някакъв полковник час по час ехидно питаше мама: „Госпожа Дреникова, искате ли един локум?” Войниците бяха по-човечни. „Осветихме” новата сграда на Държавна сигурност, защото комай бяхме първите задържани там. Извеждаха ни даже на разстрел. Откъде да знаем, че бил фалшив, само за сплашване. Един офицер обяснил на майка ми, че първо ще убият децата, после мъжете и накрая жените. Някой дори стреля във въздуха. Различните служби изглежда не можаха да се споразумеят кой да поеме отговорността; или пък чисто и просто тъмничарите издевателстваха за пореден път над психиката на затворниците. После осъдиха мама и татко, конфискуваха ни имуществото, а нас, децата, по етапен ред изпратиха при роднини във Видин. Една година бях изключен от училище по политически причини, макар че бях най-добрият ученик в Брезнишката гимназия. И, разбира се, нямах право да следвам. Също и брат ми. При това положение, той напусна България през 1956 година, защото искаше да се развива. Не можеше да се примири, че го тикат към послушание, покаяние и посредственост, които с нищо не беше заслужил. Аз развеждах чужди туристи, понеже знаех езици, но като разбраха кой съм и това ми забраниха. Тогава работих 2 години във френската легация, нямаше как да забранят на чуждестранната администрация да ме назначи. Споделих с колегите си, че искам да продължа образованието си. Франският посланик подочул нещо от подчинените си, повика ме и обеща да уреди излизането ми от България, ако му обещая нещо – да не се занимавам никога с политическа дейност.
ПО-ГОЛЕМИЯ БРАТ
- Обещах и изпълних обещанието си. Не мога да кажа същото за брат ми, който цял живот се е занимавал с политика. Той беше доктор по международно право в Парижкия университет и тезата на дисертацията му беше „Международни договори и конвенции на България от 1918 до 1938 година”. Кирил има и втори докторат по дипломация, който е върху добруджанския въпрос. Спомням си, че бях много малък, когато Добруджа бе върната на България. Играех на улицата, Кирил ме извика и обясни „какво е положението”. Намерихме едни скрити бонбони вкъщи и се почерпихме. Той цял живот е милеел за България, независимо от омразата и интригите. Делото му бе посветено на неговата родина и на добруването й, така, както той го разбираше. Ако не беше нетърпимостта към мислещите по-различно в нашата татковина, ако имаше широта на възгледите и толерантност, а не насърчаване на овчедушието, то Кирил едва ли щеше да кръстосва целия свят като емигрант. Уви, такава е същността на всеки режим, облегнат на посредствеността. Кирил не беше политически пасивен като мен – той стана постоянен български представител в Международната антикомунистическа лига и член на Световния й консултативен комитет. Бе съветник на цар Симеон и известно време бе президент на Българската лига за човешки права.
ДЕЛА ЖИТЕЙСКИ, ДЕЛА РОДОЛЮБИВИ
- Цял живот брат ми се беше посветил на родолюбивата кауза да издирва най-различни писмени документи за миналото на нашата страна. В резултат на това, след смъртта му аз депозирах в библиотеката на Станфордския университет в САЩ най-богатата библиографска, иконографска и документална колекция за България, събрана извън страната. Историята й мина през доста перипетии. Още приживе брат ми трябваше да съхранява всичко много внимателно в къщата си в Брюксел, защото писмените доказателства в неговата колекция не се харесваха на много хора. Той живееше под псевдонима Сирил Дренек де Велбуш. Мнозина го търсеха. Едни – за да оставят на съхранение ценни реликви със значение за българската история, други – за да унищожат същите тези уникални свидетелства. Когато почина през 1983 година, той беше направил завещание в моя полза, защото знаеше, че няма да позволя това богатство да се разпилее. Трудно беше да съхранявам сбирката сам. Опитах се да продължа обогатяването й, но не се оказа по силите ми. За поддържането и разрастването й се изискват доста средства. Тогава предадох нещата в Станфорд, където се съхраняват и предадените от Симеон Втори архиви на цар Фердинанд. Подобни на братовата ми колекция по обем и изчерпателност има само няколко – на Паприков и на Банковски. Трябваше да се боря с адвокати, оспорващи завещанието, с потенциални крадци в празната къща на брат ми, с нескриваните аспирации на някои личности към експонати от сбирката. Що се отнася до стойността й, ето документа, в който се посочват най-общо дяловете на колекцията и се дава оценка за качествата им. Тази бележка на ръка е от цар Симеон, който е смъмрил писмено секретарката си, че е преписала съдържанието на станфордското експертно писмо твърде „общо и съкратено”. Ето и оценката на университетските експерти: „Колекцията има голяма инхормационна, търговска и сантиментална стойност. Съдържа книги, брошури, вестници и публикации във връзка с историята, етнографията, литературата и изкуството от 17 век до днес. Редки и непознати в България издания. Има и класически образци, например, „Рибният буквар” от 19 век. Колекцията тежи 12 тона и заема 180 линейни метра. Книгите са на различни езици – български, френски, английски, немски, руски. Около 8% от съдържанието на библиотеката е посветено на останалите балкански страни. Тук е най-пълната колекция от всички емигрантски публикации – списания, книги, статии. Иконографският дял съдържа географски карти и планове от български области и градове от 1540 до 1899 година. Общо 69 карти, някои от тях редки и правени от най-добри картографи. Има гравюри и фолклорни сцени, създадени в периода от 1800 до 1899 година. 5 са дори отпреди 1800 година. В раздела за пощенски картички от България и чужбина /свързани с българската тема/ има 2500 екземпляра1 80% от тях стари. Включително първите български картички. Съхранени са също така няколко хиляди оригинални фотографии от исторически събития, или на исторически личности. Има много репродукции от подбрани оригинални фотографии. В отдела „Архиви и документация” са събрани манускрипти, лични архиви, оригинални исторически документи, много вестници и списания, изрезки за България от цял свят. Тук се пази официалното българско копие за ратификацията на Ньойския мирен договор. В сбирката се пази бродиран български национален костюм от Битоля на повече от 300 години, много ордени и медали. Пази се първото българско знаме, влязло в Битоля, Охрид и Струга през 1940 година. Тук са архивите на българското царско консулство във Франкфурт, както и сабя на цар Борис, подарена от него на генерал Волков.Съхраняват се и старинни български манускрипти от 15-16 век.”
- Те могат да се видят на микрофилм - отбелязва Иван Дреников. – Брат ми предостави тази възможност на Народната библиотека, за да получава по линия на обмена най-новите публикации по интересуващите го теми. Безспорно, най-ценни от всичко са близо трите хиляди писмени свидетелства на пътешественици, писатели, политици от старата и новата история, които разказват за преживяванията си в македонските земи. Ванче Михайлов ценеше делото на брат ми. В едно писмо му беше писал: „Не се е случвало да видя друга с такава практическа стойност библиография...”Между другото, архивите не могат да се консултират баз мое съгласие.
- Вие имате някои проучвания, които засягат връзките между България и Венецуела...
- Ако трябва да започнем от самото начало, някои твърдят, че първият българин е стъпил на американския бряг, или по-точно, на карибските острови, още с първата експедиция на Колумб. Предполага се, че е бил топчия на кораба „Пинто”, казвал се Драган и бил от Лехница /старото име на Охрид/. Хипотезата на брат ми е, че скиталецът проповядвал една от многото ереси, с които българите по това време влияели върху духовния живот на Средновековна Европа. Така Драган попаднал в затвора, откъдето го измъкнал Колумб, който събирал своя първи екипаж сред авантюристи и каторжници. Не съм съгласен, че откривателят на Венецуела Алонсо де Охеда е имал български произход. /Че е бил осиновено от дубровнишки дипломат българско сираче/. Доказано е знатното испанско потекло на пътешественика, многолинейното му роднинство с членове на висшия клир. По-нататък. Една от значимите личности в културната история на Венецуела е Станко Врац. Дълго време той бил смятан за чех, но аз успях да издиря в архивите тези документи, с които Станко е получил венецуелско поданство. Там е записано, че сеньор Врац е от български произход. Успях да издиря също, че Станко Врац е бил роден във Велико Търново и че през 1877 година е бил ранен с ятяган в битката при Плевен. След това участвал в експедиции в Африка, Перу, Далечния Изток и Венецуела. Ние си мислим, че хората тогава са били трудно подвижни, но съдбите на подобни хора опровергават битуващия в съзнанието ни шаблон. Във Венецуела Станко Врац се установява в град Боливар и започва да добива каучук по индустриален начин. Създава амбициозен проект за развитието на щата Гуаяна /където се намира днешният град Боливар/. Врац умира в младата Чехословакия, където успява да занесе цялата събрана от него документирана информация за флората, фауната, стопанството и индустрията на екзотичната страна. Наричат го „втория Хумболт”, заради изследователската му страст. Врац пръв открил някои венецуелски птици и растения и надлежно ги е описал в своите дневници. В Чехия има музей, посветен на живота и дейността му. Друг интересен българин, свързал в миналото името си с Венецуела, е Асен Траянов, брат на поета Теодор Траянов. Той пристигя във Венецуела след Първата световна война. Организира 13 експедиции, повечето заплатени от САЩ. Натоварен е от генерал Гомес да изработи географска карта на Гуаяна, заедно с един швейцарец. Говори се, че бил кръстил някои местности с български имена, включително Цар Борис, но странните наименования „неприхванали” на местна почва и скоро били забравени.
ЛИЧНИ ПРИСТРАСТИЯ
Апартаментът на господин Дреников съдържа само най-необходимото, о се отнася до общоприетия начин на живот. Това, което му придава индивидуалност, са множеството предмети от тибетската сбирка на домакина. Негов гост през годините е бил не един будистки монах. Витрините на скриновете и стените на жилището са пълни с амулети, статуетки, хоругви, ритуални ножове и чаши. Домакинът говори с гордост за увлечението си:
- Пред вас е най-голямата частна сбирка в Латинска Америка на предмети от Индия и Тибет. Призна го и секретарят на Далай Лама, когато ми беше на гости през 1992 година. Аз съм автор на две книги за йога, за една книга, свързана с ориенталското изкуство, от дълго време се интересувам от подобни теми. Успях да открия много сходни елементи между българската и тибетската култура. Навярно свързващата нишка са прабългарите. В тибет съществува ритуален музикален инструмент, който се прави от кост и местните хора го наричат...”пищялка”. На дебелите горни друхи тибетците също казват „шуба”. Спомняте ли си легендата за Крум, който пил вино от черепа на император Никифор? Виждате ли тази тибетска чаша? Тя е с формата на череп и се използва при ритуали. Тези ножове са били използвани в специални церемонии. А в тази витрина ще намерите много кутийки, в които са се поставяли молитвени текстове. В тях са слагали и прах на лами, който вятърът е разпръсквал. Всички те са с фина ръчна изработка, но личат различните стилове – китайски, монголски, тибетски. Най-старата е от 14 век. Един от най-ценните предмети в колекцията ми е тази малка статуетка на йога в медитация. За нея има специална научна публикация. Тоя индийски манускрипт, който виждате да виси на стената, е спасен направо от боклука. Видях го случайно, а когато го показах на експерти, оказа се дори по-ценен, отколкото предполагах. Всяка вещ тук има собствена история. Ето един гердан, който също спасих от унищожения. Една обедняла индийка, която беше чула, че се интересувам от старинни вещи, реши да ми покажа семейната реликва, предавана от майка на дъщеря. Беше решила да накъса огърлицата и да я продаде на части. В продължение на няколко дни се пазарихме. Не щеш ли, в къщата на индийката избухна пожар. Признавам си, че постъпих малко нахално, защото използвах суеверието на жената, за да я убедя да ми продаде накита цял и непокътнат и то на приемлива цена. Сега разполагам с уникален шедьовър в домашната си колекция.
От многобройните си пътешествия Иван Дреников е донесъл и други ценни предмети: дървен стол на повече от 200 години, който се нуждае от много грижи, за да не бъде нападнат от дървояди, или от влагата на тропика, непалски килими и знамена, репродукции от Храма на любовта в Индия, саби, много статуетки. Човек забравя, че отвън съществува шумният, ултрамодерен Каракас. Домакинът продължава с легенди за българските реликви, съхранени в неговото семейство:
- Преди време се бях посветил на събирането на амулети. Имам някои гръцки, китайски, византийски, римски, полинезийски. Най-старите са от трети век. полинезийските са много ценни, защото се предават от поколение на поколение между вождове и жреци. Най-интересни са ми нашите, български амулети. Ето нещо много рядко – гностичен амулет, представляващ змия с човешка глава. Нося го винаги със себе си. Съществува една стара легенда, че това бил амулетът на Боян Магесника. Във „Войната на магьосниците” аз писах нещо за магията в средновековна Византия, която е била свързана до голяма степен с големия враг на империята по това време България. Тогава в Константинопол императорските коньри се грижели за един специален ат. Животното винаги е трябвало да бъде в отлично физическо състояние и екземплюрите се подменяли периодично. Под копитото на този ат имало надписи против България. За нашата страна се споменава много в различни източници до 15-16 век. Името на Боян Магесника се среща поне на 20 места в различни книги и манускрипти, включително в описания на битката при Лепанто. Знаете, че духовното влияние на България през Средновековието е много голямо. Когато Европа е заспивала тежък сън, гласът на поп Богомил е прозвучал чак до Монсегюр, ръката на български живописец е поставила първите щрихи на Ренесанса в Боянската църква итн. Това са известни неща, но колцина знаят, че Григорий Синаитски, прокуден от своите братя монаси от Света гора, се установява в България, недалеч от Родопите, в земите на Странджа и започва да проповядва исихазма? „Износът” на духовни учения и културно влияние от България за Франция стига дотам, че през средните векове френските крале са се клели в Реймс над евангелие, изработено и пренесено на запад от българските земи. За албигойците да не говорим. В моята колекция имам 4 много стари пръстена. Смята се, че единият е болярски, от онези размирни времена, за които говорим. Знайно е, че с прииждането на османските турци по българските земи, една част от болярите паднали в битки, друга част приели исляма, а немалко семейства забегнали в европейския югозапад, където се смесили с местните благороднически фамилии. Вижте само каква изящна изработка. Плод на зряла, развита цивилизация. И още един скъп дар, наследен от моето семейство – икона от Зографския манастир.
Трите часа на разговора са изминали неусетно в компанията на сладкодумния събеседник. В неговото съзнание светът зад прозорците и светът на книгите, миналото и настоящето, различните континенти, раси и религии съжителстват във взаимна връзка и зависимост, еднакво ярко и органично, като сън в реалността и реалност в съня. На вратата ме изпраща по-близък човек, който прекарва времето си в изтъкаване на нишки между различни цивилизации, начини на мислене и културни пространства. Един човек, който е станал венецуелец и гражданин на света, без нито за минута да престане да се чувства българин.
Интервюто е препечатано със съкращения от статия във вестник „ВЕК 21” и книгата „Венесуела – четиво за любознателни и кандидатемигранти”.
* Съвпадение на имената с българския пианист Иван Дреников, с когото "венецуелският Иван Дреников" е далечен роднина.
Ганг
Денува душата на сал.
Под открито небе.
Припомня си ту Тадж Махал,
ту смеха на дете.
Пътува в дълбока река,
между мрак и лъчи.
Разхожда се просто така.
Съзерцава. Мълчи.
Нощува сред звездния храм,
освещаван с роса.
Докоснеш ли лотоса ням,
ще й чуеш гласа.
Трон
Все някой ще намери малко време
да ти разкаже притчата за тях –
за двата храма – видим бял; и черен.
За Тадж Махал. За трона на Аллах.
Навярно проумявали са трудно,
защо мъжът, в излишества живял,
пастир на домакинство многолюдно,
най-мъртвата от всички е избрал?
Владетел на безчислени богатства,
заключил радостта си в храма-цвете.
Лъчи без образ. Лик без светотатство.
Та вътре да почиват боговете.
А храмът черен смогнал да иззида
единствено с кръвта си, вдън душата,
където с всяка клетка-керемида
и тухличка, погребвал светлината.
Оставил чист олтара поднебесен
/с протегнати към слънцето ръце –
минорна, вкаменена, мъжка песен/,
владетелят починал от сърце.
Все някога и ти ще го сънуваш –
надвесен като облак над река,
хем много земен, хем несъществуващ –
безмълвно цвете в звездната леха;
че всяка обич е напъпил лотос,
а лотосът – притихнал исов гонг,
забравил да отмерва време-восък;
предхождащ като източен дифтонг.
1994 - 2007 - 2010
„Царевицата, обществото, културата и историята ни не могат да се разделят. Нашето минало и нашето настояще се градят върху царевицата. Животът ни е базиран върху царевицата. Ние сме „царевични хора””, - твърди Гийермо Бонфил Батая.
Мексиканският антрополог знае какво говори. Наистина, този вид житно растение е култивирано за първи път преди хиляди години в Мезоамерика В пещерите на Техуакан, щата Пуебла, са съхранени остатъци от царевица, отгледана преди 3 хил. години. В ацтекски пирамиди са намерени следи от цветен прашец, идентифициран като полен от предшественици на кукуруза. Там има и много рисунки на царевица, скулптури, изобразяващи каменни мамули итн. Впоследствие зърнено-фуражната култура се разпространява из цяла Америка (Северна и Южна). В Европа царевица започва да се сади през 16 век, в периода на „великите географски открития”. Стотина години по-късно кукурузът прониква в Индия и Китай. И днес най-много царевица се произвежда в Щатите, Китай, Бразилия и Мексико.
Когато европейците стъпват на американския бряг с корабите на Колумб, ацтеки, маи и инки отглеждат растението от векове и вече знаят как да използват всяка негова клетка. Нещо повече, те са го митологизирали и чрез таинствени религиозни ритуали възпроизвеждат „цикъла на царевицата”, където конкретиката е само отправна точка за осмисляне на битието.
Испанците срещат непознатото растение навсякъде : в Перу, Чили, Хаити; от северните граници на днешна Канада, на юг до Патагония, от колибите до дворците. Особено била почитана царевицата в държавата на инките. Сеячите на ценното растение били нещо като жреци-пазители на живота. Те се подлагали на самоограничения. Индианците от земите, принадлежащи на днешна Никарагуа, също давали обет за въздържание в периода от засяването до обирането на царевичната реколта. Синтеотл, ацтекската богиня на царевицата, била почитана като богиня майка, или властелинка на плодородието. Календарите на древните ацтеки и маи определяли стриктно времето за посев и празненства, за честване на различните богове, за търговия и дори за война. Безсмъртните властвали над личните съдби на хората, оцелеляващи сред враждебността на вулкани, земетресения, урагани, суша и глад. В много погребални урни археолозите са открили семенца от кукуруз. Кръвта от човешките жертвоприношения се съхранявала в издълбани мамули, раздавани като реликви. Особено скъпи били „вместилищата”, пълни с императорска, или благородническа кръв. „Щом боговете могат да се жертват периодично за запазване на равновесието в света, какво остава за нас, хората”, гласяла смразяващата за съвременния човек философия на ацтеките. Те организирали военни походи за „лов на пленници”, с чиито живот трябвало да откупят още един ден несигурно съществувание от суровата природа.
Според мита, записан в най-известния индиански документ, книгата "Попол Вух", дошла до нас в превод на испански, днешното човечество е било създадено от царевица при четвъртия /последен засега/ опит на боговете да сътворят разумно същество. При предишните опити те използвали пръст, дърво и други растения, докато най-накрая замесили плътта на първите четирима мъже от бяла и жълта царевица и така дали началото на кичеанското племе /от групата на маите/.
Според другите древни обитатели на субконтинента - ацтеките, земните жители са сътворени без връзка с царевицата, но въпреки това, животът им напълно зависи от нея. Ето какво гласи техният мит:
Преди много, много години боговете се загрижили с какво ще се хранят простосмъртните. Кетцалкоатл тръгнал да търси изход от положението. На пътя, близо до Теотихуан, той срещнал една Червена мравка, която мъкнела царевично зърно.
- Къде откри това? – попитал богът.
Отначало мравката не искала да каже, но после се съгласила да разкрие тайната: „Царевичните зрънца се намират в Планината на продоволствието. Там има изобилие от всякакви храни.”
- Моля те, придружи ме, искам да видя мястото. Знаеш ли колко много човешки деца няма какво да ядат? – казал Кетцалкоатл.
- Добре, но само ако станем приятели, - отвърнала наперено Червената мравка.
Богът приел и скоро побратимите стигнали до вълшебната планина. Входът към пещерите бил много тесен, така че Кетцалкоатл използвал магия, за да се превърне в Черна мравка и да проникне в хранилищата. Червената мравка му сочела пътя. Намерили запасите, Кетцалкоатл взел няколко зърна и се върнал при боговете в ацтекския рай - Тамоанчан, за да им покаже находката. Боговете разделили царевичните зрънца между хората, но донесеното било много малко. „Какво ще правим сега?” – питали се всемогъщите. – „Трябват ни големи количества в кратки срокове, а една мравка не може да се справи с подобна задача.” Кетцалкоатл предложил да премести цялата планина и дори се опитал да я повдигне, но дори за него задачата се оказала неизпълнима. Тогава властелините на небето наредили на Нанахуатл да прати светкавица, с която да проправи пътя на сините, бели, жълти и червени дъждовни божества /тлалокес/. Полетели стихиите към хранилището на продоволствията и откраднали за човечеството не само царевичните зърна, но и боба, билката чия и всякакви други семена.
Общото между безбройните истории от този род е фундаменталната роля на царевицата в живота на централноамериканските племена.
Някога ацтеките са си правели ритуални огърлици от пуканки. Pobres hijos de la chingada! Заслепен от мита за завръщането на белите прадеди, Моктесума подарил един гердан и на Кортес, в знак на симпатия. Няколко години преди да се възползват от трагичната заблуда на ацтеките, моряците на Колумб все още подскачали уплашено, когато царевицата променяла формата си под въздействието на огъня. Милитаризираните им мозъци възприемали шума като пукот на оръжие.
От второто си пътуване до Америка Колумб донесъл в Европа ценното растение (Zea mays ssp., Gramineae), което отначало отглеждали в дворцовата градина като рядкост. Скоро царевицата се разпространила из цяла Испания, Франция, Португалия, на Балканите и в Турция. В XVIII в. шведският природоизпитател Карл Линей й дал названието "Зеа макс", образувано от гръцката дума "живот" и хаитянското название на растението.
Иначе царевицата си е нещо съвсем обикновено и насъщно; и то не само за американците. За сравнително кратко време тя става основен източник на храна в много страни, а приготвяните от нея румънска и молдовска мамалига, български качамак, грузински хляб (мчади) и други изделия си извоюват статут на национални ястия. Дълго време високомерните европейци я възприемат като „храна за бедните”. Някои източници твърдят, че в света се отглежда повече царевица, отколкото пшеница, или ориз, въпреки че хората консумират по-малката част от това внушително количество. Повечето царевица в Европа все още се дава на животните. Названията на зърнената култура в доколумбова Америка са многобройни – маис, чокло, мило, елоте, тлайоли, хохото, сара итн. Всички индиански езици – ацтекският нахуатл, десетките карибски наречия, инкският кечуа, гуарани итн., разполагат с отделни думи, за да обозначат кочана, зърнестата част, или цялото растение, заедно със стъблото и корените. Царевицата има много имена дори и в България. Наричат я арапка, влашка, гугула, гълъби, кукуруз, мисир, папур, пашка, пченка, рапка, царка и др. Известни са няколко типа с различни хранително вкусови качества: тип "дент", восъчна, сладка или "зелена", пуканкова, индианска и брашнена.
Царевицата се засява на поливни площи, тъй като е влаголюбива и топлолюбива култура, но колкото и да е странно, тя вирее най-добре, когато нощите са дълги. Растението е двуполово, то достига на височина повече от човешки ръст (между 2 и 3 метра). Стъблото му е дебело и здраво, по него има възли, от които излизат дълги и широки мечовидни листа. На върха на стъблото има разклонена метлица с малки мъжки цветчета, като техният прашец опрашва женските цветове, представляващи два или три кочана, израснали в основата на листата.
Царевицата се бере, след като свилата изсъхне и цялото растение пожълтее. На пръв поглед изглежда, че това растение може да се размножава спокойно без човешка намеса, някои дори го наричат „културен артефакт” и увлечени от традициите на магическия реализъм го разглеждат като метафора на човешкия род. Истината е друга. Макар че има диворастяща царевица, влажността, бактериите, силните ветрове, повалящи високите растения с плитки корени, липсата на соли в почвата са фактори, които затрудняват естествения процес на възпроизводство. Без съмнение, царевицата е силно приспособимо растение, тя „мутира” лесно, поради което са познати над 300 различни сортове, множество хибриди и кръстоски. Нобеловата лауреатка Барбара Маклинтък използва тази „гъвкавост” на царевичната ДНК, за да изследва и опише поведението на „скачащите гени” – подвижни генни частици, преминаващи от един организъм в друг. Заради това свое откритие тя получава Нобеловата награда по физиология и медицина за 1983 година. Геномът на царевицата се оказва доста сложен за анализ и все пак, днес той е завършен. Единственото друго растение, което може да се похвали със същото внимание от страна на учените, е оризът.
И до днес на пръсти се броят културните растения по света, от които се добиват толкова много продукти, колкото от царевицата. От царевично брашно се приготвят хляб и качамак. В хранителната промишленост от царевица се произвеждат декстрин, течна и медицинска глюкоза, растително масло (маргарин) и нишесте за десерти. В индустрията от различните части на царевичното растение се изработват още спирт, хартия, пластмаси; каучук за автомобилни гуми; изкуствени влакна, от които се тъкат платове за дрехи; различни лекарства. Свилата и листата могат да се използват също като декорация. Корените, стъблото, листата и зърното на царевицата са отлична храна за добитъка. Тя е второто по значение житно растение в България (след пшеницата) и с нея се засяват големи площи. Царевицата „внася” в организма много минерали, най-вече фосфор и магнезий.
Тя съдържа голямо количество лесно усвоими от човешкия организъм белтъчини и въглехидрати, мазнини, целулоза, както и много витамини - С, В1, В2, ВЗ, В6, В9, РР, Е, К, Н, U, феркаротин и други. В нея могат да се открият множество минерални соли, а също микроелементи като йод, цинк, мед, никел и др. Ценна нейна съставка е глутаминовата киселина. Доказано е профилактичното и лечебното въздействие на царевицата при атеросклероза. Царевичните зърна потискат ферментационните процеси в стомаха и се препоръчват на страдащи от язва и гастрит. Полезни са и за хората с проблеми на сърцето, черния дроб и др.
Царевицата е противопоказна единствено за хора с редки алергии спрямо, защото съдържа т.нар. липиден трансферен протеин - несмилаем протеин, който "оцелява" при готвене. Във връзка с този здравословен риск, Европейският съюз е задължил производителите на храни, които съдържат царевица, да я посочват в опаковката. Опитът показва също, че ако дълго време ядете само царевица, може да получите и анемия.
Ястията с царевица са безбройни. Тя се яде варена, на салати, в супи и ястия, използва се под формата на брашно, печена/най-вече във вид на пуканки/. Между другото, първият електрически апарат, или машина за производство на пуканки, е създаден в Америка през 1907 година.
В повечето латиноамерикански страни /с изключение може би само на Аржентина и Чили/, царевицата представлява основата на националната кухня. В Мексико тя е на първо място, следвана от фасула, тиквата и лютите чушки /чиле/. Царевицата се приготвя в консерва, или се консумира в естествен вид. Слага се в салати, в крем супи, или в комбинация с други зеленчуци, от брашното се приготват сладкиши, питки и други тестени изделия. Широко известни са мексиканските тортиляс, такос, енчиладас бурито, чилакилес и кесадияс, все продукти от печено, или пържено царевично брашно, към които са прибавени различни вкуснотии. Крем супата от чокло, колумбийските и чилийски емпанади, тамалите от варено брашно, новогодишните аяки, венецуелските арепи и качапи могат да развълнуват и най-злоядите. Корн флейкс са здравословната алтернатива на пържените картофки, нито едно посещение в киното не може да мине без пуканки, мексиканците обичат атоле, а перуанците си падат по безалкохолната Чича Морада, известна като царевичната „кола на инките”. Що се отнася до гъбата, която напада мамули през дъждовния период, тя прави царевицата негодна за нормална консумация, но селяните отделят загнилите зърна, заедно с черната гъба, прибавят към тази маса тиква, лук и чушки, запържват всичко и пълнят с този деликатес един особен вид сгънати палачинки. „Кесадия де уитлакоче” днес е нещо толкова изключително, че извън Мексико се предлага само на най-изискани приеми. Уитлакоче може да се яде и с такос. Блюдото е доста скъпо, дори в мексиканската столица.
РЕЦЕПТИ
Пикантна домашна тортиля.
Продукти
• 6 чаши покълнала или замразена царевица
• 1 голяма червена пиперка
• сока на 2 лайма или 1 лимон
• 2 ч.л. кайен пипер или чили (по желание)
• 1 ч.л. червен пипер
• щипка хималайска, келтска или морска сол
Приготвяне
Смесете всички съставки в кухненски робот или блендер и ги накълцайте до ситна и еднородна смес. Намажете готовото тесто върху тавичката на дехидратор като предварително подложите кухненска хартия или силиконова подложка. Добре е дебелината на кората да е поне 5-6мм защото при сушенето ще се отдели голямо количество вода и тортилята ако не е достатъчно дебела може да се натроши. Дехидрирайте нашето пикантно предложение при стандартна за суровоядите температура 40-42С (110-115F) за 10 чаша. Обърнете внимателно крекера и отлепете кухненската хартия/подложката. Продължете сушенето до пълно изсъхване и достигане на желаната хрупкавина. Готовата тортиля е една прекрасна добавка към редица пастети и дипове.
*
Светът кърви
като димяща рана
с променливо-устойчива злина,
разпнат между убий го и Осанна...
Не го спасява даже любовта.
Очаквал си.
За краха си подготвен.
Днес тръгваш срещу образа си цял.
Захвърляш с вик поредната си котва
и в кратера потъваш помъдрял.
* "И ми нареди да ти разкажа от другата си личност" Сесар Вайехо
Разказвам ти от другата си личност,
която пие черна аяуаска*,
венчана с тое** в малка, жълта кана
с ръждиво дъно,
тъмно и смълчано.
Сребриста пАра думите обърква,
пространството изпълва с аромати –
безцветен дъх на мъртвата землянка,
дърво с ръце – въжета за душата,
един студен и неподвижен вятър;
оплюто вледенено огледало,
изправено срещу леса пресукан,
внезапно обсадил нощта на торса.
Гласа си мога в тъмното да видя
излизащ от гората - огледало;
препълнено е то с дървета стари
и бавно се е спуснало надолу,
през цветен дим, през ствол на мачиманго,
просмуква се в проблясващия плевел,
нахлуващ през пролуките на пода…
Ръцете гледам, гледам си лицето,
През кожа гледам, гледам се с ръцете…
Надигам се от дънер на еспина.
О, всичко е наред в това горище.
То вече не е мътно огледало,
а лес съвсем реален, просто тук е.
Чудесен е – мирише и шуми…
Поляна прекосявам, пъхам пръсти
в отвора на кушмата и изваждам
шишенце цветна течност;
и развинтвам
капачката.
Капачката разперва
криле зъбчати и полита с блясък,
а после приближава и поръсва
гърдите ми със музиката течна.
Отправям се нанякъде,
разтварям
бамбукови стъбла пастелно цветни,
пищяли на танриля, член аченов,
стените от душици изкатервам.
През отвора на кушмата избликват
лепливи капки ароматни ноти.
Сияние на факли очертава -
и бавно зачертава-вцепенява
лицето ми,
лицата ми,
лицата ни
и тези три смутени силуета,
които се разлистват най-внезапно
във висините тъмни на косата
като луни, корони, хоризонти
на жълти и червени орхидеи;
в безвремието виждам ги далечни,
съвсем далечни да се изличават;
до прах от кост под слънчеви лисици.
Съвсем далечни
да се изличават,
съвсем далечни -
да ме заличават…
----
Eпифания
И няма по-щастлив момент от този -
завръщаш се отново в битието,
свободен от фалшивите възторзи,
с ръце,
от празна слава
незаети.
----------
Христница
Стара майка не бързаше с името.
Зад прозореца светъл притихнала,
изтърпяваше някакси зимата.
С този
уличен
шум
беше
свикнала.
Тя дочу гласовете на малките,
покорили калпака на хълма,
за да пускат шейни по пързалката
и да падат в студената вълна.
Тя видя как комично хлебарите
след махленското куче подтичват;
как във задния двор каменарите
две-три мраморни блудници сбричкват.
Как съседката влачеше мрежите,
а тревоги очите й лостеха;
как си смъркаха прахче младежите,
а врабецът и просякът постеха.
Как на сгърбени синкави хорица
церемония славна им щукна
и заситниха в глухата улица
погребално
след алена буква.
Чак тогава небесната майчица
се протегна за листа хартия,
преобърна началната страница
и спокойно написа:
Мария.
Омагьосаните светове на Иван Дреников
Разгръщам последните страници на тритомното научно издание „Исторически речник на Венецуела”. Името на Иван Дреников* веднага се набива в очи. Той е единственият българин между 350-те сътрудници, участвали в създаването на книгата. Представен е с кратка биографична справка: завършил литература в Парижкия университет, изучавал психология и ориенталски езици, директор на Отдел за стари и редки книги и манускрипти и създател на отдела за стари карти към Националната библиотека на Венецуела, доживотан съветник към института „Хувър” при университета в Станфорд /САЩ/, автор на 12 книги, между които „Йога, наука за човека”, „От тревожността до екстаза”, „Изкуството на подсъзнанието”, „Манифест на магьосниците”, „Войната на магьосниците”, „Кратка история на венецуелската картография” и други. Когато провеждаме това интервю /1993/, пише първия си ромен. /По-късно посети на няколко пъти България и в печата имаше доста разговори с него. Беше един от хората, които продадоха реституираните си имоти. Успя да види стария си приятел Симеон Кобургготски като действащ политик. Издаде и книги на български език. Интересно ми е какво мисли сега. Трябва да го питам, стига сме си разменяли само любезности в skype.
Зад сухите бележки остава скрита личността на един странстващ сънародник с неспокойна душа на изследовател и лице на потомствен интелектуалец.
Гласът му дълго време е бил заглушаван. Заради това нека чуем как самият той помни и тълкува фактите от своята биография и от съвременната ни история.
РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО
- Аз нося името на прадядо си по бащина линия. Той е бил родом от Кюстендил, където се е намирала Дрениковата махала с прочутата Дреникова кула. Оттам идва и фамилното ни име.
Бащата на Иван – Георги Стоименов Дреников – е известен като „Рилския орел”. Роден през 1897 година в стар македонски род, той завършва Военното училище и през Първата световна война организира непознати дотогава „бойни отряди”. Бил е в пехотата и кавалерията. Следвал е не само във Военната академия, но и право в Софийския университет. Голямата му любов, обаче, си остава авиацията. През 1936 година той донася първия олимпийски медал за България /бронзов/ от Олимпийските игри в Мюнхен, където „прави чудеса със своя безмоторен самолет.” От 1934 е „директор на въздухоплаването”. По това време организира демонстрации пред журналисти с по-големия брат на Иван – Кирил, „за да докаже, че и едно 12 годишно момче може да управлява самолет.”
ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА
- Когато царят се завърнал от Германия на 15 август 1943 година, на летище Враждебна не го очаквал никой, - продължава разказа и Иван. – Негово Величество пристигнал по-рано от определеното време, с личния самолет на Хитлер. Баща ми присъствал по силата на своите служебни задължения при слизането му на родна земя и по-късно разказваше, че е говорил с него в своята канцелария веднага след кацането. Той твърдеше, че цар Борис описал набързо тежкото положение на Германия и казал, че трябва час по-скоро да излезем от пакта, да станем истински неутрални. Бил много загрижен за съдбата на България. Според баща ми, царят изглеждал добре и той смяташе, че е малко вероятно да е бил отровен. На следващия ден, когато царят дошъл да изпрати на летището Бауер, /летеца на Хитлер, преспал в Букурещ! от съображения за сигурност!/, баща ми отново разговарял с Негово Величество. Царят споменал за някакви маневри, насрочени за края на август. След това идва фаталната му смърт. Във всеки случай, министърът на народното здраве отказва да подпише смъртния акт, а вкъщи се говореше също, че от Истамбул е трябвало да пристигне със самолет един голям специалист по отровите. Бяхме на летището, когато ни съобщиха, че Негово Величество е зле. Баща ми тръгна веднага за града. Единствения път, когато съм видял очите на татко насълзени, беше малко по-късно. Съобщи ни кратко, че царят е мъртъв. След десетина дни военният министър поиска оставката на баща ми и той си я подаде. Всички тези събития са по.подробно описани в архивите, подарени от брат ми на Станфордския университет в САЩ.
- А защо е била поискана оставката на Георги Дреников?
- На баща ми не му допадаше крайното обвързване с която и да било страна, безгръбначното служене на чужди интереси; а регентите бяха силно прогермански настроени. Царят се опитваше да лавира, докато те от първия ден започнаха да демонстрират обвързаност с пакта и татко им беше неизгоден. През 1943 година стана ясно, че Германия губи войната и тясното сътрудничество с нея ще доведе до национална катастрофа. Смятам, че това е истината. Брат ми дава подробен отговор на въпроса за оставката на баща ни в своята книга „Мистериозната смърт на един цар”. Там той отвръща на нападките по адрес на моето семейство, между които имаше и съвсем нелепи; например, че майка ми, потомка на стар възрожденски род, била племенничка на маршал Монтойфел. След като си подаде оставката, баща ми влезе във връзка с Дамян Велчев, Крум Лекарски, Стойчев итн. и участва в много активна форма в преврата на 9 септември 1944 година. Спомням си, че той много пътуваше: ходи на летище Телиш, на някои други летища, да говори с доверени офицери за подготовката на преврата, а през това време го търсеха вкъщи от полицията. Татко участва в завземането на Военното министерство и през същия ден бе назначен за командир на въздушните войски. Спомням си, че седмици след това той продължи да ходи по много летища из България. Говореше с разбунтували се войници, които бяха затворили своите офицери, стремеше се, според силите си, да предотврати избухването на гражданска война. Използваше своите контакти,чар, упоритост и убедителност. Идеите му бяха България да излезе от войната и да запази своята национална независимост. Около края на месец септември той прие генерал Судец и Хари Харпър, представителя на САЩ, който дойде по това време. Мисля, че към 25 септември баща ми издаде една заповед, според която трябваше да се свалят всички руски знамена от сградите на българската авиация. Тогава бях момче в началото на юношеството и добре си спомням събитията. Вече навсякъде присъстваха политически комисари. Баща ми остана непоколебим патриот и ето, че отново поискаха оставката му. Лекарски, Стойчев и Велчев се противопоставиха. Говореше се дори да го изпратят в чужбина, защото татко имаше голямо влияние в авиацията и някои се страхуваха от създаване на настроения покрай уволнението му. Небезизвестната партия, която беше започнала да набира сила и да измества демократичните сили от властта, успя да се наложи и в края на краищата баща ми бе арестуван. Изчезна за известно време. Искали да го разстрелят. Спасили го застъпничеството на тогавашния заместник-министър на войната Крум Лекарски и писмото от фронта на генерал Стойчев. Мой чичо, адвокат, бе помагал преди Девети на комунистическия прокурор, това също допринесе за спасяването на татко. Държаха го 27 дни, две седмици лежа на легло вкъщи, след като излезе от затвора. Там били в една килия с царския съветник Поменов. На 5 февруари 1945 година пак го арестуваха и го съди Народният съд. Изфабрикуваха му и обвинение: когато баща ми бил началник на Авиационното училище в Казанлък, там била разкрита конспирация на офицерския кандидат Желю Манолов и негови съмишленици. За нея разбрахме по-късно, защото добре си спомням, че по време на събитията татко беше болен от грип и лежеше вкъщи. Полицията искала да разпитва Желю Манолов, а баща ми, макар и на легло, не разрешил. Тогава се получила заповед от Военното министерство конспираторът да бъде предаден на полицията. Тази заповед е в архивите на моето семейство. По-късно кандидат офицерът се самоубил. Тъй като не могли да обвинят началника на училището в друго, в мотивите на присъдата прокурорът посочва, че баща ми казал по някакъв повод пред войниците: „Комунизмът е змия и оправдавам дори унищожаването на невинни, ако сред тях има скрит комунист.” Не знам дари е казал подобно нещо. В отношенията си с хората винаги е бил хуманен. Стоял е твърдо на патриотични позиции, като доста български офицери. Спомням си ярко /това са силни преживявания/, че един от адвокатите на татко дойде и поиска от майка ми отрова /съхранявахме вкъщи разни препарати/. Уж баща ми пожелал от защитника си да му я занесе. Майка ми му предаде, че каквото иска нейният съпруг, може да й го каже и сам на свижданията. Тогава тя с голям риск прати телеграми до Лекарски, Стойчев и други. Отзоваха се също бивши офицери на баща ми, обвинявани преди преврата в комунистическа дейност и защитавани от него. Тези хора, независимо от убежденията си, постъпиха както повеляват човешките и колегиалните отношения. Повечето бяха от военното министерство. Благодарение на техните свидетелства, смъртната присъда бе заменена с 15 години затвор, после с 5 и още в края на 1945 година баща ми беше освободен. Обаче той беше вече огорчен до дъното на душата си от новия режим. Даже пазех доскоро едно писмо, в което татко ми беше писал за борбата против комунизма. Бибо винаги ми казваше: „Ти си луд! Защо държиш това писмо?” През 1947 година все още ставаше въпрос в България да се сформира едно независимо правителство. Тогава баща ми беше поканен за военен министър, което по-късно му коства 6 месеца концентрационен лагер /”Росица”/. Управниците бяха подразнени и от това, че англичаните пожелаха той да отговаря за българския отрязък от въздушната линия Лондон-Бомбай. Никой не се интересуваше от професионализма му, освен чужденците. После бяха разпуснати или забранени политическите партии, стопиха се последните белези на демократичност. В атмосферата на всеобща несигурност отново започна сплашване, игра със съдбите на хората. През 1949 година арестуваха цялото ни семейство. Бях на 14 години, брат ми е с 5 години по-голям от мен. Арестуваха ни в Балчик, заедно със семейството на инженер Бояджиев и 3 дни ни държаха без храна в една казарма извън Варна, защото „нямали заповед за предоставяне на дневна дажба”. Бяха открили вкъщи бойния пистолет на баща ми в една кутия за локум и някакъв полковник час по час ехидно питаше мама: „Госпожа Дреникова, искате ли един локум?” Войниците бяха по-човечни. „Осветихме” новата сграда на Държавна сигурност, защото комай бяхме първите задържани там. Извеждаха ни даже на разстрел. Откъде да знаем, че бил фалшив, само за сплашване. Един офицер обяснил на майка ми, че първо ще убият децата, после мъжете и накрая жените. Някой дори стреля във въздуха. Различните служби изглежда не можаха да се споразумеят кой да поеме отговорността; или пък чисто и просто тъмничарите издевателстваха за пореден път над психиката на затворниците. После осъдиха мама и татко, конфискуваха ни имуществото, а нас, децата, по етапен ред изпратиха при роднини във Видин. Една година бях изключен от училище по политически причини, макар че бях най-добрият ученик в Брезнишката гимназия. И, разбира се, нямах право да следвам. Също и брат ми. При това положение, той напусна България през 1956 година, защото искаше да се развива. Не можеше да се примири, че го тикат към послушание, покаяние и посредственост, които с нищо не беше заслужил. Аз развеждах чужди туристи, понеже знаех езици, но като разбраха кой съм и това ми забраниха. Тогава работих 2 години във френската легация, нямаше как да забранят на чуждестранната администрация да ме назначи. Споделих с колегите си, че искам да продължа образованието си. Франският посланик подочул нещо от подчинените си, повика ме и обеща да уреди излизането ми от България, ако му обещая нещо – да не се занимавам никога с политическа дейност.
ПО-ГОЛЕМИЯ БРАТ
- Обещах и изпълних обещанието си. Не мога да кажа същото за брат ми, който цял живот се е занимавал с политика. Той беше доктор по международно право в Парижкия университет и тезата на дисертацията му беше „Международни договори и конвенции на България от 1918 до 1938 година”. Кирил има и втори докторат по дипломация, който е върху добруджанския въпрос. Спомням си, че бях много малък, когато Добруджа бе върната на България. Играех на улицата, Кирил ме извика и обясни „какво е положението”. Намерихме едни скрити бонбони вкъщи и се почерпихме. Той цял живот е милеел за България, независимо от омразата и интригите. Делото му бе посветено на неговата родина и на добруването й, така, както той го разбираше. Ако не беше нетърпимостта към мислещите по-различно в нашата татковина, ако имаше широта на възгледите и толерантност, а не насърчаване на овчедушието, то Кирил едва ли щеше да кръстосва целия свят като емигрант. Уви, такава е същността на всеки режим, облегнат на посредствеността. Кирил не беше политически пасивен като мен – той стана постоянен български представител в Международната антикомунистическа лига и член на Световния й консултативен комитет. Бе съветник на цар Симеон и известно време бе президент на Българската лига за човешки права.
ДЕЛА ЖИТЕЙСКИ, ДЕЛА РОДОЛЮБИВИ
- Цял живот брат ми се беше посветил на родолюбивата кауза да издирва най-различни писмени документи за миналото на нашата страна. В резултат на това, след смъртта му аз депозирах в библиотеката на Станфордския университет в САЩ най-богатата библиографска, иконографска и документална колекция за България, събрана извън страната. Историята й мина през доста перипетии. Още приживе брат ми трябваше да съхранява всичко много внимателно в къщата си в Брюксел, защото писмените доказателства в неговата колекция не се харесваха на много хора. Той живееше под псевдонима Сирил Дренек де Велбуш. Мнозина го търсеха. Едни – за да оставят на съхранение ценни реликви със значение за българската история, други – за да унищожат същите тези уникални свидетелства. Когато почина през 1983 година, той беше направил завещание в моя полза, защото знаеше, че няма да позволя това богатство да се разпилее. Трудно беше да съхранявам сбирката сам. Опитах се да продължа обогатяването й, но не се оказа по силите ми. За поддържането и разрастването й се изискват доста средства. Тогава предадох нещата в Станфорд, където се съхраняват и предадените от Симеон Втори архиви на цар Фердинанд. Подобни на братовата ми колекция по обем и изчерпателност има само няколко – на Паприков и на Банковски. Трябваше да се боря с адвокати, оспорващи завещанието, с потенциални крадци в празната къща на брат ми, с нескриваните аспирации на някои личности към експонати от сбирката. Що се отнася до стойността й, ето документа, в който се посочват най-общо дяловете на колекцията и се дава оценка за качествата им. Тази бележка на ръка е от цар Симеон, който е смъмрил писмено секретарката си, че е преписала съдържанието на станфордското експертно писмо твърде „общо и съкратено”. Ето и оценката на университетските експерти: „Колекцията има голяма инхормационна, търговска и сантиментална стойност. Съдържа книги, брошури, вестници и публикации във връзка с историята, етнографията, литературата и изкуството от 17 век до днес. Редки и непознати в България издания. Има и класически образци, например, „Рибният буквар” от 19 век. Колекцията тежи 12 тона и заема 180 линейни метра. Книгите са на различни езици – български, френски, английски, немски, руски. Около 8% от съдържанието на библиотеката е посветено на останалите балкански страни. Тук е най-пълната колекция от всички емигрантски публикации – списания, книги, статии. Иконографският дял съдържа географски карти и планове от български области и градове от 1540 до 1899 година. Общо 69 карти, някои от тях редки и правени от най-добри картографи. Има гравюри и фолклорни сцени, създадени в периода от 1800 до 1899 година. 5 са дори отпреди 1800 година. В раздела за пощенски картички от България и чужбина /свързани с българската тема/ има 2500 екземпляра1 80% от тях стари. Включително първите български картички. Съхранени са също така няколко хиляди оригинални фотографии от исторически събития, или на исторически личности. Има много репродукции от подбрани оригинални фотографии. В отдела „Архиви и документация” са събрани манускрипти, лични архиви, оригинални исторически документи, много вестници и списания, изрезки за България от цял свят. Тук се пази официалното българско копие за ратификацията на Ньойския мирен договор. В сбирката се пази бродиран български национален костюм от Битоля на повече от 300 години, много ордени и медали. Пази се първото българско знаме, влязло в Битоля, Охрид и Струга през 1940 година. Тук са архивите на българското царско консулство във Франкфурт, както и сабя на цар Борис, подарена от него на генерал Волков.Съхраняват се и старинни български манускрипти от 15-16 век.”
- Те могат да се видят на микрофилм - отбелязва Иван Дреников. – Брат ми предостави тази възможност на Народната библиотека, за да получава по линия на обмена най-новите публикации по интересуващите го теми. Безспорно, най-ценни от всичко са близо трите хиляди писмени свидетелства на пътешественици, писатели, политици от старата и новата история, които разказват за преживяванията си в македонските земи. Ванче Михайлов ценеше делото на брат ми. В едно писмо му беше писал: „Не се е случвало да видя друга с такава практическа стойност библиография...”Между другото, архивите не могат да се консултират баз мое съгласие.
- Вие имате някои проучвания, които засягат връзките между България и Венецуела...
- Ако трябва да започнем от самото начало, някои твърдят, че първият българин е стъпил на американския бряг, или по-точно, на карибските острови, още с първата експедиция на Колумб. Предполага се, че е бил топчия на кораба „Пинто”, казвал се Драган и бил от Лехница /старото име на Охрид/. Хипотезата на брат ми е, че скиталецът проповядвал една от многото ереси, с които българите по това време влияели върху духовния живот на Средновековна Европа. Така Драган попаднал в затвора, откъдето го измъкнал Колумб, който събирал своя първи екипаж сред авантюристи и каторжници. Не съм съгласен, че откривателят на Венецуела Алонсо де Охеда е имал български произход. /Че е бил осиновено от дубровнишки дипломат българско сираче/. Доказано е знатното испанско потекло на пътешественика, многолинейното му роднинство с членове на висшия клир. По-нататък. Една от значимите личности в културната история на Венецуела е Станко Врац. Дълго време той бил смятан за чех, но аз успях да издиря в архивите тези документи, с които Станко е получил венецуелско поданство. Там е записано, че сеньор Врац е от български произход. Успях да издиря също, че Станко Врац е бил роден във Велико Търново и че през 1877 година е бил ранен с ятяган в битката при Плевен. След това участвал в експедиции в Африка, Перу, Далечния Изток и Венецуела. Ние си мислим, че хората тогава са били трудно подвижни, но съдбите на подобни хора опровергават битуващия в съзнанието ни шаблон. Във Венецуела Станко Врац се установява в град Боливар и започва да добива каучук по индустриален начин. Създава амбициозен проект за развитието на щата Гуаяна /където се намира днешният град Боливар/. Врац умира в младата Чехословакия, където успява да занесе цялата събрана от него документирана информация за флората, фауната, стопанството и индустрията на екзотичната страна. Наричат го „втория Хумболт”, заради изследователската му страст. Врац пръв открил някои венецуелски птици и растения и надлежно ги е описал в своите дневници. В Чехия има музей, посветен на живота и дейността му. Друг интересен българин, свързал в миналото името си с Венецуела, е Асен Траянов, брат на поета Теодор Траянов. Той пристигя във Венецуела след Първата световна война. Организира 13 експедиции, повечето заплатени от САЩ. Натоварен е от генерал Гомес да изработи географска карта на Гуаяна, заедно с един швейцарец. Говори се, че бил кръстил някои местности с български имена, включително Цар Борис, но странните наименования „неприхванали” на местна почва и скоро били забравени.
ЛИЧНИ ПРИСТРАСТИЯ
Апартаментът на господин Дреников съдържа само най-необходимото, о се отнася до общоприетия начин на живот. Това, което му придава индивидуалност, са множеството предмети от тибетската сбирка на домакина. Негов гост през годините е бил не един будистки монах. Витрините на скриновете и стените на жилището са пълни с амулети, статуетки, хоругви, ритуални ножове и чаши. Домакинът говори с гордост за увлечението си:
- Пред вас е най-голямата частна сбирка в Латинска Америка на предмети от Индия и Тибет. Призна го и секретарят на Далай Лама, когато ми беше на гости през 1992 година. Аз съм автор на две книги за йога, за една книга, свързана с ориенталското изкуство, от дълго време се интересувам от подобни теми. Успях да открия много сходни елементи между българската и тибетската култура. Навярно свързващата нишка са прабългарите. В тибет съществува ритуален музикален инструмент, който се прави от кост и местните хора го наричат...”пищялка”. На дебелите горни друхи тибетците също казват „шуба”. Спомняте ли си легендата за Крум, който пил вино от черепа на император Никифор? Виждате ли тази тибетска чаша? Тя е с формата на череп и се използва при ритуали. Тези ножове са били използвани в специални церемонии. А в тази витрина ще намерите много кутийки, в които са се поставяли молитвени текстове. В тях са слагали и прах на лами, който вятърът е разпръсквал. Всички те са с фина ръчна изработка, но личат различните стилове – китайски, монголски, тибетски. Най-старата е от 14 век. Един от най-ценните предмети в колекцията ми е тази малка статуетка на йога в медитация. За нея има специална научна публикация. Тоя индийски манускрипт, който виждате да виси на стената, е спасен направо от боклука. Видях го случайно, а когато го показах на експерти, оказа се дори по-ценен, отколкото предполагах. Всяка вещ тук има собствена история. Ето един гердан, който също спасих от унищожения. Една обедняла индийка, която беше чула, че се интересувам от старинни вещи, реши да ми покажа семейната реликва, предавана от майка на дъщеря. Беше решила да накъса огърлицата и да я продаде на части. В продължение на няколко дни се пазарихме. Не щеш ли, в къщата на индийката избухна пожар. Признавам си, че постъпих малко нахално, защото използвах суеверието на жената, за да я убедя да ми продаде накита цял и непокътнат и то на приемлива цена. Сега разполагам с уникален шедьовър в домашната си колекция.
От многобройните си пътешествия Иван Дреников е донесъл и други ценни предмети: дървен стол на повече от 200 години, който се нуждае от много грижи, за да не бъде нападнат от дървояди, или от влагата на тропика, непалски килими и знамена, репродукции от Храма на любовта в Индия, саби, много статуетки. Човек забравя, че отвън съществува шумният, ултрамодерен Каракас. Домакинът продължава с легенди за българските реликви, съхранени в неговото семейство:
- Преди време се бях посветил на събирането на амулети. Имам някои гръцки, китайски, византийски, римски, полинезийски. Най-старите са от трети век. полинезийските са много ценни, защото се предават от поколение на поколение между вождове и жреци. Най-интересни са ми нашите, български амулети. Ето нещо много рядко – гностичен амулет, представляващ змия с човешка глава. Нося го винаги със себе си. Съществува една стара легенда, че това бил амулетът на Боян Магесника. Във „Войната на магьосниците” аз писах нещо за магията в средновековна Византия, която е била свързана до голяма степен с големия враг на империята по това време България. Тогава в Константинопол императорските коньри се грижели за един специален ат. Животното винаги е трябвало да бъде в отлично физическо състояние и екземплюрите се подменяли периодично. Под копитото на този ат имало надписи против България. За нашата страна се споменава много в различни източници до 15-16 век. Името на Боян Магесника се среща поне на 20 места в различни книги и манускрипти, включително в описания на битката при Лепанто. Знаете, че духовното влияние на България през Средновековието е много голямо. Когато Европа е заспивала тежък сън, гласът на поп Богомил е прозвучал чак до Монсегюр, ръката на български живописец е поставила първите щрихи на Ренесанса в Боянската църква итн. Това са известни неща, но колцина знаят, че Григорий Синаитски, прокуден от своите братя монаси от Света гора, се установява в България, недалеч от Родопите, в земите на Странджа и започва да проповядва исихазма? „Износът” на духовни учения и културно влияние от България за Франция стига дотам, че през средните векове френските крале са се клели в Реймс над евангелие, изработено и пренесено на запад от българските земи. За албигойците да не говорим. В моята колекция имам 4 много стари пръстена. Смята се, че единият е болярски, от онези размирни времена, за които говорим. Знайно е, че с прииждането на османските турци по българските земи, една част от болярите паднали в битки, друга част приели исляма, а немалко семейства забегнали в европейския югозапад, където се смесили с местните благороднически фамилии. Вижте само каква изящна изработка. Плод на зряла, развита цивилизация. И още един скъп дар, наследен от моето семейство – икона от Зографския манастир.
Трите часа на разговора са изминали неусетно в компанията на сладкодумния събеседник. В неговото съзнание светът зад прозорците и светът на книгите, миналото и настоящето, различните континенти, раси и религии съжителстват във взаимна връзка и зависимост, еднакво ярко и органично, като сън в реалността и реалност в съня. На вратата ме изпраща по-близък човек, който прекарва времето си в изтъкаване на нишки между различни цивилизации, начини на мислене и културни пространства. Един човек, който е станал венецуелец и гражданин на света, без нито за минута да престане да се чувства българин.
Интервюто е препечатано със съкращения от статия във вестник „ВЕК 21” и книгата „Венесуела – четиво за любознателни и кандидатемигранти”.
* Съвпадение на имената с българския пианист Иван Дреников, с когото "венецуелският Иван Дреников" е далечен роднина.
Ганг
Денува душата на сал.
Под открито небе.
Припомня си ту Тадж Махал,
ту смеха на дете.
Пътува в дълбока река,
между мрак и лъчи.
Разхожда се просто така.
Съзерцава. Мълчи.
Нощува сред звездния храм,
освещаван с роса.
Докоснеш ли лотоса ням,
ще й чуеш гласа.
Трон
Все някой ще намери малко време
да ти разкаже притчата за тях –
за двата храма – видим бял; и черен.
За Тадж Махал. За трона на Аллах.
Навярно проумявали са трудно,
защо мъжът, в излишества живял,
пастир на домакинство многолюдно,
най-мъртвата от всички е избрал?
Владетел на безчислени богатства,
заключил радостта си в храма-цвете.
Лъчи без образ. Лик без светотатство.
Та вътре да почиват боговете.
А храмът черен смогнал да иззида
единствено с кръвта си, вдън душата,
където с всяка клетка-керемида
и тухличка, погребвал светлината.
Оставил чист олтара поднебесен
/с протегнати към слънцето ръце –
минорна, вкаменена, мъжка песен/,
владетелят починал от сърце.
Все някога и ти ще го сънуваш –
надвесен като облак над река,
хем много земен, хем несъществуващ –
безмълвно цвете в звездната леха;
че всяка обич е напъпил лотос,
а лотосът – притихнал исов гонг,
забравил да отмерва време-восък;
предхождащ като източен дифтонг.
1994 - 2007 - 2010
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Литернет
2. Литклуб. ПреходЪТ
3. За мен
4. Слово
5. Контекст
6. Глоси
7. Yesterday
8. Mi querida Frida
9. Капка
10. Иван Динков
11. Борис Христов
12. "7 в 1" /a sip of Биляна, Миглена, Блага, Елисавета, Дора, че даже и Вирджиния и Юлия/ :)))
13. T. С. Елиът
14. Е. Чоран
15. Aн
16. Б. Пастернак
17. И малко старомодно, но от сърце - Die Deutsche Romantik !!! /:)))/
18. Mis lecturas favoritas Am Lat - уф, толкова са много, поне 7. Няма място за всички. :( Затова - срам не срам, баба Wiki
19. Ч. Буковски
20. Висоцки
21. Pages
22. Приятно място - Й. Б.
23. Приятели: www.public-republic.com
24. Дъглас Къркланд
25. Ани Лейбовиц
26. Силвия Плат
27. Чоран 2
28. Приятно място 2
2. Литклуб. ПреходЪТ
3. За мен
4. Слово
5. Контекст
6. Глоси
7. Yesterday
8. Mi querida Frida
9. Капка
10. Иван Динков
11. Борис Христов
12. "7 в 1" /a sip of Биляна, Миглена, Блага, Елисавета, Дора, че даже и Вирджиния и Юлия/ :)))
13. T. С. Елиът
14. Е. Чоран
15. Aн
16. Б. Пастернак
17. И малко старомодно, но от сърце - Die Deutsche Romantik !!! /:)))/
18. Mis lecturas favoritas Am Lat - уф, толкова са много, поне 7. Няма място за всички. :( Затова - срам не срам, баба Wiki
19. Ч. Буковски
20. Висоцки
21. Pages
22. Приятно място - Й. Б.
23. Приятели: www.public-republic.com
24. Дъглас Къркланд
25. Ани Лейбовиц
26. Силвия Плат
27. Чоран 2
28. Приятно място 2
