Постинг
18.12.2010 09:24 -
За Мексико като за Япония
Автор: marteniza
Категория: История
Прочетен: 1282 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.12.2010 09:39
Прочетен: 1282 Коментари: 0 Гласове:
8
Последна промяна: 18.12.2010 09:39
За Мексико като за Япония
Тарковски не остави школа. Той е предизвикателство за мнозинството и гуру за тесен кръг кинематографисти. Всички до един – ярки индивидуалности. Сред младите режисьори в цял свят има една нова вълна от негови фенове-ученици.
Между „отличниците” е мексиканският режисьор Carlos Reygadas /Карлос Рейгадас/. Шедьовърът му Japon /Япония/ спечели наградата за операторско майсторство в Кан и куп премии за най-добра режисура и за най-добър филм /.
Това е типът кино, който ще ви плени, или ще ви накара да излезете от салона, но няма да ви остави безразлични. Нещо като „Голият остров”. Действието се развива в забутано мексиканско село. Държавата Япония въобще не се споменава, асоциацията ми с „Голият остров” /японски филм/ беше по скоро на ниво „проумяване, вникване”. Чуждоземното название е символ на отдалечено и неразбираемо място /културен анклав/, алюзия за абсурда на съществуванието. Има само далечен мистичен намек за ритуалните самоубийства на самураите ронин*.
Става дума за някога преуспял, застаряващ художник /на 52 години/, доведен до самоубийство след “озарилото го прозрение” за безсмислието на живота. При отпътуването от Мексико сити, камерата „гледа” само напред, сякаш главният герой e обсебен от идеята, че се е устремил по пътя, от който няма връщане. ИзпИт, отчаян, потъмнял от обладалите го мрачни мисли, той прилича на собствената си сянка, на гротесков образ в стая с криви огледала.
Художникът отива през девет земи в десета, в забравено от света кътче, за да свърши със себе си. Допотопното място на снимките е направо „наследник на Лас Урдес от Бунюеловия „Земя без хляб””. В „праисторическата обител”, героят се влюбва в 80 годишна грозна, неграмотна и леко свадлива старица, която на пръв поглед спокойно би могла да мине за Баба Яга, защото изглежда по-стара от самото време. Тя, обаче, се оказва „човечна” в най-истинския смисъл на думата. Естествена и безразлична като самата природа. В допълнение, един критик я нарича Ensatina eschscholtzi **, не толкова за да обозначи редкостта на този американски вид „саламандър”, колкото за да „припомни” факта, че типичният пример за дарвиновата еволюция всъщност е доста по-сложно явление, отколкото изглежда на пръв поглед. Нещо като "митологично същество с естествени нужди и постъпки на простосмъртен. При това раздвоен." /Оказва се, че не става дума за 1, а за 2 биологични вида./
Трансформацията настъпва постепенно. Жената е толкова близка до ядката на битието, до тленността на съществуванието, до тревичките и небето, тя е толкова непосредствена, че по някакъв начин събужда отново в мизантропа жаждата да живее, за да продължи да се наслаждава на най-простите неща и да ги пресътворява. Тръгва се от най-примитивното, низкото, за да се стигне до възвишеното. Варварство и цивилизация, слънце и сянка, блато и извор, живот и смърт, жестокост и животинство, но и естественост, първичност, земни и небесни сили, мътна оплетеност и бистрота на отношенията. Общуването между старицата и художника приближава главния герой до изпълненото със светла тъга самопознание, напомня му за екзистенциалните лимити, за величието и трагедията да бъдеш смъртен. Връща го към корените, към предисторията, към изначалността. Самото присъствие на старицата в нейната монолитна неподправеност кара художника да се разколебае в решението си да се самоубие.
Филмът сякаш е създаден да пробие загрубялата кора на очевидното и да въздейства шоково чрез сблъсъка на крайности. Органичност и впечатляващ драматизъм. За това спомага и „геометрията” на филма, както отбелязват по-голяма част от критиците: високата равна пустош, стръмните „изкачвания”, от които може да ви се завие свят, вертикалният пейзаж на селцето, напомнящ за бездната, изникнала в душата на художника.
В един епизод героят показва репродукции от книга с произведения на модерни художници – Пикасо, Миро, Кандински. Пита старицата какво й харесва. А тя посочва с пръст един бял лист в черно каре – всъщност репродукцията е на модернистична картина и представлява прозорец, от който не се вижда нищо. Доловима е само рамката. Неграмотната баба си харесва абстрактната живопис, а на въпроса „защо” отговаря нещо в смисъл, че там може да се положи, или провиди всичко. Пространството „помежду” е неопределено, необятно и свободно за волни фантазии. Като начеващ живот, като вселена преди сътворението. Въздействието на епизодите е подсилено от музиката на Шостакович, Арво Пярт и Бах; изборът им подсказва посоката, в която се развиват духовните претенции и предпочитания на режисьора. Името на библейската бабка е Асенсион – Възнесение. Нейното битие съвсем не е розово. Тя се чувства заплашена от алчния си племенник и от своите съселяни. Роднините искат да й отнемат последното убежище, бабата естествено се ядосва и проявява несигурност. Когато главният герой й предлага да спи с нея, Асенсион измолва известно време, за да си помисли! Целият „любовен епизод” е развит от Рейгадас по неподражаем „поетичен” начин. За класическите „прозаични” киноразказвачи, интимната драма щеше да представлява ядрото, основната нишка, около която да се върти повествованието. За мексиканския режисьор, обаче, това е само анекдот, маркирана стъпка по пътя към прозрението.
Друга сцена – двамата правят любов, ама с всички технически подробности. По всеобщо мнение на критиците, една от най-разтърсващите сцени в съвременното „камерно кино”. /Между другото, „Япония” е нискобюджетен филм./ Грозни тела, зад които зрителят трябва да припознае свръхсетивното. Неостаряващият дух, нетленната душа, жаждата за обич на всяка цена, абстракции, с които сме свикнали да злоупотребяваме, представени най-натуралистично. Епизодът ми напомня както началото на “Андрей Рубльов”/ според анализа на сцената, направен от самия Тарковски, в мемоарите му с чудесното заглавие “Sculpting in time”/, така и “Пещерата на Тосканеца”/на Падиля/; по склонността към развенчаване на митовете, липсата на илюзии, помирението /не примирението/ с човешкото несъвършенство, критичността към романтичните прототипи, горчивата /само/ирония. Иска се кураж и майсторство, за да заснемеш подобна визия, без да изпаднеш в снобизъм, или в безвкусица. Иска се човек да бъде широко скроен, за да приеме шокиращия епизод в цялата му дължина, без да напусне отегчен, или отвратен киносалона. Драгият зрител се изпарява от залата при далеч по-незначителни провокации – от раз си спомням, например, японския филм за който стана дума, реакциите на публиката и стихотворението на Валери Петров по този повод. Лиризъм, чувственост на елементите, потребност да бъде разгадан света.
Но нека се върнем в „усещането за Япония”. Трети епизод – художникът седи на една пейка пред дома на старицата и зяпа. Край него минават децата на селото – първо най-малките, чисти, красиви, усмихнати, с грейнали ангелоподобни личица; след това тийнейджърите – с очертаващи се характери: Подмазвачът – момче на 14 години, но вече с угодлива усмивка и с вратовръзчица; Хулиганът; Девойчетата със свободно поведение; Мухльото, препъващ се от смущение пред погледа на по-възрастните; Глупакът; Богаташчето със самочувствие на победител; Зубрачката; бъдещият селски философ-бохем, Пройдохата итн. итн. – животът е сложил първия си отпечатък и всеки започва да става личност, да се разграничава от връстниците си, да придобива очертания и граници. После субективната камера продължава да разказва директно от гледната точка на художника – чуждото тяло, външното лице в капсулирания и на пръв поглед конкретен свят. Така, както и при Тарковски, кадърът се точи плавно, провокира съ-преживяване, а не регистрира състояния, разчита на съобразителен зрител, който съ-участва в епизода, изстрадва смисъла, а не намира наготово закодираните послания. Продължителният кинематографичен поглед включва обход на полето. Мъж и жена орат с видимо примирение, отрудени и подчинени на /не/известна за съзерцаващата публика принуда. ”На попрището жизнено в средата”. Тази сцена е в центъра на епизода, също както периодът на усилна работа /в случая - сред нивата/ е център на съзнателния човешки живот; и накрая, обективът се спира на селските гробища. Всичко това, само в рамките на 1 кадър. „Жизнь в разплох”. В края на филма има още един кадър с подобно по сила, но различно по внушение въздействие.
Сред грозни побоища, интриги и всеобщо неразбиране, които започват моменталически, щом в повествованието се намеси страстта за словесно дообясняване на битието и безумната човешка алчност, филмът приключва с дълъг епизод, пресъздаващ натуралистично смъртта на старицата в един панорамен 360 градусов безкраен кадър. Тя е прегазена от влак, заедно с всички пътници от един претоварен камион. Камионът е нает от племенниците й, копнеещи да изхвърлят сбръчканата старица от бедняшката й къща – последното убежище, нещо като бабината ръкавичка за няколко осъдени души. В символ на разрухата се превръща не жената, а вкопчените в представите си за живота и в низките си ценности роднини. Камерата се върти, докато на зрителя му се завие свят, по същия начин, по който би му призляло, ако присъства лично на катастрофата и/или търси близки сред загиналите. Опустошената душевност, нелепицата на съществуванието, пресъхналата човечност са избълвани натуралистично, направо "бъркат с ченгел в слънчевия сплит" на дочакалите развръзката. И то без думи. Както си му е редът. Красота и хаос, предчувствие за Апокалипсис, Осанна и разпни го...този живот...Учениците на Тарковски използват езика на киното като магове. И все пак, и все пак…Макар Рейгадас определено да е интелигентен и надарен, макар в никой случай да не му отива прозвището “клонинг” на големия руски режисьор, Майсторът на „Огледалото” засега си остава ненадминат. Но Рейгадас има предимството, че току-що започва и че не е вторачен в идеята за успех, а в желанието да изрази по най-адекватен за себе си начин обзелите го безпокойства. Безпокойства съвсем лични и затова, в някакъв смисъл уникални. Може би затова стилът му „се самозаражда”, облегнат единствено на себе си и на някои от изразните средства на Тарковски.
Хроматизъм
Там, където бялото е мъка
вишневият цвят не става плод.
Слънцето изгрява многоръко,
с хищен апетит на октопод.
Стогодишни дъбчета въздишат
в празничносаксиен тоалет.
Думите наопаки се пишат,
ронин не е име на поет.
Другите филми на този режисьор са „Битка в небето” – за интимния живот на ангелите, в духа на Августин Блажени, който отреагира комплексите си ,на покаял се грешник разсъждавайки метафизично за секса и преплитайки съзерцанието на нощното гърне с потъване в света на висшите материи. Нещо характерно за постмодернизма. В Русия много го плюят за тоя филм.
„Безмълвна светлина” – оспорвана визия за сиянията.
„Революция” – колективен проект.
“Post tenebras luх” , „След мрака светлина” - още се снима. Разбира се, трябва да се подръпне католическия дявол за опашката с калвинисткото “Post tenebras spero lucem”. Полу-автобиографичен филм, в който се смесват „чувства, спомени, мечти, сънища, неща, на които се надявам и от които се страхувам, факти от моя настоящ живот, но и много истории, почерпани от живота на стари и нови приятели.”
Филмът "Япония" съдържа жестоки сцени с животни и птици, поради което е цензуриран от няколко английски екологични и благотворителни организации, сдружения и клубове.
Невероятно, но факт - Карлос прояви интерес да гостува инкогнито за Дните на предизвикателствата /тази година бяха от 30 ноември/, заради Ману Кордоба.
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Литернет
2. Литклуб. ПреходЪТ
3. За мен
4. Слово
5. Контекст
6. Глоси
7. Yesterday
8. Mi querida Frida
9. Капка
10. Иван Динков
11. Борис Христов
12. "7 в 1" /a sip of Биляна, Миглена, Блага, Елисавета, Дора, че даже и Вирджиния и Юлия/ :)))
13. T. С. Елиът
14. Е. Чоран
15. Aн
16. Б. Пастернак
17. И малко старомодно, но от сърце - Die Deutsche Romantik !!! /:)))/
18. Mis lecturas favoritas Am Lat - уф, толкова са много, поне 7. Няма място за всички. :( Затова - срам не срам, баба Wiki
19. Ч. Буковски
20. Висоцки
21. Pages
22. Приятно място - Й. Б.
23. Приятели: www.public-republic.com
24. Дъглас Къркланд
25. Ани Лейбовиц
26. Силвия Плат
27. Чоран 2
28. Приятно място 2
2. Литклуб. ПреходЪТ
3. За мен
4. Слово
5. Контекст
6. Глоси
7. Yesterday
8. Mi querida Frida
9. Капка
10. Иван Динков
11. Борис Христов
12. "7 в 1" /a sip of Биляна, Миглена, Блага, Елисавета, Дора, че даже и Вирджиния и Юлия/ :)))
13. T. С. Елиът
14. Е. Чоран
15. Aн
16. Б. Пастернак
17. И малко старомодно, но от сърце - Die Deutsche Romantik !!! /:)))/
18. Mis lecturas favoritas Am Lat - уф, толкова са много, поне 7. Няма място за всички. :( Затова - срам не срам, баба Wiki
19. Ч. Буковски
20. Висоцки
21. Pages
22. Приятно място - Й. Б.
23. Приятели: www.public-republic.com
24. Дъглас Къркланд
25. Ани Лейбовиц
26. Силвия Плат
27. Чоран 2
28. Приятно място 2