Преди хиляди години, някъде в Централна Америка, един олмек навярно  е откъснал закръглен плод от дръвче, поникнало в дебрите на тропическата джунгла. Забравил го е в пещерата, или в ългите на наколкото си жилище и след време открил с разочарование, че пулпата около едрите семена е започнала да ферментира; а може би месестата част на плода просто се спаружила и престанала да бъде годна за ядене; и когато индианецът отделил семенцата, те също изглеждали сухи и мъртви. Дали в своето разочарование жителят на джунглата не е захвърлил плода и семките в огъня, за да долови след време с изостреното си обоняние вълшебния аромат, който днес свързваме с рецептите за брауни? Може би точно така е започнало всичко, свързано с неделната порция топъл шоколад? Обстоятелствата около откриването на какаото, добивано от плодовете на дървото Theobroma cacao, остават мистерия и до днес. / Theobroma означава “храна на боговете”./ Лингвисти, антрополози, историци не са единодушни за произхода на божествената напитка.
Спори се дори за етимологията на думата чоколатл /hocolatl/,или ксокоатл/xocoatl/. Някои смятат, че названието идва от ацтекската дума за „горчива вода”/на езика нахуатл/,други свързват името с маянския израз за „топла вода”, а трети допускат, че „чоко” е просто звукоподражателна дума, имитираща шума при разбъркването на семената. Към нея се прибавя суфикса „атл”, което означава вода на няколко  индиански езика. Що се отнася до думата „какао”, то там езиковедите са по-единодушни. Смята се, че тя идва от ацтекското какахуатл/сасаhuatle/, повлияно от своя страна от думата „какао”, употребявана от цивилизацията на  олмеките /живели 1000 години пр. н. е./ Ацтеките свързват шоколада с Шочикетсал, богинята на фертилността у жената. Маите също го свързват с плодородието
Отначало древните използвали сладникаво-горчивата пулпа на плода, употребявана и до днес в напитки и сладкиши. Олмекските търговци разменяли какаови зърна и сол от Мезоамерика срещу пера от кетцал, обсидиан, нефрит и пирит; от тези материали по-късно се изработвали инструменти, бижута, различни произведения на изкуството и оръдия на труда.
Когато Христофор Колумб, *първият европеец, посетил Америка, който надлежно е документирал странстванията си/, опитва горчивия ксокоатл на маите, той изплюва напитката с отвращение. Това се случва на остров Гуанаха, близо до днешния Хондураски бряг, по време на четвъртото му пътуване до новия континент през 1502 година. Въпреки инцидента, Колумб взима със себе си какаови семена и ги отнася в испанския кралски двор. Те не впечатляват крал Фердинанд V, най-вероятно, защото Колумб не е знаел как се приготвят. Същото се получава след години с картофите, които Мария Антоанета дълго отглеждала във Версай заради красивите им цветове. Все пак, Христофор Колумб обръща внимание на какаовите зърна, защото забелязва, че за местните хора те представляват ценност. На връщане от посещението си в едно маянско племе на полуостров Юкатан, той залавя кану, което моряците му веднага си присвояват. Малкият съд съдържа ценни товари, но също и много „боклук” – някакви семена, които испанците оприличават на бадеми. Когато пренасят товара от кануто към кораба, испанците изхвърлят боклука и синът на Колумб, Фернандо, забелязва, че индианците се хвърлят да си го съберат обратно. Малко бавно, конквистадорите все пак загряват, че дребните „бадемчета” сигурно представляват някаква ценност. Това се потвърждава отново, когато Ернан Кортес отваря съкровището на Моктесума. Той мисли, че ще открие злато и скъпоценности и наистина ги открива, но в тайниците са складирани и повече от един билион какаови семена!!! Ацтекският император отпива от странната напитка, предназначена само за избраните, необезпокояван от никого, по време на таинствени церемонии. Злите езици твърдят, че легендарният вожд на ацтеките на ден изпивал по 15 кани с гъсто дъхаво какао и после се втурвал да върши подвизи. Постепенно испанците схващат, че в това има някакъв потенциал и пращат семената в Европа. Така от олмеките през маите и ацтеките, какаото се добира до Испания през 16 век.
Тук шокото продължава да няма успех, макар че Кортес донася в Мадрид тайната за приготовлението на екзотичната напитка. Минават няколко десетилетия, преди европейците да оценят новия „боклук”. Пробивът става, когато няколко монахини от манастира Гуанако в Южна Америка откриват, че вкусът на течния шоколад значително се подобрява, ако към него се прибавят други „дарове” от новооткритите земи – захар и ванилия. Между 1530 и 1540 година какаото се превръща в безценна стока, подобно на източните подправки. Испания, която е наложила монопол над търговията в колониите си, слага ръка и върху търговията  с какао. Никой няма право да произвежда, купува и превозва скъпата суровина без знанието и специалното разрешение на короната. Във Венецуела единствената компания, която има право да изнася местното какао, се нарича Гипускуана и контролният пакет акции в нея, естествено, се държи от испанския крал. Рецептите за приготовлението на течния шоколад се превръщат в своеобразен секрет, пазен почти толкова строго, колкото отглеждането на копринената буба. През 1606 година монополът отпада и за страните, които се намират извън испанския колониален свят, става по-лесно да отглеждат какао, да търгуват с него и да произвеждат шоколад за своя сметка.
В Мезоамерика какао се пие от незапомнени времена, като то се приготвя от изсушените и опечени семена на растението, смилани от маянските домакини върху метате - специален, тънък камък. Те слагат в напитката различни овкусители – листенца от цветя, ванилия, чушки /да!/, мед, царевично брашно, оцветители. Всичко се смесва и се съхранява пресовано, за да се разтвори при необходимост в топла, или студена вода. Пяната, която се появява най-отгоре върху съдовете с готовата напитка, винаги е била на почит сред маите. Нещо повече, те се стремят да увеличават изкуствено количеството й, с помощта на молинийо – специални метлички с прикрепени към долната им част обръчи, или халки. Жените търкат пръчката на метличката между длъните си, а на дъното на съда обръчите предизвикват движение, разместване на пластовете, въздушни мехурчета итн. Пяната е важна, не само защото предотвратява образуването на ненужен каймак, но и защото се смята, че в нея „се вселява” духът на шоколада. През 18 и 19 век  из цяла Европа става много модерно да се пие шоколад. Първата къща за шоколад е била отворена през 1657 г. във Великобритания. Пак там, в сладкарница „Къщата на шоколада“,се продава най-скъпото великденско яйце от шоколад и диаманти, оценено на хиляди долари. Малки „къщи на шоколада” никнат като гъби из всички уважаващи себе си градчета, хората искат да опитат кулинарното чудо, за което се говори, че има качества на лекарство и афродизиак. Все пак, ще минат още 100 години, преди шоколадът да стане това, което е днес. По онова време шоколадът е предимно гъста и тежка напитка, защото над 50% от какаовото зърно се състои от мазнини. Шоколадът е и прекалено горчив. Опитват се да го направят по-поносим, добавяйки житно, или овесено брашно, захар, мед и ванилия.
През 1838 датчанинът Конрад ван Хютен революционизира цялата шоколадова индустрия, като изобретява хидравлична преса, отнемаща 2/3 от мазнините на какаовото семе. Става възможно да се произвежда и твърд шоколад, да се смесва трайно какаов прах с мляко итн. През 1847 г. в Англия се предлагат първите блокчета твърд шоколад.След шведите, много иновации в производството шоколад правят швейцарците. В тази страна Даниел Петер добавя мляко към шоколада, създавайки продукта познат като млечен шоколад. За да стане гладък и блестящ, шоколадът се темперира. Ако не се направи това, в него ще се образуват кристали , той ще стане на зрънца, а какаовото масло ще образува сиво-бял цвят на повърхността и ще се отдели от останалата маса (както каймакът се отделя от млякото). Темперирането е процес на затопляне и охлаждане, той стабилизира продукта и допринася за приятното топене в устата, гладката му, бляскава повърхност и го прави по-траен. След темперирането шоколадовата смес се оформя като шоколадов бонбон, шоколадово блокче или друг шоколадов десерт.До днес шведи и швейцарци споддържат славата си на на най-добри специалисти в производството на изкусителните какаови лаковмства.
Пленени от магията на неустоимото лакомство, хората са създали музеи на шоколада в много градове – Париж, Кьолн, в Барселона и дори на остров Виктория в Канада, в Белгия, в щата Пенсилвания /САЩ/, в Южна Корея итн. Във Франция се произвежда шоколад от 1615 г. В тази страна ежегодно се провежда изложба на шоколад, през месец октомври.
ВРЕДЕН ЛИ Е ШОКОЛАДЪТ?
Шоколадът е бил обвиняван за много вреди. Целта на лекарите била болните да ограничат и напълно да откажат употребата му. От тук идва и лошата му репутация, че провокира нервни кризи, акне, кризи на черния дроб, епилиптичните кризи, болките в главата (тираминът, който той съдържа, може да бъде причина за появата на мигрени).
Има много заблуди около шоколада – както видяхме, той не винаги е бил сладък. Шоколадът може да бъде горчив и дори лют – в Мексико произвеждат дори шоколад във формата на люти чушки. Шоколадът може да бъде в най-различни цветове, бял, зелен и дори лилав. Формите му също са безбройни, зависят само от човешката фантазия. В Деня на мъртвите /подобен на нашата Задушница/, децата в Мексико си разменят шоколадови черепчета, на чиито чела са изписани собствените им имена – един странен начин да се преодолее страхът от смъртта, да се споменат мъртвите близки и да се отпразнува карнавалното величие на живота.
ОЩЕ ЗАБЛУДИ ОКОЛО ШОКОЛАДА:
1.    От тъмния шоколад не се пълнее
Това не е вярно. Дали ще изпапате 100 грама натурален, тъмен, млечен или обогатен със сметана шоколад е все тая, калориите при всички видове са между 520 и 560. Същото количество, което се съдържа в едно нормално ястие. Всеки шоколад се състои от какаова маса, какаово масло и захар. В млечния шоколад има повече мляко на прах или пък сметана. Едно от обясненията за предполагаемия му диетичен ефект е, че той по-бързо засища желанието за шоколад. Освен това тъмният шоколад е и по-здравословен, защото в какаото има вторични растителни вещества, които предпазват от ракови заболявания. Още през XVI в. какаото и шоколадът са били използвани като лекарства, най-вече да се възобнови загубеното тегло или за да се подобри състоянието на кожата, при болни, които са отслабнали рязко. Чрез него се стимулира нервната система и храносмилането. Какаовите терапевтични свойства се отнасяли и за много случаи на анемия, анорексия, хрема, спадане на либидото, температура и др. Днес се използват и в козметични процедури.
2 В шоколада има твърде много кофеин
Оставяме ви сами да прецените – в един шоколад (100 г) се съдържа средно само 30 мг кофеин, а в чаша кафе не по-малко от 180 мг.
3. Шоколадът е много калоричен
В един шоколад се съдържат средно 300-450 калории. А той трудно може да бъде изяден само от един човек и наведнъж.
4. Шоколадът провокира появата на пъпки
Точно обратното – най-новите изследвания показват, че големите количества шоколад дори намаляват пъпките. Това обаче се отнася само до качествените продукти. Ако установите обратен ефект, то той се дължи на някоя от допълнителните съставки, а не на какаото в шоколада. Освен това подобна реакция е строго индивидуална и не може да се изведе като общовалидно правило.
5. Шоколадът разрушава зъбния емайл
Тук става дума за друго – всичко сладко има разрушително въздействие върху зъбния емайл. Т.е. избирайте по-тъмен шоколад (който не съдържа толкова захар) и нещата ще си дойдат на мястото. Зъбната хигиена също е определяща – измивайте си зъбите винаги, след като сте яли нещо сладко.
В самия шоколад дори е открито антисептично вещество, което потиска дейността на бактериите, образуващи зъбния камък. Изследване, проведено в престижната Бостънска политехника (MIT), доказва, че какаото не само не предизвиква кариес, но и забавя неговото развитие.
6. Шоколадът съдържа много холестерол
Не е вярно! Какаото е растителен продукт, а холестерол се съдържа само в продуктите от животински произход. Т.е. ако в шоколада ви е добавено повече (сухо) мляко или други мазнини от животински произход, само тогава в него може да има повече холестерол. Но и в този случай не може да става дума за “твърде много”.
7. Шоколадът предизвиква запек
В същност той има слабително въздействие. В какаото се съдържа танин – вещество, което регулира работата на червата и спомага за извеждането на шлаката от организма.
8. В шоколада няма никакви полезни вещества
Това, разбира се, не е вярно и не може да бъде вярно за нито една храна! Конкретно шоколадът е богат на витамини от група В, А, калций и калий. Овен това той съдържа и магнезий. Кофеинът, теоброминът и триптофанът тонизират нервната система, а една от съдържащите се в какаото аминокиселини способства за производството на серотонин.
Какаовите зърна съдържат и феноли, които укрепват стените на кръвоносните съдове, т.е. намаляват риска от развитието на сърдечносъдови и бъбречни заболявания, диабет от ІІ тип и дори Алцхаймер. Шоколадът произведен изцяло на растителна основа, не съдържа холестерол. Затова черният шоколад не само не предизвиква, но и може да ни предпази от атеросклероза.
Най-актуалните тенденции в храненето предполагат шоколадът задължително да влиза в менюто като профилактично средство на сърдечно-съдовите заболявания, защото съдържащите с в него флавоноиди възпрепятстват образуването на тромби.
Освен това шоколадът увеличава количеството на антиоксидантите в кръвта, а някои от съдържащите се в него етерични масла предотвратяват натрупването на холестерол по стените на съдовете.
Най-добре е да се избира тъмен шоколад без плънка. Колкото по-черен е той (т.е. колкото повече какао съдържа), толкова повече полезни феноли има в него, за сметка на по-малко мазнини.
При наличие на алергия трябва да се внимава повече с употребата на шоколад, да се намали неговото количество, като се предпочита белия – в него също се съдържа какао.
Някои субстанции на какаото, като кофеин, тирамин, серотонин имат стимулиращ ефект върху психиката. Тъй като съдържа още магнезий, шоколадът се явява и антистресова подсилваща храна, едновременно подсилващо и успокояващо средство. Освен това консумацията на шоколад предизвиква освобождаването на допамин в мозъка – молекулата на удоволствието. Но тя предизвиква пристрастяване. Това отчасти обяснява защо някои хора са направо пристрастени към шоколада.
От диетична гледна точка шоколадът също има предимства. Захарта, която той съдържа,не предизвиква бърза и силна инсулинова реакция в организма, способна да наруши равновесието на кръвната захар, което благоприятства за образуването на мастни резерви и холестерол.
И накрая да не забравяме, че той е един от най-големите енергийни източници (около 500 ккл в 100гр.) Шоколадът е също така и добър източник на редица минерални вещества като: магнезий, мед и желязо, които се усвояват ефективно от организма.
Спомняте ли си книгата и филма „Като гореща вода за шоколад” на Лаура Ескивел? Лаура наистина е израсла в страната, която е усетила „духа на шоколада”. Като всяка мексиканка, тя умее да прави ястия, които пренасят емоционалното състояние на готвача върху консуматорите на гозбите. Магическата реалност на Латинска Америка диша и живее чрез тази чувствена творба, която превръща суетенето в кухнята в пряко свещенодействие. Стига само да споменем, че мексиканките слагат шоколад не само в сладкиши, но дори в класическото кафяво моле – сладко-солен сос, с който поливат печените си пилета. В това моле какаовият  продукт е само една от 45те съставки, а 32 от останалите са различни видове чиле /чушки с различна степен на лютивина, форма, цвят и вкус/. Ето само една от многобройните рецепти с шоколад, разпиляни щедро в книгата на Лаура и в малките ресторантчета на древната мексиканска земя:

Горещ Шоколад и Козуначен Кравай за Деня на Влъхвите /наречен в Латинска Америка Денят на Царете Магове/:
В тенекиена тава се изпичат 2 либри сурово соконуско какао, 2 либри сурово маракайбско какао и 2 либри сурово каракаско какао. После се отделят шлюпките и зърната се стриват заедно със захарта според вкуса. Сместа се разделя на купчинки, които, като изпръхнат, стават блокчета шоколад. Всяко блокче се потапя в кипнала вода, която заедно с какаото трябва да кипне още 2 пъти при непрекъснато разбиване. Ако се използва мляко, достатъчно е само веднъж да кипне, за да не се сгъсти прекалено много.
За козунака са нужни 30 грама прясна мая, която се разтрошава и размива в четвърт кило брашно с постепенно добавена половин чаша хладко мляко. Оформя се питка, тя трябва да втаса, докато достигне двоен размер. В още един килограм брашно се оформя кладенче. В средата му се сипват 7 яйца, 1 супена лъжица сол, 1 супена лъжица какао,
супени лъжици вода от портокалов цвят, 1 чаена чаша мляко, 300 грама захар, 300 грама краве масло и се замесва тесто. Прибавя се втасващото тесто и когато се получи хомогенна маса, тестото се поставя в намазана с масло тава. Още няколко часа краваят трябва да втасва, докато три пъти увеличи обема си. Тогава се изсипва на масата, разточва се дебел лист, наръсва се с парченца захаросани плодове, намазва се с разбито яйце и се посипва със захар. Пече се 20 минути в намазана с масло и посипана с брашно тава.

Дъждовен сезон

Мулатката си бели шоколад,
облегната на грапава стена
край стара катедрала
от варовик.
Кюретата минават
пребледнели,
пoглъщат си адамовите ябълки,
потта се стича топла
по брадите им.
За мириса на джунла се присещат,
където се придвижваха с канута,
осъмваха и лягаха в зелено,
изгребваха морето от лиани
и с пушек лек,
сладникаво-ванилов
езически издишваха небето.
Припомнят си базалтовата ерес,
червената дървесна пеперуда
и мекия хобот на мравояда
под свода
тарантулово надвесен.
Мулатката си бели шоколад,
облизва вятър топъл целофана,
нехайно ягуарът се протяга
в зениците монашески наднича,
площадът се превръща в чуроата.
Следобедът съня си полюлява
в хамаче от прозрачна паяжина.
От жегата покапват две-три капки,
по опакото светло на ръката,
мирише неподправено на тропик -
на гнило, на земя и на какао.
В далечината птици се събират,
вигони, оцелоти, капуцини,
а облаците блъскат хоризонта
с рога, оповестяващи потопа.

Български „Господин Никой" във Венесуела - интервю с Теодоро Петков


Теодоро Петков е роден на 3 януари 1932 година в град Маракайбо, щата Сулия. Баща му е българинът Любен Петков. През 1960 завършва икономика в Централния Университет в Каракас. Автор е на няколко книги, сред които по-известни са: „Чехословакия. Социализмът като проблем”, „Социализъм за Венесуела”, „Процесът на олевяването”. Хоноруван преподавател по икономика в Централния университет, градски партизанин и затворник с рядка съдба – успява да избяга през специално издълбан тунел с помощта на десетки приятели. :) Любопитният епизод по-късно послужил за създаването на филма „Тази сладка дума свобода”, показван и у нас. След като при първия си мандат Рафаел Калдера разрешава на бившите политически затворници да се включат в демократичния обществен живот на страната, Теодоро Петков е избран за депутат в Конгреса на републиката. Той е един от основателите на третата политическа сила във Венесуела преди появата на Чавес – Движение към социализъм. До днес, венецуелецът от български произход остава най-значимият ръководител на тази партия. Теодоро неколкократно се е кандидатирал за президент и винаги е оставал на трето място – след претендентите на основните политически партии Аксион Демократиkа /АД/ и КОПЕЙ. Бил е и кандидат за кмет на Каракас.
- За поколенията, израснали в България след 1968 година, Вие сте абсолютно неизвестен. Затова ще Ви помоля в началото на интервюто да споменете по-съществените факти от живота си. Какво повлия най-много за промяната на политическите Ви убеждения?
- „Преди много, много години”...Нали така започваха приказките...Преди много, много години, ние с брат ми Любен бяхме изключително популярни в България. Говоря за началото на шейсетте, когато всички знаеха, че сме членове на Комунистическата партия на Венесуела и че водим въоръжена партизанска борба в планината. Дори имаше една биографична книга за нас – „Братя Петкови” , написана, мисля, от Любен Наумов. За първи път бях в България през 1967 година и тогава се отнасяха с мен като с герой. Нещо като „кабирския шеф”. Хората ни обичаха. При това първо посещение ми се е случвало да пътувам с такси и когато споменавах думата „Венесуела”, шофьорите се обръщаха с възклицание: „Венесуела? Петков!” Всички знаеха за нас, за бягството от затвора, за приключенията ни в каменните джунгли на Каракас и в тропическия ад на истинската „рейн форест”. За съжаление, обаче, Съветският съюз разгроми Пражката пролет през 1968 година и аз написах книга против нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Там посочвах, че постъпката на съветското ръководство е чист империализъм, че нахлуването е грешка. Развивах схващането, че съществуват две концепции за социализма: тоталитарен, близък да фашизма, недемократичен, бюрократичен, прекалено централизиран, полицейски и друг – демократичен, „с човешко лице”, както казваха в Чехословакия. Естествено, в книгата отхвърлях тоталитарния модел и сочех другия като реална алтернатива за човечеството. Според мен, социализмът трябваше да бъде едно развито демократично общество с повишено чувство за отговорност и стремеж да омекоти социалното неравенство. След издаването на книгата имаше големи дебати във Венецуелската комунистическа партия. Минаха две години, споровете и кавгите не стихваха и тогава напуснахме. Противоречията ни се оказаха непреодолими.
- Къде написахте книгата? Бяхте ли още партизанин в планината?
- Не, през 1968 година се бяхме върнали нелегално и продължавахме да се крием, но в тайни градски квартири. Писах книгата през 1968 – 1969 година, докато полицията ме преследваше. Вие навярно се досещате, че ако един член на Комунистическата партия напишеше нещо против политиката на СССР, той оставаше извън закона и за своята партия – анатемосваха го веднага. Така се случи и с мен. Ето защо през 1970 година една група непримирими бунтари напуснахме Комунистическата партия и основахме МАС /Превежда се като Движение към социализъм/. Макар че съм един от основателите на третата по големина политическа сила във Венесуела, тъкмо през последните 20 години аз се превърнах в „господин Никой”, в неизвестния човек, в забравеното име за съветския свят – в това число и за България. Бях герой и изведнъж след 1968 година престанах да съществувам. Спомняте ли си кинолентата „Тази сладка дума свобода”? В този съветски филм бяха разказали за бягството ми от един Каракаски затвор. Тунелът, през който се измъкнах, беше изкопан от наши съмишленици и свързваше килията с бедния квартал, разположен от другата страна на пътя. Аз сам прототип на онзи герой, когото убиват в края на екранното повествование. Ха, ха, лесен начин да се справят с „неподатливостта” и „сектанщината ми”, поне в рамките на кинематографичната условност. През 1977 година усетих най-силно промяната в отношението към мен. Отново посетих България, нямаше как да ми откажат, бях член на парламентарна делегация във връзка с конференция на Световния парламентарен сюоз. През цялото време на престоя ми в София, към мен беше „зачислена” една особа, която ме следеше неотстъпно. Къде ходя, с кого говора...Имам дъщеря, която израсна в България със срама, че е мое дете. Но сега живеем в други времена, нали?...
Теодора Петкова, едно от седемте деца на Теодоро Петков, придружаваше баща си по време на интервюто. Завършила е стоматология, работи в Каракас, вече има свое дете, момиченце. Човек никога не би могъл да даде на Теодоро Петков истинските му години; сигурно бурният живот, който е водил, не позволява на старостта да го настигне.
- Времената наистина са други. Ако, например, преди години нашите идеолози Ви бяха поставили в кръга на „десните сили”, то сега се опасявам, че ще изглеждате твърде „ляв” за българския вкус...
- Може и така да е, но аз съм самостоятелно мислещ човек. Чувствам се свободен и никога не съм се страхувал да мисля и правя това, което смятам за необходимо. Независимо от реакцията на околните. Нека да не са съгласни с мен. Важното е, че вече могат да прочетат какво съм казал и написал; и да го пресеят през собствените си мозъци. Всеки, според опита, зрелостта и нагласата си.
- Свидетел сте на фиаското, което претърпя тоталитарният модел на социализма. Чувствате ли се удовлетворен?
- През 1968 година аз писах, че тоталитарният съветски модел на обществото – икономически, политически, културен – не е сполучлив. Сигурно е имало хора, които още по-рано са достигнали до този извод. Всеки извървява своя път. Писах, че след няколко години СССР ще има същите проблеми, пред които беше изправена Цехословакия през 1968 година. Не можете под името „социализъм” да строите недемократично общество, подтискащо всяка различна от официалната форма на политическо мислене, всяко мнение, което не съвпада с официалното държавно становище. Мисля, че СССР беше „наказан” с този колапс заради сляпата самоувереност, че техният модел е единствено правилен. Те изтъркаха и опошлиха думата социализъм – използваха я, компрометираха я, „рационализираха” марксизма със сталинизъм. Не се поучиха от грешките си нито в политическата, нито в икономическата област. Някога аз също бях за револяционния път, но, за Бога, трябва да си сляп, за да не виждаш, че в началото на 21 век обществото се е развило. Много, много време беше загубено. И не лично за мен. Крахът на съветския модел представлява лична трагедия за милиони хора по света, които вярваха в идеите за социална справедливост, за балансирано общество. Те не успяха да доживеят истинската им реализация, но затова пък свикнаха с покровителствената роля на държавата. Ето защо мога да ви отговоря, че удовлетворението от собствената ми прозорливост е примесено с горчивина. Няма как да тържествувам, когато съм се оказал прав в най-мрачните си пророчества.
- Рухването на реалния социализъм в страните от Източна Европа измени драматично живота на огромни човешки маси, които изпитаха на гърба си резултатите от гигантския социален експеримент на века. Започна да действа принципът на махалото. Много от тях сега не искат да чуят думата „социализъм”; наситили са се и на меда и на жилото му, не желаят да се замислят за детайлите, за положителното в неизпробваните модели. Дори бедните обръщат гръб на компрометираната система. Ще успеете ли да съхраните в тази обстановка вярата на своите гласоподаватели? Ще успеете ли да ги предпазите от колебания, когато световните събития не се развиват в полза на „движението към социализъм”?
- Това е много голям проблем. Аз предрекох колапса на съветския модел много отдавна, борил съм се с догмите му през по-голямата част от съзнателния си живот. От друга страна, рухването на реалния социализъм означава за много обикновени хора рухването на идеята за социална промяна, за свободно и справедливо общество. Тези идеи сега са в голяма опасност. Мнозина не правят и не желаят да направят разлика между социализъм, социалдемокрация, комунизъм, сталинизъм, шведски, съветски, китайски, канадски итн. модели. В Европа дори може би не е толкова трудно, защото въпреки лошите икономически условия и политическата криза в момента народите там имат висока политическа култура. Френската, английската и немската политически традиции също ще помогнат нещата да се изяснят по-бързо. Трябва само да мине малко време, за да се поохладят главите от първоначалното замайване. Свободата да мислиш означава и отговорност. Ще отсъдиш ли справедливо? Ще вземеш ли верните решения?...Мисля, че разочарованието след краха на социалистическите държави в Източна Европа ще се отрази върху работата ни. То вече е проблем. Не смятам, че са прави онези, които казват: „Това не ни засяга”. Нещата в света са взаимно свързани. Дори в името на партията ни съществува думата „социализъм”. Няма как да избегнем въпросите. Очаквам дори заяждания от рода на: „За какъв социализъм говорите? С него е свършено. Социализмът умря!” Много е трудно да обясняваш на хората каква е разликата между структурите и управленческите механизми, към които ние се стремим...и тези, на застиналата колосална бюрократична източноевропейска машина от осемдесетте години. Ние не искаме европейски модел, дори в шведския му вариант, ако приемем, че това по същество е социализъм. Не желаем и китайски модел. Китайският юг през последните години представлява интересен модел за възможностите на относително свободното икономическо развитие, съчетано с могъществото на централизираната политическа структура. Тянанмън, обаче, също е реалност. Мисля, че с нашата конкретна дейност, с нашата съдържателна политическа активност в политическия и икономически живот на Венесуела, непременно ще спечелим повече, отколкото с идеологически обяснения и голи обещания. Като участваме в управлението така, че хората да бъдат доволни от бързината и ефективността на действията ни, аз се надявам, че ще можем не само да продължим същуствеванието си, но и да запазим непокътната своята сила.
-
Това интервю е направено през 1993 година. Оттогава изтече много вода, намерих го в старата си книжка за Венесуела. Забавно е да се върне човек към хората, с които го е срещнал живота; и да преосмисли казаното от тях с днешна дата. В едно от правителствата на Калдера, Теодоро беше министър на Кордиплан /министерство на планирането/, после започна да издава свой вестник. В момента президент на Венесуела е Уго Чавес, Теодоро Петков продължава да бъде фактор в политиката, вестникът му беше спрян от Чавес /значи и сега дразни леви, десни и въобще всички, които му попаднат. Сигурно защото инатливо отказва да повтаря чуждите мнения и да кима послушно с глава. Чешит, с когото човек може да не се съгласи, но който е интересен и смел човек с огромен жизнен опит зад гърба си. И със своя позиция, отстоявана нееднократно през годините.

Печални тропици

Умират боговете ти, кетцал*.
Сърцата си изтръгват от печал.
Реки кръвосмесителни текат -
на хищно цвете корена поят.

Утихва птицезвучният нахуатл* -
надпяващ гуакамаите* спектакъл -
с петнайсет думи само за "зелено"
и гласни, извъртяни на вретено.

Духът му в раковината тръби,
оплаква индианските съдби.
Поредна раса с ярост ги затри
в безпаметни тропически гори.

Димящо огледало на вулкан
за жертвеник избра си Кукулкан*.
Изкупи сам божествения грях,
превръщайки се в зрънце, в звезден прах.

И пак животът, царевично прост
буи в квасена с кърви бяла кост.
Бащите бавно в тъмното кълнят;
вода студена в топъл шоколад.
1994 - 2007

Venezuela - според правилата за правописа на географските наименования, публикуван в "Държавен вестник" през деветдесетте години, името на държавата се изписва Венесуела, което е по-близко до произношението на думата в оригинал.
В реалната речева практика се налага Венецуела. Какво да се прави, узус.